се появи на сцената.
Досега наблюдението над Петков (въпреки че работеше като шофьор на такси и бе вечно в движение) очевидно минаваше успешно и незабелязано. Неговото поведение с нищо не бе подсказало той да подозира, че е под наблюдение. За тази му самоувереност и небрежност сигурно не беше без значение, че месеци (а може би и години) преди това той не е бил наблюдаван и отдавна се бе самоуспокоил на тази тема. Изводът, който Консулов направи за негова сметка, след като го „настани в спалното купе“, беше: щом веднъж си се хванал на хорото, никога не се самоуспокоявай, дори и след като се убедиш, че си в безопасност — винаги някой някога може да те ощети!
Нощта мина съвсем спокойно, поне що се отнася до купе № 1, в което пътуваха Петков и непознатият мъж, явно българин. Затова пък в купе № 3 на няколко пъти се чуваха не само възбудени гласове и викове, но прозвучаваха и плесници. Там някакво младо семейство уточняваше впечатленията си от курортните флиртове. Но колчем шафнерът се появеше, за да въдвори тишина, скандалът стихваше.
Влакът пристигна рано сутринта. Голямата част от пътниците се втурнаха към трамвайните и автобусните спирки, доста оптимисти се наредиха и на опашката за таксита, а неколцина щастливци бидоха посрещнати е леки коли от близки и роднини. Спътникът от купе № 1 с обемистата чанта се отби до дома си, където вероятно пи само едно кафе и смени чантите, защото скоро излезе и потъна в Съдебната палата. Без всякакви усилия стана ясно, че това е един от видните софийски адвокати, който след варненските си подвизи по едно голямо наказателно дело бързаше да успокои с присъствието си клиентите по чакащите го бракоразводни дела.
Бавно, сякаш без желание или като човек, който не си е доспал, един от последните от вагона слезе и Петков, пак с черния куфар в една ръка и чантата в другата. Без да се колебае, той се запъти към багажното отделение на гарата. Поогледа доста внимателно касетките и уверено избра една свободна. Положи в нея куфара, набра шифровата комбинация, пусна монетата и затвори вратичката, като се ослуша да чуе изщракването на автомата. След това отиде в бюфета и си поръча две големи баници и купа кисело мляко. Разположи се сам на една маса и заяде с апетит.
Консулов, който тази нощ изпуши почти кутия, бе не по-малко гладен. Но той остана край багажното отделение. Какво трябваше да направи? Разбираше, че сега на него се бе паднало да решава. Но какво?
В службата им е така — могат да минат дни, седмици, понякога месеци, да не споменаваме за години. И нищо! Скука до затъпяване, нервите ти да са яки. И се ядосваш на бездействието си и на безполезността си. И изведнъж, именно изведнъж и най-неочаквано, въпреки дългото чакане, като мълния блясва „случаят“. За секунди ти си длъжен да решиш, да действуваш. И ако не съумееш да уловиш мига, да намериш правилното решение, после ще има да съжаляваш за пропуснатия шанс, да слушаш упреците на началството и на колегите. И то в най-добрия случай, защото… „после“ може и да няма! Изпуснатите секунди може да ти струват живота!
Оставянето на куфара в багажната касетка на гарата несъмнено беше многозначителен факт. Петков не бе го носил от Варна в София, за да постои в касетката и да го върне обратно. С него щеше да се случи нещо. И то сега, може би след секунди! Консулов беше достатъчно опитен и предпазлив и наблюдаваше отдалеч събитията. Той не можа да види номера на касетката (да не говорим за поставянето на шифровата комбинация от вътрешната страна на вратичката!), но точно запомни мястото. Едва по-късно, когато си позволи да запита нещо служителя от багажното отделение, видя, че това е касетка № А–34.
Най-вероятно беше по някое време (след минути, часове или дни) да се появи някой със същия такъв черен куфар, който знае или тепърва ще узнае от Петков шифъра и ще смени куфарите. С една дума, ще се повтори варненската история, но този път не в такси, а на гарата.
Втори вариант (кой знае защо, той изглеждаше на Консулов по-малко вероятен) допускаше непознатият да се появи без втори черен куфар и само да вземе оставения. Сам или… заедно с Петков.
Можеше, разбира се, и Петков да се появи по някое време съвсем сам и да си вземе куфара. Но в този случай не беше ясно защо е необходимо да го оставя в касетката?
А какви възможности имаше Консулов?
