— Уви — обади се Консулов, — и специалната, написана „там“ картичка, и черният куфар, дето го разхождаха до гарата и назад, и излизането половин час по-рано, и изчакването в хола на „Метропол“, за да се качи не от своя хотел, всичко това не е някакъв оперетен водевил я! Та шофьорът знаеше, без да му кажат, къде да кара. Всичко е било уговорено. А ние, след като наблюдавахме, така да се каже, и „отвътре“, и отвън спектакъла, сега не можем да отговорим на простия въпрос, какво се случи пред очите ни.
— Да, събитията протекоха сякаш съвсем гладко — каза спокойно Ковачев. — Но само на пръв поглед. Я ми кажете сега какво все пак ви направи впечатление в тази история, какво не се вписва в нормалния ход, в идиличната картина на едно обикновено повикване на такси от чужденец, за да го закара някъде в града? Да поприказваме на тази тема, а? Може и да измислим нещо!
— Преди всичко начинът на повикването — обади се с пресъхнало гърло Петев. — Чужденците обикновено поръчват чрез администратора или ловят случайно свободни таксита.
— За повикването с картичката е ясно — прекъсна го Ковачев. — Друго, друго?…
— Другото, което се хвърля в очи, е „сбърканата дата“ — поде Консулов. — Съвсем не ми се вярва да е грешка. Това може да се тълкува като „18 юли, петък, или ако не успееш, то следващия ден, 19 юли, събота“ или пък е условна грешка, доказваща автентичността на повикването.
— Друго?…
— Другото, разбира се — каза Петев, — е фактът, че без Маклорънс да му е нареждал, той го откара на гарата. В картичката не го пишеше, а в колата, нали слушахме, те не размениха нито дума. Дори до виждане не си казаха. Значи, за Пешо картичката е означавала: яви се с колата и откарай лицето на гарата! И нищо повече!
— Само че кое лице? — запита Консулов.
— Как кое, този, който ще чака там с черния куфар в ръка.
— Аха, значи, черният куфар е играел ролята на опознавателен знак. А защо е било необходимо именно Пешо да откара Маклорънс на гарата, а не някой друг? Защо тъкмо Пешо? Защо точно на гарата? Нима тези моменти са без значение! Нима всичко това е разиграно само и само, за да може там Маклорънс да се помае четвърт час и да се върне с друго такси обратно! За това ли? — шепнешком каза Ковачев и не можеше да разбере колегите си ли пита или само мислеше на глас.
А докато те умуваха безплодно и се мъчеха да разберат целта на тази на вид безсмислена среща, загадката бе вече решена. След като направи още няколко курса из града, шофьорът на таксито Петков сложи на предното стъкло табелката „за гараж“ и се отби за малко в къщата си. Там той остави един черен куфар, абсолютно еднакъв на вид с този който Маклорънс върна в хотела, само че явно много по-тежък В къщата на улица „Люляк“ № 5 се забави около пет минути, след което откара таксито в гаража и го предаде на колегата си от втора смяна.
Всичко това Ковачев узна едва надвечер, когато бригадата за проследяване на Петков му връчи рапорта си.
III. Катастрофата
Ковачев беше от хората, който всяка нощ непременно сънуват, и то по няколко пъти. Сънища, които се помнеха, сънища с ярко изявен сюжет. Нещо повече, почти всяка нощ, обикновено около един часа след полунощ, сънуваше и по един кошмар. Не от тези, от които човек се събужда, облян в студена пот или треперещ от ужас, а както той ги наричаше, миникошмари. Или че кара автомобил и шосето става все по- стръмно надолу, невероятно стръмно, а той не може да спре и малко преди колата да се сгромоляса в пропастта, се събужда. Или че се намира в някой огромен град, слабо познат, като Париж или нов район на любимата му Москва, а той се е загубил, не може да намери пътя, а самолетът му вече излита. Или че му предстои да се явява на матура, а бъкел не знае, абсолютно е неподготвен и само секунди преди да се събуди от преживявания страх, с облекчение осъзнава, че отдавна е с висше образование и гимназиална диплома вече просто не му е нужна. На младини подробно бе изучавал Зигмунд Фройд и оттогава му остана привичката, веднага щом се събуди, да си прави блиц-самоанализ на съня. С което „декапсулираше“ измъчващата го идея и бързо-бързо заспиваше блажено.
