— Не само това. Мелвил се е обаждала по телефона скоро след полунощ, поръчала е да я събудят в осем часа. По този повод администраторката вдигна алармата. Така че, когато той е излязъл, тя е била още жива.
— Могъл е да се върне обаче.
— То се знае. Изобщо, странен е този О’Конър. Щом прояви към някого интерес, и хоп, скоро се появява смъртта. При Маклорънс беше така, сега с Мелвил. Но това още не означава, че той е убиецът.
— Не, но някаква връзка трябва да има. Може би някои друг ги убива именно защото О’Конър установява връзки с тях.
— Странно наистина. Някой друг, казвате. Че кой може да е той? Някой между познатите й.
— Или между непознатите на нас…
— Когото тя е приела около полунощ в стаята си…
— Или сам си е отключил.
— Добре де! — подвикна сърдито Марков. — Или…, или… Да помислим първо за познатите. Онзи, господин Никой, и дъщеричката му Мишел, които я докараха от Балчик…
— Или чудатото семейство Гълиган. Но те не живеят в същия хотел.
— Оня, дето се прави на луд ли?… А може и да е Железният вълк. Ако, разбира се, съществува такъв.
Иззвъня телефонът. Обади се администраторката. Съобщи, че е дошъл О’Конър и търси Мелвил. Питаше какво да му каже.
— Да се качи горе, разбира се.
И като положи слушалката на телефона, Марков каза на Ковачев:
— Долу е Лари О’Конър. Търси Мелвил.
— Интересно! Търси я значи… Какво трябва да означава това?
— Нищо толкова интересно не виждам. Когато един престъпник постъпва правилно, склонен съм да мисля само…, че той е просто умен.
— Вие ще разговаряте с него, нали знаете английски. Аз ще остана… Ние сме от българската милиция, тоест, пардон, от полицията. А вие, Дейнов, влезте в банята. Трима ще сме много! Ще чакате там…, докато ви повикам. И да не пушите!
— Разбрано, другарю генерал.
И Дейнов се скри в банята.
В този момент се почука на вратата. Ковачев скочи и отвори. О’Конър, като го видя, стъписано се дръпна назад, погледна номера на стаята и след това учудено Ковачев.
— Извинете господине, но аз търся мисис Мелвил.
— Заповядайте, влезте!
След известно колебание О’Конър все пак влезе. Ковачев затвори след него вратата и му посочи креслото. О’Конър огледа стаята, кимна си с Марков, но не седна.
— Какво означава това? Къде е мисис Мелвил?
— Госпожа Мелвил снощи се е почувствувала зле. Сега е в болницата.
— Как така зле! Кажете, за бога, какво й е? Аз бях снощи при нея. Нищо й нямаше.
— Очевидно състоянието й се е влошило след вашето излизане.
— Къде мога да я видя…, да говоря с нея? А вие кои сте, защо сте в стаята й?
Преди да му отговори, Ковачев го изгледа внимателно, продължително.
— Ние сме от българската милиция.
— И какво търсите тук? Да не се е случило нещо… по-лошо с нея?
— Какво по-лошо може да й се случи? А вас ще помоля да ни разкажете къде сте били снощи, от осем часа до сутринта?
— В коя болница се намира мисис Мелвил?
— Бихте ли ни казали…
— Не, не бих! Господа!
О’Конър се поклони леко и излезе.
— Не биваше да го питате тъй фронтално — каза Марков, щом останаха сами. — Не е свикнал!
— Не виждам защо да не го питам къде е бил снощи!
— Нали видяхте, не пожела да отговори.
— И това е отговор.
— Защо го излъгахте, защо не му казахте, че Мелвил е умряла?
— Съвсем не съм го излъгал. Казах му, че е в болницата, без да уточнявам в коя част на болницата точно се намира и… даже му казах, че няма какво по-лошо да й се случи. Какво повече може да очаква човек, който не желае да разговаря с нас?
— Хайде, хайде, без извъртания. А ние трябва да решим какво ще казваме на останалите за случилото се.
— Убеден съм, че Хикс вече си е свършил работата тук и повече няма да идва в стаята. Но все пак трябва да сме готови.
Ковачев подвикна към банята.
— Ей, Дейнов, излезте!
V. Умрелият изпраща писмо
Откакто шофьорът Петков се раздели с Дейвид Маклорънс на Варненската гара, наблюдаващите следяха с ненамаляващо внимание всяка негова крачка. При това не бива да се забравя, че той „крачеше“ с таксито си и незабележимото му проследяване струваше извънредно много усилия. И за съжаление този денонощен труд не даваше никакви плодове. Шофьорът или препускаше безспирно — препълненият с курортисти град се нуждаеше от услугите му, а той преизпълняваше плана си, — или когато беше свободен, се излежаваше в къщи, обикаляше магазините с две мрежи в ръце или ходеше по гости с жена си.
Наблюдението беше тъй безрезултатно, че категорично навеждаше на мисълта да го изоставят като безперспективен обект. Ако не беше черният куфар!
След смъртта на Маклорънс при обиска на стаята му те намериха единия черен куфар. Но той беше празен. Или — ако трябва да сме съвсем точни — там имаше само един рапан. От ония, излъсканите, полираните, дето ги продават по сергиите за сувенири. Така ли го беше получил от Петков или там е имало още нещо, което Маклорънс е извадил? Кой беше поставил рапана в куфара и защо? В стаята му не можеха да намерят нищо компрометиращо. Изглежда, и той като древните философи на Елада е носил всичко със себе си — двата пистолета и предавателя с принадлежностите за шифриране — в колата.
Обсъждана беше и версията, че предаденият от Маклорънс черен куфар е бил просто някакъв обикновен подарък от приятели на Пешо в чужбина — от истинския Гошо. Но тя бе отхвърлена, както се казва, с възмущение. За куфар с обикновени вещи не се изпращат картички с условно съдържание и главното, не се прави размяна на еднакви куфари, които да прикриват предаване го. Тук несъмнено се криеше нещо. Съдържанието на черния куфар сигурно беше „необикновено“ и това поддържаше буден интереса на контраразузнаването въпреки видимо спокойния, нормален живот и работа на Петков, въпреки липсата на каквито и да е съмнителни улики в поведението му. Неприемливо бе и предложението да се претърси негласно къщата и да се прегледа съдържанието на куфара. Там винаги имаше много хора и това не би могло да остане незабелязано. И да извикат Петков на разпит, дори на „обикновен приятелски разговор“, не биваше. Оставаше единствената възможност — негласно наблюдение, колкото и да бе трудно. И то продължаваше. Макар и с минимален резултат. В понеделника, в който откриха трупа на Мелвил, Петков застана с таксито си пред входа на хотел „Интернационал“ точно в 12.30 часа и стоя там точно петнайсет минути. Празен. През това време отказа на неколцина клиенти. В 12.45, явно времето на изчакваната среща бе минало, той великодушно се съгласи да качи клиенти и замина за града. Сигурно бе чакал Маклорънс. Какво ли щеше да се случи на тази им среща, ако тя се бе състояла?
