маса. Няколко минути след тях, още не бяха си направили поръчката, в салона влезе Лари О’Конър. Огледа се, сякаш търсеше някого, и макар да имаше достатъчно свободни маси, приближи към семейство Гълиган, поведе кратък разговор с тях, представи им се като някакъв непознат и явно поканен, седна на, тяхната маса. Разприказваха се.
Недалеч от тях сам на маса седеше Петев. Цените тук не бяха като за командировъчните му, а и не беше удобно обедите и вечерите си да представя като служебни разходи. Затова остана на една бира. Сервитьорът го изгледа подозрително недоволен, но не каза нищо. По едно време се появи Дейнов. Седна на масата на Петев.
— Здравейте!
— Бъдете здрав! Видяхте ли ги, седят и си приказват.
— Приказват и си похапват. Сега ще дойде и Мелвил. Проверих, О’Конър е пристигнал със самолета направо от Франкфурт.
— Нещо повече за него?
— Нищо. Паспортът му е издаден в Ню Йорк.
Сред масите се появи Мелвил. Заоглежда се и като зърна двамата Гълиган, махна им приветливо, а те ентусиазирано я заканиха. Още неседнала, и й представиха О’Конър. Веднага започнаха оживен разговор.
— Събраха се — каза Петев. — Този О’Конър търсеше Харисън-Маклорънс, пък намери гаджето му.
— Де да му беше само гадже! Не мислите ли, че е необходимо да я повикаме и да си поприказваме за туй-онуй…
— За какво туй-онуй?
— Ами за… — замисли се Дейнов — за това, че нейният приятел, с когото тя е пристигнала в една кола, е убит.
— При автомобилна катастрофа!
— А тя си ходи, сякаш нищо не се е случило.
— Вие какво сте очаквали, да върже черно ли? Нали направи запитване чрез хотела. Там й обясниха. След обяда я отведоха и в моргата. Дори заплака. Но какво да се прави, злополука, такива работи се случват дори в Австралия.
— Ами двата пистолета, радиопредавателя?
— Ще ни каже, че нищо не знае. Вие да не мислите, че само на вас ви се иска да поприказвате с нея. Но не забравяйте, че това е… Маман. Я погледнете!
О’Конър бе поканил Мелвил и двамата весело танцуваха.
Странна двойка представляваха Ноумен. Той несъмнено бе евреин. Това личеше и по луничавото му лице, и по големия закривен нос, и по косата, носеща останките на рижави къдрици. А ако пуснеше една патриаршеска брада и облечеше съответното расо, направо рисувай от него равин. А дъщеря му приличаше по-скоро на испанка или сицилианка и в краен случай на французойка. Появяваше се екстравагантно облечена, много силно, вулгарно гримирана и почти винаги сама. С баща си заедно ходиха само тогава, до Балчик. Рядко шофираше и много ходеше пеш из комплекса. Като че ли търсеше да срещне някого. Трудно беше да се нарече красива жена, макар че правеше впечатление на мъжете. Само очите й, като се вгледаш в тях, говореха за някаква душевна опустошеност и навяваха страх.
След като се наобядва този път в един далечен ресторант, Мишел Ноумен тръгна отново да се разхожда. Но това не беше спокойната следобедна разходка, облекчаваща храносмилането, а някакъв неистов, уморителен крос, чиято цел сякаш беше да изразходва калориите, натрупани от обяда. Не за първи път Мишел изморяваше по този начин оперативните работници от бригадата за проследяване.
Този път поредното й хрумване я отведе на пристана. В ранния следобеден час летуващите все още спяха и гостите бяха по-малко от лодкарите, предлагащи „лодка за разходка“.
Мишел внимателно огледа всички лодки и главно лодкарите им и спря вниманието си на малка лодка с надпис „Гларус“. В нея седеше изпъчен в позата на културист млад чернокос лодкар. Щом той улови погледа й, Мишел му се усмихна кокетливо. Като видя интереса й, той стана, дръзко се ухили, дори й намигна и започна да прави жестове с полупоклони, с които, според неговите представи, венецианските гондолиери канят младите шведски синьорини в лодката си.
— Хайде, фройлайн, малко на разходка. Шпацирен гевезен… променад. При Чиба пълно обслужване.
Без повече да се колебае, Мишел скочи в лодката, а Чиба я прихвана през кръста и я притисна повече, отколкото е необходимо, за да й помогне. Но и двамата се засмяха доволни, предоволни. Без да се бави, Чиба запали и бързо се отдалечи от брега.
Генерал Марков събра в управлението групата, както той се изрази, „на прощален разговор“ — смяташе със следващия самолет да се върне в София. Освен Ковачев, Петев и Дейнов тук беше и Консулов като енергичен и равностоен участник в общата работа.
— Е, думайте, какво ново при нашите хора? — запита Марков.
— Дъщерята се разкарва почти цял час с лодката — отговори му Петев.
— Лодкарят?
— Христо Спиров Диамандиев, известен сред местните гларуси като Чиба. Изгонен преди година от бемефето за валутни спекулации. Сега е свободен рибар, а през лятото лодкар, който предлага на клиентките си „пълно обслужване“… Срещат се за първи път.
— Кои страни е посещавал при плаванията, някои интересни подробности?
— Колегите от Варна се занимават с биографията му и със самия него.
— А в лодката?
— Нищо особено не е забелязано — заключи Петев.
— Вие как мислите, полковник — обърна се генералът към Ковачев, — случайно ли Мишел Ноумен попадна на Чиба или е имало нещо… предварително уговорено?
— Не мога да кажа нищо определено. Както знаете от доклада, баща й проследи Мелвил и през цялото време, докато тя беше с О’Конър в сладкарницата, ги наблюдаваше. Следи ги почти два часа, докато те се разделиха. И веднага отиде в стаята на жената. Стоя там около петнайсет минути.
— С О’Конър да се е срещал?
— Не. Освен дето ухажва усилено Мелвил, за О’Конър нищо друго интересно. Скита сякаш безцелно, излежава се на плажа…
— По моя линия го видях само когато беше с Мелвил — взе думата Дейнов, — но в стаята й още не е влизал. Или поне не сме го усетили. Нали казахте да не държим човек в коридора. Вчера имаше много посещения тази Мелвил: и двамата Гълиган, и Ноумен, дъщеря му също е ходила към този етаж, но Лари О’Конър май още не е правил посещение.
— А тя да е била при него? — запита Марков.
— Едва ли. Макар че… през нощта…, не знам — каза Дейнов.
— Странно…, колко хора са се събрали… — Марков започна да брои на пръсти. Една…, три…, пет…, като броим и Железния вълк…
— Ако той е човек. А по едно време бяха дори шест — обади се Ковачев.
— Да, с убития. Събрали са се толкова хора, а нищо не правят — каза Марков. — Ако прибавим и Гълиганите, стават осем. Макар че тях едва ли ще ги броим.
— Как така нищо! — учуди се Петев. — Един убит, две шифровани телеграми…
— Вие убийството не го бройте, то си е някаква тяхна, вътрешна работа. Едва ли цялата компания се е домъкнала у нас, за да убие Морти. А радиограмите? Разшифровахме ги и какво ни дадоха?
— Да, мина седмица, откакто са пристигнали първите — каза Ковачев. — А това не са агенти, които се внедряват за дълго. Още десетина, най-много петнайсет дена и хайде…, ще си заминат. Кой за Англия, кой
