пропаст, дълбока около двайсет метра. Мястото е толкова подходящо за тежка катастрофа, че дори е чак подозрително…
— Добре избрано, казвате…
— Отлично. Но това, разбира се, не е единственото ми основание. Изчисленията показаха, че колата се е движила с около шестдесет мили в час…
— Откога стана циганин, откога ти почерня… Няма седмица, откак се занимавате с тия англо-френци, и виждам, вече сте минали на мили!
— Какво да се прави, другарю генерал, работим по метода на вживяването. Та това прави около трийсет метра в секундата. С капитан Савов тръгнахме назад по спирачната следа да търсим причината за катастрофата.
— Вече ми съобщиха по телефона, че се е скъсала щангата на кормилната система.
— Точно така. Въпросът е, защо се е скъсала на това най-подходящо място. Приехме, че половин секунда е времето за реакция на Маклорънс, явно опитен, макар и пийнал шофьор, и на петнадесетина метра от началото на спирачната следа огледахме асфалта.
— Е, и?…
— Към щангата е имало прилепена магнитна радиоуправляема мина.
Тук генерал Марков изсвири учуден.
— Парчетата й намерихме забити в асфалта на четиринайсет и половина метра от началото на спирачната следа. После ги открихме и по долната страна на двигателя. Мината е била магнитна, защото нямаше следи от механично закрепване. А че е била радиоуправляема, личи не само от някои парчета на радиодетайли, но и от точността, с която е улучено мястото на катастрофата.
— Значи, този, който я е поставил и взривил, е бил някъде наблизо, наблюдавал е преминаването на автомобила.
— Несъмнено. И още нещо, не по-малко важно. Той е притежавал, носел е със себе си магнитната радиоуправляема мина, машинка, която дори в „хиляда и една стоки“ във Варна не можеш да си купиш!
— Така, така… — почеса се по върха на носа Марков. — Радиомината е безспорно доказателство, че убийството е замислено и даже решено още там…, където се продават такива машинки.
— Освен ако си я носят ей така, за всеки случай, ако притрябва, както Маклорънс е носел двата си пистолета.
— Само че тогава това трябва да е една много добре запасена компания.
— Намерихме и предавателя — продължи Ковачев. — Зад обикновения приемник, в арматурното табло. Настроен е на същата вълна. Един клавиш го задействува, друг включва честотата за приемане. Сега я знаем. Прослушва се непрестанно.
— Надявам се, не само вълната за приемане, но и за предаване.
— Нима се съмнявате, че това е предавателят, засечен от нас!
— Щом вие го казвате, мога ли да се съмнявам. Но позволи на грешния си началник да продължи да любопитствува. Защо на този австралийски красавец му е притрябвало да дойде да умре чак в България, кой е свършил тази работа тъй елегантно и… защо, защо?
— Да, тъкмо стана дума. Експертизата установи, че паспортът му не е негов, снимката е залепена допълнително. Ловко, но все пак, познава се. Паспортът наистина е австралийски, визите показват пътуване от Австралия. Но след като не е негов, това е ново основание да допуснем, че убитият е българин.
— Сега пък и вие. След като тъй убедително доказахте, че картичката е купена миналата година.
— Едното не изключва другото. Картичката може и да е ланшна, като условен знак с пейзажа си, а да е написана сега, от него. И шофьорът да го познава като Гошо.
— Нее… познавам аз нашенците. Я го вижте… — Марков разлисти делото, което бе взел от управлението, и намери снимката на Маклорънс. — Този с конската мутра не е българин, не е наша кръв. Никак не ми прилича.
— Или… полубългарин, от майка англосаксонка.
— Може, но какъв смисъл има да гадаем. Мене много повече ме интересува кой и защо го е убил, с каква задача е дошъл този тип с два пистолета у нас. Не един, а два! За да убива ли са му притрябвали, за да се отбранява ли, но явно е имал голяма нужда от тях.
— И пистолетите, и радиопредавателят, и шифровъчният апарат с приставката за ускорено предаване… Та и още нещо. Вие знаете, в паспорта му намерих деветстотин долара и стотина лева. А той е носил отделно и достатъчно чекове. Защо са му били нужни тогава доларите в банкноти? За спекула ли? Или за нещо друго?… Допускам доларите да са били хиляда, а липсващата стотачка да се е превърнала в левчета.
— Даа, бива си го този… Маман. Добре се е бил запасил с всичко, макар че „оня“, дето се е запасил с магнитната радиомина, все пак му е видял сметката! Маман… Не събужда ли някакви асоциации този негов псевдоним?
— Маман значи майка, другарю генерал, а тоя никак не прилича да е на някого майка.
— Хайде сега и вие. Добре де, какво прави тогава онази, дето прилича, Мелвил?
— Никаква реакция от нейна страна, досега не се е поинтересувала, сякаш не знае…
— Или пък именно защото знае!
— Уж му е любовница, пък…
— Или той на нея любовник.
— Не е ли все едно?
— Време е да сте го разбрали, Ковачев. Когато тя е над четиридесетте, а той е по-млад от нея, има разлика.
— Може и да има, но няма да правим сега от това сексуална дискусия я. Същественото е, че по време на катастрофата тя е била вече в стаята си. А знаете ли с кого се е прибрала снощи Мелвил?
— В управлението Петев ми докладва, че с някакъв възрастен мъж. Дъщеря му шофирала. С тях вечеряли в Балчик — каза Марков.
— Именно. Бил търговски представител на американска фирма в Цариград. А знаете ли как се казва това мило семейство?
— Отде мога да знам, след като го усуквате, вместо да ми кажете. Да не е… Рокфелер или Джон Пирпон Морган?
— Не, казва се само Джеремайя Ноумен, а дъщеря му Мишел Ноумен.
— Е, и какво от това?
— Ами това, че… Ноумен по английски значи… никой!
— Никой! Значи…, това е господин Никой!
— Очевидно. Старият господин Никой с Коко, както се бе изразил Маман в една телеграма. А нашите просто са превели фамилното име.
— Браво, това се казва преводачи!
— Същественото в случая е, че старият Никой и Коко, имам пред вид бай Джеремайя с дъщеричката си, са пристигнали тъкмо в понеделник, 14 юли, когато е била излъчена втората радиограма.
— Те, разбира се, също имат алиби?
— Проявявате удивителна досетливост!
Ковачев си позволяваше понякога подобни волности, той знаеше каква „душа човек“ е генералът спрямо хората, които обичаше, и макар и рядко, ползуваше се от това.
— По времето на катастрофата тъкмо са влизали в стаята на хотела си, след като са оставили Мелвил.
— А онзи, Лари О’Конър?
— Седял в нощния бар на хотел „Интернационал“ и пиел коняк уж „Поморие“.
— Тогава остават двамата Гълиган…
— И вие ли, другарю генерал! Уви, ще ви разочаровам. От девет часа тази забележителна двойка е сънувала сънища на праведници. Как мистър Гълиган намира оригинални фасове, а съпругата му му помага.
Генералът изгледа навъсено Ковачев.
— Имам чувството, че нещо не доизказвате, че не ми докладвате, а изпитвате досетливостта на
