Днес курсовете, които правеше Петков, бяха почти изключително между летището и курортните комплекси — най-масовите в този сезон на пристигащи и заминаващи курортисти и най-изгодни за изпълнението на плана.
Към дванайсет докара двама мъже до Международния дом на журналистите и продължи празен към комплекса. Настани се отново пред хотел „Интернационал“ и зачака като вчера. Така, без да взема клиенти, чака от 12.20 до 12.45. Изпуши няколко цигари, излиза извън колата, оглежда се.
Срещата му и този път не можа да се състои. Като мина 12.45 (явно уговорката бе да чака само 15 минути), натовари някакво българско семейство — мъж, жена и две малки деца — с три куфара, които едва побра в багажника, и ги отведе на гарата. След като се разплатиха, Петков слезе от колата и отиде, та се нареди на малката опашка, която се бе образувала пред будката. Зад него застана единият оперативен работник от наблюдението. Като му дойде редът Петков поиска марки за Америка. Залепи ги на един продълговат синкав плик, който измъкна от джоба на сакото си, и го пусна в пощенската кутия на гарата. А оперативният работник си купи едно списание и седна в колата да го чете. Клиенти за таксито се появиха веднага и Петков потегли. А след него и оперативната кола. Наблюдаващият престана да прелиства списанието, взе слушалката на радиотелефона и предаде:
— Докладва албатрос седем. Току-що купи марки за Америка и пусна писмо, дълго, синьо, в пощенска кутия номер 243 в салона на гарата.
— Разбрано — отговори му гласът по радиото. — Веднага ще помолим прокурора за разрешение и щом го получим, ще потърсим писмото.
Марков и Ковачев седяха в стаята и чакаха нетърпеливо. Най-после се почука и влезе оперативният работник от проследяването Стоянов:
— Разрешете да остана, другарю генерал.
— Давайте, давайте! — махна нервно с ръка Марков.
Стоянов му подаде син плик и лист от същата хартия и още два бели листа, написани на пишеща машина.
— Ето, това са писмото и преводът му.
Марков ги пое, сложи очилата и зачете на глас:
— Уилям Монтег, Източна номер седем улица, 89 Ню Йорк, Ню Йорк У Ес А. Такаа. А сега да видим какво пише:
„Драги Бил, пиша ти от другия край на света, от някаква си България, където ни пратиха. Но когато получиш писмото ми, мене вече няма ме има. Помолих един от тукашните типове, с когото се наложи случайно да контактувам да го пусне, ако се случи нещо с мене. А щом си го получил, значи се е случило. А макар че тогава за мене вече няма да има никакво значение, нищо няма да има вече значение, все пак ми се ще да понасоля задника на оня мръсник Бонифацио. Това ще направиш ти, като мои приятел, ако още не си забравил годините на съвместната ни служба. Моля те! Моля те! Няма да ти струва нищо. Обади се на инспектора Бидли (от автомат, анонимно или иди при него като колега — това оставям ти да решиш) и му кажи, че техният човек пред киното го пречука онуй копеле Джузепе Макарончето. По заповед на Бонифацио. Да питат Майк Дългия или Джо Гарднър, те ще си кажат, ако ги попритиснат. Така му кажи. И го поздрави от мене, от оня свят, ако още ме помпи. И още нещо му кажи, най-важното! Кажи го на Бидли, много ще го зарадваш. Диамантите, представи си, са тук, с нас. Това също е работа на Бонифацио. Хич да не ги дирят там, те са тук, защото тукашните фантета хабер си нямат от тая работа и няма никаква опасност. Всичките са тук. У Маман, пък аз я охранявам. Затова се боя да не се случи нещо с мене. Затова, и защото случайно зная някои работи, които съвсем не е трябвало да ги зная. Пък и старият евреин е тук, заедно с онова мръсно копеле Коко. Това е, драги Бил. Винаги съм вярвал, че си мой човек, сигурен съм, че и сега ще изпълниш последната молба на твоя приятел и бивш колега… Морти. Пък и имаш интерес да съобщиш. Ако не се сещаш какъв, прочети вестниците оттогава и ще разбереш. Твой приятел Морти. Пост скриптум. Довиждане в някой от казаните с врящ катран. М.“
Генералът замълча, погледът му зашари по писмото, сякаш проверяваше всичко правилно ли е прочел, и каза:
— Е, полковник, как ви се струва?
