Марков загледа продължително фотографиите, както в скрита картинка се търси грешката. Но само каза:
— Хубава мадама… беше.
— Как мислите, защо Хикс е влязъл в стаята на Мелвил?
— Нали се разбрахме, за да я убие.
— Въпросът ми е само за това ли?
— Разбира се, че това може и да не е била единствената му цел. Може и да е взел нещо. А сега, след писмото, вие мислите, че това са диамантите.
— Очевидно това е. Нали Морти изрично казва, че диамантите са у Маман, а той я охранява. С двата пистолета. Ние въпреки най-подробния обиск не намерихме никакви диаманти. Значи Хикс ги е взел. Но те не са били разпилени, в нещо са били скрити.
— Явно сте измислили нещо, а продължавате да късате нервите ми!
— Вие разгледахте ли трупа?
— Ами… разглеждах го.
— Но не и в моргата, нали. Маман е имала съвсем скромен бюст. А вижте другите снимки. Всяка гърла от порнографско списание би и завидяла!
— Така…, така… — каза замислен Марков. — Вярно бе! Това се прави на Запад. Пък, отде да знам, сигурно и у пас… Чакайте! Значи, за нас, профаните, тя е била просто пищно надарена от природата. А всички ония, които са я познавали от по-рано, са могли да забележат внезапното нарастване на гърдите й. И да си правят съответни изводи от това.
— Това са могли да открият и ония, които са имали възможност освен на улицата да я опознаят и в леглото.
— Намеквате за Лари?
Да, той, разбира се, имаше пред вид О’Конър като човек, който „се навърта“ около Мелвил и вероятно е получил вече възможност да сравнява показния с натуралния й бюст. А щом с пристигането си се насочи към тази двойка, която носи диамантите на Бонифацио, сигурно е достатъчно осведомен и е направил съответните изводи, а може би и действия. Всичко това беше и логично, и твърде правдоподобно. Въпросът е не бяха ли диамантите твърде наивно скрити в променливата геометрия на бюста на Мелвил, така, че всеки средно интелигентен и досетлив човек бързо да разбере „где зарита сабака“, както обичаше да се изразява генералът. А това накратко означаваше: каквото скривалището, такъв и шифърът — за лесно разкриване. А какво можеше да означава това? Те ли трябваше лесно да ги разкрият? Но защо? Или някой друг… Кой? И пак защо?
Ковачев не се реши да сподели мислите си с генерала. В тази постановка имаше нещо оперетно, както и във всички тези Морти, Коковци, Макарончета, в цялата тази компания на дон Бонифацио. Оперетно, ако не броим труповете. Затова се задоволи да каже:
— И за Лари, и за всички, които са констатирали разликата в параметрите на бюста й. Но ако сега, след писмото, можем да приемем почти за безспорно установено, че в страната са били докарани някакви диаманти…
— Стоп! — извика Марков. — Да не би диамантите да са в черния куфар на Пешо шофьорчето, а Маман да е продължавала да разхожда големия си бюст за камуфлаж. А някой да я е убил, без да знае за това?
— Смисъл не виждам, но и това би могло да се очаква — продължи Ковачев. — Диамантите са за мене още митична величина, а труповете са съвсем реални. Ако вече можем да предполагаме защо е убита Мелвил, за нас като криминалисти по-важно е да открием кой е убиецът. Вие знаете, при аутопсията се установи, че смъртта е настъпила от коронастен, вещество, което има забележителното качество при инжектиране да предизвиква смъртоносен инфаркт. А срязаната ампула, която намерихме до леглото, е от морфин. И в самата спринцовка има остатък не от коронастен, а пак от морфин.
— Но тя е била морфинистка. В куфара й намерихме доста ампули от морфин, а и по лявата й ръка имаше бодове.
— Но и експертизата е категорична. В организма й не е бил вкарван морфин поне последните 24 часа. Починала е от инфаркт, предизвикан от коронастен.
