— Хм! Интересно. А да не е сбъркал нещо наблюдаващият?
— Не. Точно е видял как я пуска, а освен това тази картичка била единствената в кутията.
— Възможно ли е този Маклорънс да е българин? В Австралия доста измет се е събрала.
— Дори и да е българин, но не от оригиналната „измет“, а от второто издание: може да е син на някой наш емигрант. И то от англосаксонска майка, като се съди по екстериора му.
— Вие сте имали повече време да помислите. Какво е мнението ви за тази картичка? — запита на връщане към станцията Ковачев.
— Тоя, разбира се, не му е никакъв приятел. Съобщава мястото и времето на срещата със свой агент, който може и да не е точно Петър Петков. Първо, Маклорънс не живее в „Метропол“, а в „Интернационал“. Второ, ако му е приятел, ще го посети в дома му. И трето, най-важното, в петък не е деветнайсети, а осемнайсети юли.
Ковачев пресметна наум дните.
— Да, вярно… Ха… Какво може да означава пък това? Да не би случайно да е сбъркал. Осемнайсети…, деветнайсети… Макар че в нашата работа грешките са малко.
— Това вероятно е някаква уговорка, която тепърва ще разберем. А картичката? Какво да правим с нея? Все пак ще трябва да я пуснем, нали?
— Налага се. Иначе има опасност нищо да не се случи. А това ние не бива да допуснем. Но време има. Нормално пощата ще я занесе утре, вероятно следобед. Имаме повече от денонощие. А дотогава трябва да мислим!
Ковачев се облече набързо и щом седнаха в колата, взе от Консулов картичката и отново я загледа вторачено. И колкото повече я гледаше, толкова повече се убеждаваше, че тази картичка, попаднала случайно в ръцете им, на вид толкова безобидна, крие някаква голяма тайна. Не само че беше условен знак за уреждане на среща, а и нещо много повече, което той не съумява да види.
— Мислите ли, другарю полковник? — обади се Консулов, сякаш бе уловил телепатично състоянието му.
— Мисля, мисля, какво по-добро да правя?
— Че мислете тогава на глас. Може и аз да помогна.
— Очертават се две версии. Или този Дейвид Маклорънс е българин и тогава няма нищо чудно, че той, подписвайки се като Гошо (а може и наистина да е Гошо или поне така да е познат на Пешо), изпраща картичката, която сам е написал тук, у нас. По-интересна, по-перспективна, разбира се, е версията, че той не е българин, и следователно не може сам да я напише. Тогава логически следва, че са му я дали „там“ готова, написана, и неговата задача е само да я пусне и да се срещне с Пешо или в петък, 18-и или на 19-и, в събота, пред хотел „Метропол“.
— С него или с някой друг, който е познат на Пешо като Гошо. Защото възниква законният въпрос, как Пешо ще познае Маклорънс, който току-що е пристигнал чак от Австралия.
— Знаете ли, докато ви слушах, хрумна ми едно съображение в полза на версията, че картичката е била писана „там“.
— Представете си, и на мене ми хрумна нещо в тази насока — усмихна се Консулов.
— Казвайте първо вашето хрумване, да видим дали не е същото.
— Защо срещата е пред хотел „Метропол“, а не пред „Интернационал“, където е отседнал Маклорънс и където би било естествено да се видят пред или още по-добре вътре, в хола, в стаята му, като приятели? Не означава ли това, че картичката е била написана преди Маклорънс да се настани в хотел „Интернационал“ от човек, който познава, който е живял в хотел „Метропол“. Това ли беше вашето хрумване?
— Не. Предположението ви може и да е вярно. То е твърде логично и правдоподобно, но съществува вероятност „Метропол“ да е посочен „за конспиративност“ било за да не видят познати срещата, било защото „Метропол“ означава някаква условност.
— Не е изключено. Давайте тогава вашето!