— Даа, бива си го писъмцето. Я дайте и аз да го прочета. Оригинала!
Марков му го подаде и Ковачев зачете внимателно.
Генералът размени няколко думи със Стоянов, похвали го за извършеното и го освободи.
Ковачев прочете два пъти писмото, но и като го остави на масата, не каза нищо. Така под впечатлението на прочетеното и двамата помълчаха, макар че главите им бяха пълни с всякакви мисли и предположения. Но всеки чакаше другия да започне. Марков пръв не се сдържа:
— Казвайте, казвайте какво мислите!
— Не знам защо, но този Морти ми стана нещо симпатичен.
— Чак пък симпатичен! С двата пистолета! Вие кажете за писмото!
— И него си го бива. Поражда мисли и теми за разговори чак до вечерта. Но несъмнено най-силно впечатление ми направи онзи пасаж.
Ковачев взе писмото и отново прочете на глас пасажа за диамантите.
Марков пое превода на писмото, също го прочете и подхвана:
— И което е също работа на Бонифацио, на същия онзи Бонифацио, до когото Маман изпращаше шифровани радиограми и чийто задник се опитва да насоли Морти. Да, диаманти… Звучи като в приказките от хиляда и една нощ. Само че какви са тия диаманти? И къде са? Били у Маман. А защо не ги намерихме?
— Знаете ли, другарю генерал, като препрочитам писмото, у мене възникват разни странни, бих казал, еретични хрумвания…
— Кажете, кажете! Бих желал да ги чуя, дали не съвпадат с моите, които и аз не смея да изкажа.
— Получава се впечатлението, че дошлите тук, или във всеки случай поне Морти и Маман, са от групата на Бонифацио.
— И че той ги е изпратил тук с някакви си диаманти!
— Които по всяка вероятност не си наследство от леля му. А инспекторът Бидли е явно от другата партия. От неговата служба очевидно е и приятелчето Бил. А по всяка вероятност и нашият Морти е работил по-рано при тях… „Ако още не си забравил годините на съвместната ни служба…“
— Може би става дума за войниклък, за отбиване на военна служба… — подхвърли Марков.
— Може. И не това е важното. Морти, усещайки, че има опасност да бъде убит от хората на Бонифацио, за да му „насоли задника“, издава на полицията къде се намират диамантите.
— Така мисля и аз. Само че не забравям и един друг пасаж: „Тукашните фантета хабер си нямат от тая работа и няма никаква опасност.“ Тук Морти добре ни е характеризирал!
— Не съм съгласен, че чак хабер си нямаме.
— Вие май вече забравихте, че ние нищо не знаехме за никакви диаманти. Хайде, като знаете толкова, кажете къде са диамантите!
Ковачев загледа генерала, а в очите му святкаха весели огънчета.
— Значи, вие искате от мене, за да опровергая Морти, да ви кажа къде са диамантите.
— Ни повече, ни по-малко.
— Щом така поставяте въпроса, на чест, добре, ще ви кажа, няма да крия. Но преди това искам да споделя с вас нещо, което ми се хвърли в очи по време на обиска.
— Казвайте!
— Това е едно такова наблюдение, малко особено, деликатно…
Ковачев извади от досието един плик със снимки на Едълайн Мелвил и ги разположи артистично на масата. Повечето бяха в цял ръст — как тя сама или с Маклорънс се разхожда из курорта, как седят в сладкарница, как бе намерена мъртва в леглото си и последната — трупът й на дисекционната маса в моргата.
— Вижте я. Не ви ли прави нещо впечатление?