— Ясно, ясно, знам всичко това. Убиецът или сам я е инжектирал с коронастен, или ловко е подменил ампулата, та тя сама да си вкара отровата, и след смъртта й е промил тубата, срязал е една ампула с морфин от куфара и е оставил от нея следи в спринцовката. Това вече е за нас: морфинистка, която си бие поредната инжекция, но този път сърцето й не издържа и тя умира. След като взема това, което му е нужно, оставя ключа полупъхнат отвътре и заключва със своя ключ.
— Даа… — каза замислен Ковачев. — Все същото подценяване… Въобще по всичко личи, че там ни имат за балами. И Бонифацио, та дори и Морти… „Тукашните фантета“, та това сме ние с вас, другарю генерал, „хабер си нямат от тая работа“.
— Това, че ни подценяват, лично на мене ми харесва. Но не бива да забравяме, че Морти всъщност е прав. Както сме я подкарали, и аз не виждам никаква опасност за тях.
— А не допускате ли това с диамантите да е някаква диверсия от тяхна страна, ход за заблуждаване спрямо нас?
— Не, не допускам. Преди смъртта си човек не е склонен към диверсии пък и… излиза, че те са разчитали да засечем писмото им, че този път ни смятат за свръхдосетливи. Не, твърде сложно е, за да е и правдоподобно.
— И все пак… той, Морти, не бе говорил с шофьора на таксито. Тогава те не си казаха нито дума, пък и след това не са се срещали. Как му е обяснил тогава кога да пусне след смъртта му писмото? И как Петков с узнал за смъртта? Означава ли това, че между него и тия има някакъв друг канал?… „И старият евреин е тук.“ В телеграмата се казваше „старият Никой“. Дали това непременно е Ноумен?
— Той е, няма кой да е друг. Написано е на носа му! Ами „онова копеле Коко“?
— Другарю генерал! Какво става с вас? Откога минахте на този жаргон?
— Цитирам само писмото. Кой е този Коко? Дали не е той пък Железният вълк? Как мислиш, възможно ли е железен вълк да е и… Коко?
— Защо пък не… в страната на неограничените възможности! Макар че Коко това несъмнено е прякорът в тия среди на Мишел Ноумен.
— Как може за жена да се казва „онова копеле“?
— На английски е „дет бастърд Коко“ — форма, еднакво употребима и за мъж, и за жена. Не е като на български „онзи, онази, онова“. И името на Коко върви след това на „стария евреин“, както на Мишел след Ноумен. А какво ще кажете, не трябва ли все пак да пуснем писмото?
— Вие какво, да не искате да услужим на колегата Бидли? Той нещо на нас да е услужвал? Когато свършим, може и да го пратим. А сега то е писмено доказателство към делото. Диамантите, диамантите трябва да намерим. Един сутиен диаманти са това, не е шега работа!
— И то голям сутиен — засмя се Ковачев. — Ама…, вие значи повярвахте!
— В какво да съм повярвал?
— В това, че диамантите са причината тази прекрасна компания да ни споходи, а не нещо друго, много по-сериозно, нещо, свързано с шифрограми и военни кораби…
— Аз по рождение в нищо не вярвам, дори и в диамантени истории. А вие вместо да се задявате със стария началник, я по-добре ми кажете какво даде графологическата експертиза, какво казват дактилоскопите?
— Картичката, пусната до Петков от Морти, и това писмо са писани от различни хора. Ако приемем, че писмото го е писал Морти…
— Защо пък да не приемем?
— И аз като вас, другарю генерал, не приемам нищо на вяра.
— Нямаме ли друг текст, писан достоверно от него?
— Не. Но писмото сигурно го е писал все пак той. По листа и по плика има негови отпечатъци, както и по картичката. Пък и съдържанието на писмото е толкова характерно…
— Значи, все пак се потвърждава версията, че някои му е написал оная картичка на български и му я дал само да я пусне. Кой може да е това?
