началника си. Но хайде, от мене да мине! Щом всички тия са аут, остава Пешо шофьорчето. Не е ли била мината в черния куфар?
— В кой от двата?
И като направи малка пауза, но генералът не се възползува от нея, Ковачев продължи:
— Версията, че Маклорънс сам е предал мината, с която Пешо го е пратил на оня свят, ми се струва, меко казано, пресилена. Но работата е там, че и Пешо има алиби. От осем и половина той е бил на гуляй с жена си у един приятел и се е прибрал порядъчно пийнал късно след полунощ.
— Хм… Значи всички имат алиби за момента на катастрофата. Ще излезе, че само аз нямам! Как пък един не се случи без алиби! И какъв извод трябва да направим?… Може би, че това не е убийство, че Маклорънс е държал магнитната мина залепена за щангата на автомобила си за украшение! И че тя се е взривила на най-подходящото място сама. Или дядо боже я е взривил! Така ли?
— Така излиза. Ако, разбира се, не допуснем, че има още някой „друг“, за когото ние дори не подозираме.
IV. Маман
Дали тази нощ Едълайн Мелвил спа, кога се събуди, направи ли своята сутрешна гимнастика, не се знае. Първите признаци на живот тя даде към осем часа, когато се обади по телефона в стаята на Маклорънс. След като никой не й отговори, отиде и дълго чука на вратата на съседната стая. Дойде камериерката, отключи й и тя, като огледа стаята и като се убеди не само че любовникът й го няма, но и че не се е прибирал тази нощ, явно разтревожена, се прибра в стаята си. Излезе след не повече от пет минути, явно набързо приготвила се, не дотам нарисувана и издокарана, и веднага слезе при администраторката да пита не са ли виждали Маклорънс. Но тя не знаеше нищо, и наистина не знаеше. Можа само да й съобщи, че ключът виси от вчера на таблото. Това вече видимо развълнува Мелвил. Приседна на най-близкото кресло и запуши нервно. Беше така развълнувана, насаме с мислите си, че наблюдаващият си позволи да я доближи и да се вгледа в лицето й. Стори му се, кой знае защо, че не ревност я измъчва, не тревога за съдбата на приятеля й, а някакъв див, животински страх за самата нея.
След като изпуши и угаси в пепелника цигарата си, видимо поуспокоена, отиде и помоли администраторката да запита в болницата или в полицията (тя така каза) не се е ли е случило нещо с нейния приятел Дейвид Маклорънс. И отново седна в креслото да пуши.
Минаха десетина минути, докато администраторката успя да узнае от курортната поликлиника какво се бе случило. Силно смутена, администраторката я повика и докато й разказваше какво бе узнала, стана права. А тя бе узнала, че снощи към полунощ на един опасен завой Маклорънс е загубил управлението на колата си и е паднал в пропастта, като се е убил. В кръвта му намерили много алкохол. А колата му е тежко повредена.
Мелвил изслуша съобщението със сухи очи, пропусна да каже дори „тенк ю“, излезе бързо и започна да се разхожда нервно напред-назад пред входа на хотела. Седна на една от близките пейки, запали цигара, след две-три всмуквания я захвърли и отново закрачи пред фасадата на хотела. След това сякаш си изясни нещо или взе някакво решение и бързо се запъти към пощата. Там попълни една бланка, подаде я, заплати и излезе. След малко зад преградата влезе наблюдаващият, поговори със служителката и преписа текста на телеграмата.
Марков и Ковачев бяха току-що излезли да се поразходят из парка на станцията, или, както генералът се бе изразил, „да видя свят и светът да види що е звяр“, когато ги догони почти тичешком, възбуден Петев:
— Другарю генерал, разбрах кой е Маман!
— Казвайте!
— Тази…, Мелвил. Преди малко подаде телеграма до Ню Йорк. Подписала се е „Маман“. На английски е…
И той подаде на Ковачев листчето, на което с печатна латински букви оперативният работник бе написал:
— Ню Йорк, Бронкс, Уестчестър авеню 181, ап. 73, Джо Формика — зачете Ковачев. — Морти загина катастрофа колата по-бързо чакам Маман.
— Хм… Морти… — прошепна едва чуто Марков. — Мортимър… Как се казваше оня, дето ирландецът ходеше да го търси по хотелите?
— Мортимър Харисън.
— Така, така… Умрял е Дейвид Маклорънс по паспорт…
— По фалшив паспорт, другарю генерал!
— Така, така, а тя съобщава, че е загинал Морти. О’Конър търси Мортимър Харисън или… в краен случай Дейвид Маклорънс, който трябва да е едно и също лице. И след като намери Маклорънс, престана да търси Харисън. Май че е ясно, нали?
— А тя е Маман! — настояваше на своето Петев.
Ковачев поклати скептично глава.
— Вие не бъдете толкова сигурен. Може да подава телеграмата от чуждо име, както правеше Маклорънс. Макар че вероятно е тя. — Той се замисли за кратко време. — Джо… Формика… Формика нали значеше на латински мравка? Джо Мравката!
— Може би така се казва онзи, Бонифацио.
— Оставете ги вие тия псевдоними. Кой знае какъв полковник Лоурънс се крие зад дон Бонифацио, а Мравката може да е и някой генерал.
Петев машинално погледна към Марков.
— Хайде и вие сега… — усмихна се Марков. — Но един извод можем категорично да направим: че те сега нямат друг предавател и са принудени да използуват официалния телеграф.
— Значи… — Петев почеса брадичката си, — Мелвил няма участие в убийството.
— Вие пък… — махна с ръка Марков. — Може да съобщава, че възложената им задача е успешно изпълнена. А това, което ми прави най-силно впечатление в тази телеграма, е, че е подписана също като шифрованите с „Маман“. Така не се прави, не е професионално. Нима те не допускат, че може да сме ги засекли, да сме разшифровали текста. Защо не го допускат въпреки елементарния шифър, с който си служат?
— А какво ли означават думите в края „по-бързо, чакам“? — намеси се Ковачев. — Закъде се е разбързала. И то след катастрофата. И какво ли чака?
— Или… кого? А какво стана със самата телеграма? Изпратиха ли я?
— Говорих с началника — каза Петев. — Казах му да я задържи малко.
— Добре сте се сетили. Като я получат там, ще знаят…
— Че Маклорънс, че Морти е… морто. И че предавателят не действува вече, че е разкрит. И няма да изпращат повече телеграми. И то тъкмо сега, като узнахме и шифъра, и дължината на вълната на приемането. Може би дори това да е смисълът на съобщението. Забележете… — Ковачев взе листчето с текста. — „Морти загина катастрофа колата“ може да се разбере и като „Морти загина стоп, катастрофа колата“, тоест предавателя.
— И все пак какво да предам на началника на пощата? Той не може дълго да задържа телеграмата.
Марков запали нова цигара, дръпна няколко пъти нервно.
— Да, наистина… А жалко! Смущава ме, че времето минава, а ние все още не знаем целта на идването им тук.
— Да се надяваме, че скоро ще си покажат рогата!
— Ей че го рекохте и вие, Петев! „Да се надяваме“. Нали вече веднъж ги показаха и един труп хвърлиха в пропастта. Следващия път може и да е нещо по-лошо!
Семейство Гълиган, както се полага на достопочтени англичани, седнаха точно в осем на запазената им
