— Сега намали! Тук трябва да е.
Колата рязко забави скоростта си и щом превали възвишението, пред нея се откри голям участък от пътя. В далечината се виждаше само една кола, която стоеше неподвижно, със запалени габаритни светлини.
— Това ще да е. Ето, потегля!
— Пред нас в точката на координатите има само един автомобил — обади се по радиотелефона Петев. — Сега тръгва. Ще го подминем.
Малко преди да достигнат чуждата кола, тя направи маневра, пресече шосето, сякаш искаше да им препречи пътя. В светлината на фаровете ясно се виждаше, че шофира сам мъж. Впечатлението, че чуждата кола иска да ги спре, скоро се разсея. Стана ясно, че тя само обръща. Това беше голяма американска кола с австралийски номер, който Петев записа.
— Свирни му нервно. Сякаш бързаме и той ни пречи.
Шофьорът изсвири няколко пъти продължително, но мъжът от другата кола само махна приветливо с ръка, като че ли искаше да се извини. След като обърна, той продължи към града. Петев вдигна слушалката на радиотелефона и докладва. А насрещната оперативна кола, вече обърнала, изчака австралийската, даде й да я задмине и на достатъчно близко разстояние започна да я следва.
Рано сутринта в кабинета, отреден за тяхната група, Ковачев събра Петев, Дейнов и Консулов.
— Предавателят се намира в автомобил марка „Плимут“, австралийски номер АУС фау ем 46–57 — започна той. — Водачът му се казва Дейвид Маклорънс, австралийски гражданин, влязъл в страната на 12 юли рано сутринта от Гърция през Кулата, в деня, в който вечерта бе излъчена първата радиограма. В колата е пътувала и Едълайн Мелвил, също австралийска гражданка. Сега и двамата са настанени в хотел „Интернационал“, в две съседни стаи: 1305 и 1307…
— Съвсем сигурно ли е, че това е именно колата? — запита Дейнов.
— Ние пристигнахме на мястото минута след като предаването бе завършено — обади се Петев. — Не срещнахме друга кола. От посока Варна се движеше капитан Консулов. Те също не са срещнали в този район друга кола. По това време тази беше единствената. Пък и… заварихме я да потегля от мястото, указано от координатите. Не, другари, съмнение не може да има.
— А този… Маклорънс — запита Ковачев — какво представлява?
— Тридесет и пет годишен едър, атлетически сложен мъжага с малко флегматичен, бих казал, тъповат вид — обади се за първи път Консулов. Той беше проследил Маклорънс до хотела и бе имал възможност да го огледа, отблизо.
— Това явно е Маман — възкликна ентусиазирано Дейнов.
— Хайде бе! Чак пък явно — усмихна се иронично Консулов. — Та Маман, казвате, а?… Вие, значи, мамите така си ги представлявате. Аз пък се питам защо му е притрябвало на този австралийски коч да идва у нас. Плажове ли си нямат или обслужването на „Балкантурист“ го е съблазнило? И защо чак от Австралия се е помъкнал?
— Сега искам да ви запозная с текста на снощната радиограма — прекъсна го Ковачев. — И тя е на английски. Същият шифър. По тази линия другарите не са имали никакви проблеми. „Дон Бонифацио старият никой и Коко с железния вълк са вече в хотелите до нас. Чакам паролата маман.“ Е, какво ще кажете?
— Значи още четирима души са се настанили в хотелите около „Интернационал“, общо шест души чакат паролата. Голяма банда! За какво ли са се събрали у нас? И каква ли е паролата им?
Дейнов се беше засилил и сигурно щеше да продължи размишленията си, ако не го бе прекъснал Ковачев:
— Чакайте, чакайте! Отде ги набрахте шест души?
— Ами… този…, Маклорънс и гаджето му от Австралия… двама…, Бонифацио старият, трима, Никой, Коко и Железният вълк… шестима…
— Ама вие и Никой за човек ли го броите! — обади се Консулов.
— И Никой, и Железният вълк, и Коко — това са все псевдоними…
— Достатъчно, Дейнов, разбрах. А вие, Консулов, какво ще кажете?
— Прилича ми на разиграване, другарю полковник. Особено като се има пред вид елементарният им шифър. Звучи някак несериозно, както в „Златният телец“: „Товарете портокалите в бурета. Братя Карамазови.“ И що за дон Бонифацио, звучи ми като дон Базилио.
— А как ви звучи… „чакам паролата“?
— И в това има нещо гнило…, прекалено ясно и категорично е казано.
— Да, но по шифъра — възрази му Ковачев.
— Подозрително прост, дето непременно ще го разберем. Нещо много лесно открихме и колата с предавателя, и кой предава! Не мислите ли? И все пак… това или е някаква идиотщина, пълна глупост, шега на олигофрен, или… нещо много сериозно.
— Доизкажете се.
— Ами…, за да пратят едновременно четири или пет души!
— Сега пък четири-пет. Дейнов одеве ги преброи до шест.
— Дон Бонифацио старият несъмнено е адресът. Бонифацио старши, бащата на Бонифацио младши. Това на Запад се практикува. По-загадъчни ми са Коко и Никой, пък и Железният вълк събужда технически асоциации. Може да е някаква инсталация, апаратура, вече настанена от Коко в някоя от хотелските стаи на комплекса.
— Аз ви питам сериозно — каза Ковачев.
— И аз сериозно… Ако приемем, разбира се, че текстът отговаря на истината. Ако ли не…, отде да знам тогава. Железният вълк може да означава подводница; Никой може да е кодовото название на операцията, а, Коко — датата на извършването й. Хотелите до нас да са съседни държави, а паролата… да е някоя хубавица, която тепърва ще пристигне. И тъй нататък, въпрос само на фантазия.
II. Черният куфар
След като откриха радиста и дешифрираха радиограмата, отново настъпи пълно затишие и никой не можеше да предскаже докога ще трае това спокойствие. И което беше много по-важно — действително или привидно бе то. Затова, щом свърши сутрешното съвещание, колегите му тръгнаха по своите задачи, а той реши да прескочи до почивната станция на министерството. Дори отиде на плажа. Но не мина и час, и там се появи ъгловатата, фигура на Консулов по бански гащета и с чанта в ръка. Озърташе се, вглеждаше се в голите тела. Сигурно него търсеше. Дали не се бе случило нещо?
— Здравейте! При мене или в обятията на Нептуна?
Ковачев бе вече вкусил от своеобразния маниер на изказване на Консулов и реши да го приветствува в неговия стил.
— Какъв ти Нептун! Квод лицет Йови, нон лицет бови. Това, което е позволено на боговете, не е за простосмъртните, за да не кажа нещо по-точно. — Той явно не разчиташе, че Ковачев ще разбере латинската поговорка, затова я и преведе. — Идвам в жалката роля на пощенски раздавач. Нося ви една картичка.
— Картичка ли? Че от кого? Дайте да я видя.
Консулов извади от чантата и му подаде цветна картичка с изглед от Златните пясъци. На гърба й беше написано с химикалка:
„Варна, улица «Люляк» № 5. Петър Петков. Драги Пешо, пристигнах за няколко дена в Златните пясъци, хотел «Метропол». Ела да се видим в петък, 19 юли, десет и трийсет часа. Твой приятел Гошо.“
— Е, та?… С какво е забележителна тази картичка?
— Току-що Дейвид Маклорънс я пуснал в пощенската кутия на хотела. Наблюдаващият го е видял и със съдействието на администраторката я извадил. Друго забележително няма!