Сега той стоеше на края на малък дървен, издаден във водата пристан, а жена му с двете деца се носеше в малка лодка без весла далеч в засмукващото ги море и му викаше „Асене, Асене!“. А вълните биеха пристана, люлееха го застрашително, дъските му хлопаха, чукаха. А той, сякаш прикован към тях, не можеше да отлепи крак, да им се притече на помощ. Дъските продължаваха да чукат, жена му продължаваше да вика „Асене, Асене!“.
Ковачев се събуди и за миг не можа да осъзнае, че се намира в хотелската стая. Първата му реакция беше радостна — щастлив бе, че го освободиха от кошмара на безпомощността да се притече на помощ на близките си. Едва след това се ядоса, че са го събудили. Запали настолната лампа и видя с облекчение, че е само 11.30 часът. Телефонът отново иззвъня. Обаждаше се дежурният от окръжното управление и му предаде да чака пред хотела. Тръгнала кола да го вземе.
Само след няколко минути Ковачев пушеше цигара пред входа на хотела. Нощта бе хладна, откъм морето подухваше ветрец и той с удоволствие закопча шлифера си, който предвидливо бе взел. Какво ли се бе случили? Какво бе предизвикало тази среднощна тревога?
Не успя да довърши цигарата си и една черна волга се закова пред него. Седна на мястото до шофьора и колата веднага потегли със същата скорост. Отзад седеше Петев.
— Преди малко ми съобщиха, че Маклорънс е загинал при автомобилна катастрофа по шосето за Балчик. Колата му е изскочила от шосето и се е сгромолясала някъде близо до пионерския лагер.
— Кой се обади?
— Оперативният работник от наблюдението.
— Сам ли е бил в колата? Има ли други пострадали?
— Нищо повече не знам.
Шофьорът препускаше с такава скорост, че Ковачев си помисли дали няма опасност и те да последват Маклорънс. Все още от време на време насреща им профучаваха коли, които се завръщаха в Златните пясъци или във Варна. По начина по който вземаха завоите и не гасяха дългите светлини, можеше да се предположи, че повечето от шофьорите биха предпочели тази нощ да не срещат органите на КАТ.
На един от завоите, на който гумите отново изпищяха зловещо, се появи за миг следващата криза на шосето и там някой размахваше светлинка. Шофьорът намали скоростта. Зад следващия завой се мярна силуетът на едър мъж, който държеше електрическо фенерче, а малко встрани стояха наредени една до друга колата на КАТ, санитарната линейка и тъмна волга. Колата спря, Ковачев изскочи и веднага бе заслепен. Но само за миг. Мъжът наведе надолу лъча и се представи:
— Бай Драган, пазачът на пионерския лагер. Вие сигурно сте от милицията. Другите са вече долу. Вървете след мене, знам как да минем между камънака.
При строежа на шосето тук бяха разсекли скалистия хълм и излишните камъни ги бяха нахвърляли по ската. Пътека нямаше и в нощта, на светлините на фенерчетата, макар и водени от бай Драган, те с голяма мъка успяха да излязат на тревистата поляна, на която се бе проснал плимутът.
Насъбралите се мъже му се представиха: лекарят на курортната поликлиника доктор Миладинов, който бе констатирал смъртта, капитан Савов от КАТ с двама експерти, вече огледали, фотографирали и екипирали местопроизшествието, и оперативният работник от наблюдението. Те всички си бяха вече свършили работата и сега чакаха нарежданията на „началството от София“.
Ковачев дръпна встрани оперативния работник.
— Точно как стана, не видяхме. Следвахме го на 300–400 метра. А той се преби тъкмо на завоя, дето няма такава видимост. Някакъв трясък чухме, ама в момента не му обърнахме внимание. Едва след като излязохме на откритото и видяхме, че го няма, решихме да се върнем. Бяхме отминали почти километър. Открихме го по светлините долу и по… изкъртения парапет.
След това запита кой бе съобщил за злополуката. Оказа се, че пръв все пак бе позвънил в милицията не оперативният работник, а пазачът на пионерския лагер. Сега той чакаше своя ред и смутен от гледката, и горд от ролята си на бдителен помощник. Подире му неотлъчно като сянка го следваше дребничък стар
