уважавам съм готов. Опасно е да загубиш уважение към него. За нула време можеш да се провалиш. Стига, разбира се, оня сам да не си погуби уважението!
— Но кой е все пак този загадъчен „той“?
— Как кой? Онзи, който е изпратил Маклорънс, който е наредил да купят, да надпишат и да пуснат тази картичка. Някой тамошен полковник или, да не се лаская, може би само майор.
— Че с какво е заслужил „той“ гнева ви?
— Погледнете тази картичка. Гребенчета на морски вълни, лошо боядисана пластмасова палма, зарита с тенекиената си саксия, но ръбът й се вижда, вятърът е отвял пясъка. И горката нещастна камила, окичена „по ориенталски“ според вижданията и етнографската култура на някой търгаш от „Балкантурист“. И кацнал върху нея този самодоволен и розов глупак, увит в чаршаф от инвентара на хотела. Пък и размахва копие, сякаш ей сега ще прободе нубийския лъв. И вижте останките от рижавия му перчем, ухиленото му луничаво лице, изразяващо и презрение „към туземците“, и задоволството на глупака, разказал тъп виц. „Вижте ме из дива България, която разиграва фалшивата си екзотика, докато аз прекарвам дните си почти безплатно!“
— И с какво този бакалин от Дюселдорф ви ядоса?
— Нека бакалинът да остане на съвестта на производителите на картичката. Сбъркал е оня, дето е купил една от тези фрапантни, може би, според него, ефектни, значи, и запомнящи се картички, вместо да избере някоя съвсем обикновена, скромна, безлична. Като имам пред вид кои идват от Запада и какви картички те харесват и изпращат, трябвало е да избере такава, която няма скоро да се свърши. Особено след като ще я изпращат след година време. Ама на, „той“ не е допускал, че аз ще се сетя! За глупак, е, хайде, за недосетлив ме е помислил. А това не е хубаво. За него не говори хубаво!
— Теоретически сте прав, но само толкова. Това няма никакво практическо значение. Ако не бяхме видели как Маклорънс пуска картичката, нямаше да има никакво значение колко шарена е тя. „Той“ явно на това е и разчитал. А след като видяхме, и фасадата на хотел „Мимоза“ да бе отпечатана, все тая.
— Не е все това. Ако беше хотел „Мимоза“, ние нямаше да знаем, че картичката е била купена миналата година, че е надписана там, че Маклорънс не е българин и най-важното, че „той“ ме мисли за глупак. А аз много обичам „той“ да ме смята за глупак.
Картичката изпратиха по реда и още на другия ден раздавачът я пусна в кутията на Петков. А адресатът се оказа реален. На улица „Люляк“ № 5 наистина живееше Петър Господинов Петков, наричан не само в картичката, но и от познатите си Пешо. Той беше 28-годишен, живееше отдавна на този адрес и работеше като шофьор на такси. И то от три години. А не специално по този повод. В биографията му нямаше никакви „особености“, освен че като матрос на търговски кораб е бил уличен в някаква валутна афера при пренасянето на „марфата“, за което е бил дисциплинарно уволнен от търговския флот. И още една смущаваща особеност — наскоро се бе оженил за една служителка от Военноморския флот, която работеше във финансовия отдел на едно от поделенията.
Да се следи шофьор на такси е особено трудно — цял ден препуска из улиците на града, извозва десетки хора по всички посоки, върви разбери с кого се среща, какво разговаря! Но към големите неудобства задачата предлага и някои малки предимства — всеки момент можеш да влезеш в колата, да му поръчаш къде да те кара, да разговаряш с него, да го наблюдаваш. А ако е нужно, не е проблем и да поставиш на някое незабележимо място микрофонче с предавател. Възможности, от които тези, които го следяха, не пропуснаха да се възползуват.
Точно в девет часа Ковачев събра двете групи за последно уточняване на задачите им. Накрая той обобщи:
— Макар и осемнайсети, днес все пак е петък, първата възможност за среща, и ние няма да я пропуснем. Номерът на колата на Петков е Вн 13–30, сива волга.
— Вие убеден ли сте все пак, че десет и тридесет е часът на срещата им, а не нещо друго? — запита Петев.
— Аз лично съм убеден, но дори и да не бях, налага се да проверим най-вероятната възможност. И така, ако няма повече въпроси, всички по местата си.
