за Щатите, кой за по-далеч. А ние все още дори и не подозираме защо са тук.
— То ако е за подозиране, аз имам нещо наум, ама… — Генералът изгледа всички присъствуващи изпитателно. — Но преди да ви кажа, ще ви попитам: четете ли редовно вестниците?
Никои не се обади.
— По красноречивото ви мълчание познавам, че не ги четете. А както беше казал един любимец на полковник Ковачев, тези, които не четат вестници, трябва да бъдат убивани!
— Морално, другарю генерал — не се стърпя Консулов. — Остап Бендер е казал, че трябва да бъдат убивани морално.
— Кандисвам и на морално, все е нещо. Та ако четяхте вестници, щяхте да знаете, че вчера през Босфора са влезли в Черно море два ракетоносни крайцера от Шести американски флот.
— Вие мислите, че има връзка?
— Не ме прекъсвайте, Петев!
— Виноват, другарю генерал.
— А ако си вземете добра бележка от думите ми и започнете занапред да четете редовно вестниците, след два дена ще узнаете, че във Варна ще пристигнат на приятелско посещение кораби от съветския военен черноморски флот. А сега да помислим какво би било, ако цялата тази многолюдна компания се е събрала тук…
В този момент иззвъня телефонът и Марков взе слушалката.
— Слушам… Да, аз съм… Така…, така… Разбрано. Вие чакайте там, не предприемайте нищо. Сега ще дойде полковник Ковачев. Край.
Генералът постави слушалката замислен, огледа всички присъствуващи и каза:
— Обади се наблюдаващият Мелвил. Вече е десет, а тя още не е излязла от стаята си. О’Конър я е търсил два пъти по телефона, никой не се е обадил. Ключът от стаята й не е предаден, горе е. Идете вие, полковник Ковачев, да видите какво означава това. А… заминаването ми за сега се отлага…
Ковачев взе със себе си капитан Консулов. Последните дни бе имал възможност по-често да работи с него и това му доставяше все по-голямо удоволствие. Не само защото беше изключително енергичен (направо неуморим), инициативен (понякога повече, отколкото е нужно), маниакално пунктуален — не до минута, а до секунда със своя електронен часовник „Булетроник“. Тези качества в такава или по-скромна степен се срещаха у мнозина, бяха характерни за оперативните работници от тяхното управление. Без да ги притежават, те не можеха да бъдат приети там или ако все пак се случеше, оставаха не за дълго. Но това, което го отличаваше от останалите, дори от безупречния във всяко отношение майор Петев, да не говорим за добродушния и малко наивен капитан Дейнов (чиято наивност понякога намирисваше направо на глупост), бе, че Консулов беше остроумен, често злоезичен и далеч невинаги почтителен и възпитан. Присъщата му рязкост на езика сигурно му бе създала много врагове или поне недоброжелатели. Но полковник Ковачев, макар и сам със сдържан език (или именно поради това), ценеше чуждото остроумие и се забавляваше с оригиналните изказвания на Консулов.
За всеки случай се отбиха в курортната поликлиника и взеха със себе си доктор Миладинов. В хотела те мернаха наблюдаващия, но той се направи, че не ги вижда, и след като поговориха с администраторката и я взеха със себе си, изкачиха се с асансьора на тринайсетия етаж. Застанаха пред стая № 1305. В коридора по това време нямаше гости, само в другия му край се навъртаха две чистачки. Консулов почука, после по- силно, накрая заблъска с юмруци вратата.
— Стига, Консулов, ще счупите вратата!
— Дали пък не е…
— Вземете ключа от чистачката — обърна се Ковачев към администраторката.
Тя взе ключа, като им направи знак да останат там, и го предаде на Ковачев. Той го пъхна бавно и внимателно в бравата. Ключът свободно превъртя и отключи. Но преди да влезе, Ковачев спря с жест останалите:
— Вие почакайте тук!
