— Ама и вие задавате едни въпроси! Може пък да е „онова мръсно копеле Коко“.
Дните на семейство Гълиган минаваха като по разписание: точно в осем часа закусваха в ресторанта на хотела, точно в девет вече се печаха на плажа, точно в дванайсет си тръгваха и точно в един сядаха на масата да обядват. Пак точно в два си лягаха и поспиваха, както се полага на двама англичани на тяхната възраст, дошли на курорт край Черно море. Те така пунктуално изпълняваха програмата си, че никога не се появяваха преди пет, когато пиеха в близката сладкарница своя чай. Така че у всички наблюдаващи възникваше игривата мисъл да напишат доклада си с индиго — да е готов и за следващия ден.
Но ето че внезапно те за първи път нарушиха железния ход на разписанието си. Вместо да отидат на плажа, те се качиха на тринайсетия етаж на хотел „Интернационал“, намериха етажната камериерка и започнаха с жестове и думи да я убеждават. И тук главното действува що лице беше мистър Гълиган. Заведоха я пред стая 1305 и със знаци започнаха да й обясняват, че искат да влязат вътре. Камериерката упорито отказваше да отключи вратата, като към енергичните си жестове прибави няколко пъти, сякаш те разбираха български:
— Не може! Не разбирате ли! Не бива! Забранено е да се влиза в чужди стаи!
Тогава мистър Гълиган й подаде банкнота. Камериерката възмутено я отблъсна. Подаде й втора. Тя пак отказа да я вземе, опита да си отиде. Но Гълиган я задържа с ръка и й подаде трета банкнота. Чак тогава тя се съгласи. Отключи им вратата и тримата влязоха вътре.
Веднага щом се озоваха в стаята на Мелвил мистър Гълиган започна внимателно да оглежда обстановката, без обаче да докосва нито един предмет. През това време камериерката го наблюдаваше, а мисис Гълиган правеше безрезултатно какви ли не опити да отвлече вниманието и. Мистър Гълиган продължаваше да наднича навсякъде, все без да се докосва до предметите. Извади една голяма лупа и заоглежда с нея. С една дума, старият англичанин изцяло изигра мизансцена „Шерлок Холмс прави оглед на местопрестъплението“. Но пепелницата привлече с особена сила вниманието му. В нея имаше три угарки. След старателното им проучване с лупата той грижливо прибра в едни плик пепелта, а в друг — трите угарки. Това бяха единствените предмети, до които се докосна, които си позволи да вземе. Те явно му бяха достатъчни. След това и тримата излязоха от стаята, а камериерката я заключи.
Веднага щом научи за тази акция на семейство Гълиган генерал Марков събра групата и ги запозна с доклада на камериерката.
— Добре все пак, че поставихме оперативен работник на етажа. Виолета Радева, от варненското управление. Като камериерка — заключи той. — Само че не бива да се ловим на евтините му номера, дето се прави на смахнат или, по-точно, на Шерлок Холмс. Поведението му може да е планомерен камуфлаж. Забележете как те, невинната стара двойка, са непрестанно, както сега обичат да казват журналистите, съпричастни в тази история. Разглежда всичко с лупа, прибира фасове, а може целта на посещението му да е била съвсем друга. Например да провери дали определен знак е на мястото си. Или кой знае какво. Този тип все по-малко ми харесва, прекалено дръзко се вре там, дето не му е мястото.
След кратка пауза се обади Ковачев:
— Бих желал да споделя нещо с вас, нещо, което ми се хвърли в очи, макар че… може и да не означава нищо…
— Казвайте, слушаме ви.
— Мелвил не се е докосвала до сапунчетата, които оставя в банята „Балкантурист“. Ползувала е свой, „Нина Ричи“.
— Одобрявам. И аз не бих ги използувал, ако имах от прочутите „Нина Ричи“.
— Един калъп, наченат над ваната, и още пет в куфара й, запас, предостатъчен за двадесетина дена, нали!
— Е, та?…
— Съгласете се, че шест големи калъпа са напълно достатъчни дори за дама, която се къпе по два-три пъти на ден и в чиято баня има и пет-шест вида шампоани.
— Добре, съгласен съм. Казвайте по-нататък?
— А в куфара и има още една обемиста кутия с шест големи калъпа сапун „Рексона“. Питам се за какво й са толкова сапуни, и то от две различни марки, с различен аромат?
— Изследвахте ли ги?
— Естествено. Нищо. Нито едните, нито другите. Дори на рентген ги гледаха, с ултразвук ги просветяваха. Най-обикновени сапуни, макар и от най-скъпите.
— Опаковките им?
— Също. Нито шифър, нито тайнопис.
— Е, дявол я знае, може да е била някаква маниачка на сапун.
— Може, макар че едва ли на две марки. За колекция са малко, за любим сапун — много.
— Разрешете да доложа, другарю генерал — обади се Консулов, — какво става по фронта на господин Никой. Старият Ноумен е ходил на гости на Гълиганите и е останал там повече от час. А дъщеричката му се е прибрала рано в хотела си и не е излизала цялата нощ. Но май че е имала любовно посещение. Има подозрение, че някакъв млад мъж е влязъл в стаята й късно през нощта и… досега не е излязъл, искам да кажа, момчетата не са забелязали кога е излязъл.
— Да не е още там?
— Не. В стаята вече няма никой.
— Тогава… значи са го изтървали.
— Така излиза. Но те твърдят, че това било невъзможно.
— Хм, невъзможно… А старият?
— Излязъл е от хотела след полунощ, към един часа, и веднага се е прибрал в стаята си. Носел е чанта. Впрочем, той със същата чанта е отишъл при Гълиган.
— Нещо повече за този мъж, който е посетил дъщерята? — запита Марков. — За изчезналия? Да не е Чиба?
— Не, не е Чиба. Този бил по-дребен, по-слабичък. Момчетата не са го виждали по-рано.
— Другарю полковник, как мислите — обърна се генералът към Ковачев, — Ноумен и Гълиган от една компания ли са?
— Ако можех да отговоря на въпроса ви, другарю генерал, щях да ви кажа и кой е убиецът.
VI. А–34
При едно от поредните си пътувания до гарата Петков си купи билет първа класа за влака до София и съответно място в спалния вагон. Как успя сред върховата курортна навалица да се сдобие с тези тъй дефицитни места, си остана негова тайна. А щом сдаде колата на колегата си от следващата смяна, той се прибра у дома си и никъде повече не излиза.
Време имаше достатъчно да се подготвят и наблюдаващите да си осигурят удобно пътуване до София. Консулов не без основание си издействува и той да го придружи. А Марков се качи на последния самолет за София. Уж бе решил да прекара във Варна само „уикенда“, а остана непредвидено още три дена. Сега той не само се завръщаше на местоработата си, но и щеше да се разпореди достойно да посрещнат Петков и да се погрижат, както трябва за него.
За съжаление не можаха да узнаят кой ще пътува в същото купе с Петков. Това вероятно беше някой случаен пътник. Но като се има пред вид колко удобно за „срещи насаме“ е едно първокласно спално купе, все пак беше жалко. Особено когато Петков половин час преди тръгването на влака излезе от къщата си с черния куфар в ръка. А в другата носеше една издута ученическа чанта. Дали нямаше намерение пак да разменя куфари? Или просто ще го остави на човека от купето? Или пък ще му предаде само съдържанието, а куфара ще запази за следващата операция? Така или иначе, дошло бе времето черният куфар отново да