Петев се настани до шофьора на оперативната кола. От мястото, където бяха застанали сред останалите паркирали коли, добре се наблюдаваше входът на хотел „Метропол“. По това време почти всички посетители бяха на плажа, любуваха се на знойното слънце и на тихото море и само съвсем рядко някой влизаше или излизаше от хотела. В 10 часа и 27 минути се появи Маклорънс — атлетически сложен, вече леко загорял, в елегантен светлосин костюм и шарена риза с отворена яка. Пушеше цигара, а в лявата си ръка държеше средно голям черен куфар. Застана встрани от входа и зачака — също като пътник, който очаква автомобила да го отведе до летището.
Петев веднага се обади по радиотелефона:
— Докладва втори. Излезе и чака пред хотела. Носи череп куфар.
— Скоро ще пристигне и другият. Току-що мина спирка „Журналист“ — отговори му Ковачев.
В 10 и 31 пред хотел „Метропол“ застана сиво такси с номер Вн 13–30. Без да гаси двигателя, шофьорът изскочи и пое куфара, а докато Маклорънс се настаняваше на задната седалка, постави куфара в багажника. И веднага, без да проронят нито дума, без шофьорът да запита „накъде“, а пътникът да му отговори, таксито пое плавно към града. На известно разстояние след тях тръгна и колата, в която беше Петев. Пресичайки една от алеите, те минаха край автомобил с трима мъже. До шофьора седеше Консулов. Петев леко му кимна и взе слушалката на радиотелефона.
Дори по широкото еднопосочно платно на шосето за Варна, сега почти празно, таксито не увеличи скоростта си. Личеше, че не бързат. Наложи се колата на Консулов да го задмине, след това го задмина и колата на Петев и да го следи остана третата оперативна кола — по-очукан сивкав запорожец, в който се возеха три млади безгрижни момичета. На запорожеца всичко му бе оригинално, освен мощният двигател и радиопредавателят.
Едно от момичетата взе слушалката на радиотелефона и се обади на Ковачев:
— Карат много бавно, дали няма да е добре и ние да ги задминем?
— Не. На запорожеца му се полага да кара и бавно. Но какво става с тях, нищо не се чува?
— Всеки седи на мястото си.
— Да не би да е повреден микрофонът? Не съм чул гласовете им.
— Съвсем не, другарю полковник, отлично работи. Нали чувате през цялото време музиката. Шофьорът просто е пуснал радиото и… мълчат.
Все така без да бърза, таксито влезе в града и след малко застана пред входа на гарата. Петков пъргаво изскочи, отвори багажника и подаде куфара на Маклорънс, който му пъхна в ръката една десетолевка. Пешо се поклони угоднически, Маклорънс му махна приветливо и те така и без да си кажат нито дума, се разделиха.
Маклорънс се повъртя десетина минути из гарата, като разглеждаше разписанията на влаковете и на параходите на БМФ, след това се полюбува на окачените от „Балкантурист“ рекламни плакати, дълго разглежда бюфета, но явно нищо не си хареса, защото внезапно се вля в тълпата от току-що пристигналия влак и с нея излезе пред входа на гарата. Почака доста, докато намери свободно такси. Този път волгата беше оранжева, от софийските СА 81 19. Шофьорът, както бързата проверка установи, беше Иван Петров Биволарски, от командированите. Той го отведе обратно пред хотел „Интернационал“ и го остави там, като получи своята петолевка. Всичко се повтори в обратен ред, с тази разлика, че Маклорънс сложи този път куфара на задната седалка до себе си.
Скоро след като австралиецът се прибра в стаята см в кабинета на Ковачев дойдоха Петев и Консулов. Интересни бяха реакциите им — Консулов беше възбуден, готов да споделя мислите си, да спори, дори да се кара. А Петев мълчеше гузно и имаше вид едва ли не на виновен, задето „неговият Дейвид“ с нищо не се бе издал и ги бе „измамил“. Смутен беше и Ковачев, колкото и да се стараеше да не се издаде.
— Е, момчета, не провесвайте носове! Можеше да бъде и по-лошо, ако Маклорънс беше пуснал картичката преди радиосеанса, преди да бяхме започнали да се интересуваме от него.