— Представете си, че някой ви е възложил, когато пристигнете на Златните пясъци, да изпратите картичка с такова съдържание. Независимо от това, дали сте българин или само ще препишете дадения ви текст с български букви. Какво ще направите?
— Ще купя картичка, ще й залепя марка от една стотинка, ще напиша условния текст и ще я пусна в пощенската кутия — отговори, без да се замисля Консулов, като го гледаше с нескриван интерес.
— Те това исках да чуя! Преди всичко ще купите картичката! Което и ви поръчвам да направите. Сега аз ще сляза и ще продължа с автобуса за окръжното управление, а вие ще се върнете с колата и единствената ви задача е да купите още една такава картичка и да ми я донесете. Но внимавайте, не някаква друга, а точно такава. Започнете от будките около хотел „Интернационал“, след това навсякъде из комплекса, в „Дружба“, ако трябва и в града, по централните улици, но на всяка цена намерете и ми донесете още една такава картичка.
— Ама защо ви е? Да не сте решили…
— Нищо не съм решил. Изпълнете задачата и след това ще говорим… в управлението… — каза Ковачев, слизайки от колата.
В кабинета го чакаше Петев. Той позвънил в почивната станция, но след като Ковачев бе вече излязъл.
— Е, казвайте, има ли нещо ново около вашия Дейвид?
— Защо пък да е мой! Не е ли общ?
— Вие го открихте. Казвайте какво прави, усещам, че неслучайно сте ме търсили.
— Така нареченият „мой Дейвид“ се чувствува отлично и се държи много добре. След картичката той лично с нищо не се е проявявал. Само дето се появи един, който усилено го търси.
— Как така търси?
— Ами ходи от хотел в хотел и търси някой си Мортимър Харисън и като му отговорят, че няма такъв, пита и за Дейвид Маклорънс.
— Българин?
— Не, ирландец. Лари О’Конър, от Съединените щати. Пристигнал е вчера със самолета от Париж, отседнал е в хотел „Лебед“. Откакто го засякохме, вместо да се наслаждава на плажа, все с това се занимава: ходи, разпитва, оглежда…
— Е, и намерил ли го е?
— Слава богу, хотелите са много, още не е дошъл до „Интернационал“. Вие как мислите, да го намери ли?
— Разбира се. Защо ще му пречим на човека. Изобщо не му се бъркайте, само го наблюдавайте.
Консулов се появи следобед уморен, гладен и явно зъл. Само дето не се уточни така изобщо на света ли го е яд, по-точно на Ковачев ли, или съвсем конкретно на картичката.
— Няма и няма — резюмира той. — Нито една, за лек, дето се казва, няма никъде. Нагледах се до повръщане на цветни картички, но такава не намерих. За всеки случай бях и в управлението на книгоразпространение, и в репето. Там ми обясниха, че миналото лято са пуснали една такава партида, но повече не са ги произвеждали. Пък и марката е ланшна. Тази серия бързо се е изчерпала още в средата на миналата година.
— Ето, както видяхте, моята идея се оказа по-плодоносна, с по-убедителни резултати. Сега можем вече със сигурност да твърдим, че Маклорънс е донесъл картичката, купена миналата година тук, но написана „там“.
Консулов остави картичката на бюрото и се отпусна малко театрално на стола. Ковачев я взе и отново се загледа внимателно в нея.
Дълго мълча и гледа. Консулов на два пъти се канеше да го запита нова загадка ли разкрива, но се сдържа. Накрая Ковачев се усмихна леко и каза:
— Не обичам, когато „той“ не уважава. Тогава и аз губя уважение към него.
— Кой е този мистериозен „той“, другарю полковник, и с какво си е позволил да се провини пред вас, та е загубил доверието ви?
— Не доверието, не! Аз съм като старите кръчмари. Едно време в механите и в бакалниците имаше нацвъкани от мухите надписи „Уважение всекиму, кредит никому!“. Та и аз, доверие никому, но да го