И като докосна съвсем леко края на дръжката с обвитата си в носна кърпа ръка, влезе в стаята и притвори вратата след себе си. Не мина и минута, и излезе, застана гърбом към вратата, сякаш пазеше някой да не се промъкне вътре, и каза на администраторката:
— Чистачките да си гледат работата. А вие слезте долу и… все едно, че нищо не се е случило.
— Как така нищо! Ама все пак случило ли се е нещо?
— Именно нищо! После ще говорим. А вие, докторе и Консулов, елате с мене.
И тримата влязоха, като заключиха вратата след себе си.
Огледът продължи повече от два часа. Първо доктор Миладинов взе трупа за аутопсия, след това пристигна генерал Марков с Дейнов и чак след като всичко бе описано, огледано и фотографирано, Консулов заедно с експертите отиде да състави протокола. В стаята останаха Марков, Ковачев и Дейнов.
Генералът се разположи в едно от креслата и загледа разхвърляното легло пред себе си. На него намериха Мелвил заспала, за да не се събуди никога вече. Из стаята, по стола, на масата имаше части от тоалета й. Върху шкафчето до леглото й сега нямаше нищо. Експертите бяха прибрали спринцовката и ампулата, с която Мелвил се бе инжектирала.
— Картината сякаш е ясна, а?… Била си е поредната инжекция морфин, сърцето не е издържало и… инфаркт. Изводът?… Ако не искаш на четиридесет и две години да умреш от инфаркт, не злоупотребявай с морфина! — Марков се заоглежда, потърси с поглед къде да изтърси пепелта от цигарата. — Тия пък прибраха пепелницата. Дейнов, да предложите нещо?
— Аз ли? Ами… мене тая работа ми се вижда съмнителна. Първо приятелят й уж катастрофира, сега тя… уж инфаркт…
— Не, Дейнов, питам какво ще предложите по въпроса за пепелника. И донесете един!
— Слушам, другарю генерал.
И Дейнов изскочи пъргаво из стаята.
— И вие ли, полковник, сте на мнението на Дейнов, че тук има нещо гнило?
— Както знаете, ключът от стаята, онзи, дето се предава на администрацията, беше пъхнат отвътре в ключалката, поставен вертикално и леко измъкнат. Когато отворих, не усетих съпротивата на избутван ключ.
— Сигурен ли сте?
— Другарю генерал! Специално внимавах при отключването.
— Даа… От това може да се направят доста изводи.
— Аз правя само един. Някой е бил в стаята след настъпването на смъртта, изтеглил е ключа така, че да не пречи, и е заключил отвън със своя ключ.
Влезе Дейнов и постави един пепелник на масата. Марков изтърси пепелта, която бе набрал в шепата си.
— Благодаря, Дейнов. Чакай, чакай… След настъпването на смъртта, казвате. Е да, преди нея той няма как да изпълни тази хватка, разбира се. И няма защо… Ами… че това може да е убиецът!
— Вероятно…, ако е убита! А може и да е случаен, в смисъл просто гост, който е присъствувал на инфаркта, уплашил се е и…
— И има ключ от стаята! — прекъсна го Марков. — Вие проверихте ли, да не би нещо чистачките?
— Не, чистачките не са се опитвали да отключват вратата. Това е… Хикс, който е притежавал ключ, бил е в стаята след момента на смъртта и… вероятно има нещо общо с настъпването й.
— С инфаркта?
— На криминалистиката са познати прекалено много средства за предизвикване на инфаркти, другарю генерал, включително и чрез инжекции.
— Добре, ще видим какво ще ни даде аутопсията. А кой може да е бил този Хикс?
— Лари О’Конър е бил при нея. Той я е придружавал след вечерята. Влезли са към 21.30 часа, но още преди полунощ е излязъл. Бил е при нея не повече от два часа.
— А смъртта е настъпила по-късно, към един след полунощ.