В този момент се появи единият от варненските наблюдаващи. Сменил го бе софийският му колега. Слава богу, станаха двама. И възможностите им сякаш се удвоиха. Но това не помогна на Консулов да реши какво трябва да предприеме. Пък и не си позволяваше да позвъни на генерал Марков. „Сам се натисна да идваш в София, а сега не знаеш какво да предприемеш!“ Виж, ако сега в София беше полковник Ковачев, на него може би щеше да позвъни.
Едната, най-простата и най-безотговорна позиция беше да изчака — все някой някога ще дойде и ще прибере куфара. Задачата на момчетата беше да наблюдават. И нека си наблюдават. А ти?
Куфарът сега беше „в ръцете им“. Те можеха с разрешението на прокурора и със съдействието на гаровото началство да отворят касетката и да се запознаят със съдържанието на куфара. Но…
Ако в този момент се появеше Петков?… Е, играта щеше да свърши, щеше да последва разпитът. Пък и това можеше да се избегне лесно. Та нали го следяха, можеше да бъдат предупредени за идването му. Много по-опасно беше, ако внезапно се появеше „другият“, неизвестният, и ги завареше как прибират „неговия“ куфар. Тогава той щеше да се скрие и те просто нямаше да узнаят дали въобще съществува този „друг“, за когото е бил предназначен черният куфар. Да, те можеха сега да пропуснат изключителната възможност да се запознаят със съдържанието на куфара или пък да провалят случая.
Е, ако не се решаваше да пита, то да докладва поне беше длъжен. И позвъни на генерала. Марков, макар и толкова рано, бе вече в кабинета си. След като изслуша мълчаливо Консулов, той, без да се замисля много, отсече:
— Нищо да не предприемате! Само ще наблюдавате. Но най-зорко! Съдържанието не ме интересува чак толкова. Виждали сме какви ли не пратки. Важното е кой ще го вземе. И щом бригадата се попълни, вие сте свободен. И след известно колебание добави: — За днес.
След като изяде и трошичките на баницата, Петков излезе пред гарата, извади цигара, но не я запали, а я скри обратно в пакетчето и се качи в трамвая. Слезе на халите, отиде в градската агенция на „Балкан“. Опита се, но не успя да си купи билет за самолета за Варна. За днес всичко беше разпродадено. А тук връзки явно липсваха. Но без да се отчайва, той се качи на автобус № 284 и скоро се озова на аерогарата. Там обиколи няколко гишета, влиза нахално в канцеларии, нещо, изглежда, послъга, но скоро държеше билета в ръка. Там, където не достигнаха връзките, явно сработи късметът на Петков. Така той успя да купи мястото, освободило се от някой неявил се пътник, и скоро се носеше във въздуха. Единственият му подвиг в София остана, че тъй качествено се справи с двете банички. И че остави на гарата черния куфар.
Ако за Петков днес беше щастлив ден, не би могло да се каже същото и за Консулов. Не повече от пет минути след като той предаде на оперативния работник „обекта“ и замина за дома си да се обръсне и да се изкъпе, в салона на багажното отделение се появи среден на ръст и на възраст невзрачен мъж, който се огледа бегло, без да се хвърля в очи, но достатъчно внимателно. Наоколо нямаше никой. Изобщо тези автоматични багажни касетки не вдъхваха особено доверие на хората. Бай Ганьо не бе доверил дисагите си на професор Иречек, та правнук му на някакъв си тенекиен сандък ли, дето кой знае как се отваря, ще се довери?! Затова повечето стояха празни и салончето пред тях пустееше.
След като непознатият се увери, че всичко е о кей, набра уверено цифровата комбинация, отвори касетката и взе без особени емоции куфара. Не се оглеждаше, но можеше да се забележи, че „държи под контрол“ обстановката край себе си. На паркинга край гарата отключи едно тъмносиньо жигули номер АГ 03 72, сложи на задната седалка куфара и потегли. И то направо в къщи, явно не влизаше в намеренията му да се разхожда из града. Така бе установено, че той живее в квартал „Лозенец“, на улица „Бреза“ № 9. Това беше малка къщичка на един етаж с таван, стара, прастара, оставена на доизживяване сред малко буренясало дворче, оградено от двете страни с висока дървена ограда. Другите две страни образуваха калканите на високи кооперации. След, това не бе трудно да се установи, че човекът, който прибра куфара, се нарича Георги Михайлов Петров и че живее в къщичката сам със съпругата си Ева.
