размисли, разбра малката, но ефикасна хитрост.
Георги Михайлов Петров в ежедневието винаги си е служил с бащиното си име. От това се е възползувал този, който е взел паспорта му. И се е превърнал по същия този паспорт вече в Георги Петров. По най-законен начин. Та нали така по паспорт е фамилното му име!
Какви удобства предлагаше тази малка маневра? Ако някой от старите познати го срещне в София (а това спокойно можеше да се случи!), няма да го познае, защото просто е друг човек. Но някой можеше да потърси стария си приятел Георги Михайлов. Чрез Софсправка например да узнае къде живее и да му дойде на гости. Е, нека търси Георги Михайлов, само в София вероятно има поне хиляда такива. А Георги Петров (и те не са по-малко!) — това вече е съвсем друга работа!
Така ли е разсъждавал Петров, като е започнал да живее по паспорта на Михайлов, някакви други съображения ли е имал или пък се е получило просто случайно — това щеше да изясни бъдещето. Сега, след като Дейнов направи доклада си на сутрешното съвещание при Ковачев, главните въпроси, които измъчваха всички, бяха кой е всъщност Петров? Къде е бил и с какво е се занимавал, преди да навлече кожата на видинския майстор? И… къде е изчезнал, какво се е случило с истинския Георги Михайлов? Доброволно ли е дал паспорта си или са му го отнели насила? Защо той се е съгласил на тази подмяна? Ако, разбира се, някой е търсил съгласието му! Къде е сега той? И дали е жив?
Тези въпроси дълго занимаваха всички участвуващи в съвещанието. Изказаха се всевъзможни хипотези, повечето от които колкото фантастични, толкова и безплодни. Единствен Консулов не само не взе думата, но и сякаш не слушаше оживените дебати. Това накрая направи впечатление на Ковачев и той го запита:
— Нима вие, капитан Консулов, дето най-дълго имахте контакти със задържания, няма да предложите никаква хипотеза!
Консулов се замисли за кратко време и сякаш без желание, след видимо колебание, отговори:
— Хипотеза чак нямам, но една идея се върти в главата ми. Пак въз основа на интуицията ми.
— Браво, браво! — засмя се Ковачев и не можа да се разбере сериозно ли го хвали (за миналия успех) или този път го иронизира. — Това, експлоатацията на вашата интуиция, е нещо ново в нашата практика. Ново и резултатно. Давайте.
— Не днес. Утре ще ви докладвам. Трябва да направя някои справки, да събера някои факти. С гола интуиция не се решавам да се явя пред вас.
Колкото и пунктуален и акуратен да беше Консулов, колкото и да държеше тази му слава да е ненакърнена и да се множи, на следващата сутрин той не се яви на традиционното събиране на отдела. Затова пък на другия ден сутринта пристигна сияещ. Той винаги беше свежо обръснат, със сякаш току-що изпрана и огладена бяла риза и неизменната черна копринена връзка. Но днес към това беше и свежо подстриган и осезателно ухаеше на някакъв одеколон. Но не на обикновения бръснарски. Нищо чудно да си го носеше в джоба, когато ходи да го подстригват. Настроението му изцяло съответствуваше на изтупания му сватбарски фасон. Но не каза никому нищо. Само се подсмихваше многозначително.
Ковачев забеляза всичко това, но се правеше, че не му обръща внимание. И едва в края на срещата, след като присъствуващите бяха доложили всичките си въпроси и бяха изказали своите съображения, той сякаш между другото подхвърли:
— А вие, капитан Консулов, къде бяхте вчера, нямаше ви на сутрешната ни среща.
— В библиотеката — отговори веднага Консулов. Той явно бе очаквал с нетърпение въпроса и бе приготвил отговора си. — И завчера, и вчера през целия ден. Откакто се разделихме, та до снощи.
— Гледай ти — учуди се искрено Петев. — Досега знаех, че научните работници лъжат, че ходят в библиотеката, докато се разкарват из магазините. Дори и думичка са си измислили за тая работа — библиотечен ден. А вие какво има да правите там? И то два дена! Не вярвам по магазините да сте се шляли толкова дълго.
— В библиотеката, драги Петев, са съсредоточени мъдростта и знанието, които човечеството, мислещото човечество е трупало е продължение на хилядолетия. Намира се до университета. За тези, който и това не знаят, ще поясня, че университетът пък е на ъгъла на булевард „Руски“ с булевард „Толбухин“. Едно голямо здание…
— Достатъчно, достатъчно — спря го Ковачев. Той с основание се опасяваше, че от дързостите, които можеше да последват, ще се породи някой скандал. — И така, бихте ли ни казали какво ви отведе в библиотеката. Само духовният глад за хилядолетната мъдрост или нещо по-конкретно, което би могло да заинтересува и нас, простосмъртните разузнавачи?
— За вас се трудих, ама да видим ще оцените ли старанието ми. Четох и записвах. — Консулов извади от джоба си един сгънат лист, изписан с химикалка. Разтвори го, изгледа подред всички присъствуващи и като се убеди, че го слушат с нужното внимание, зачете:
— Правила на скромността — изрече той тържествено и направи нова пауза, през която още веднъж огледа аудиторията си. Изглежда, остана доволен от интереса им и продължи: — Първо. Навсякъде показвай скромност и смиреност. Второ. Не си върти лекомислено главата, а солидно и само при необходимост. Дръж я изправена, леко наклонена напред, без да се отклонява нито наляво, нито надясно. Трето. Очите трябва да бъдат сведени, да не гледат много встрани или нагоре. Четвърто. Като разговаряш, особено с лице, притежаващо власт, не го гледай втренчено в лицето, а повечето под брадата.
Тук Консулов направи кратка пауза, сякаш очакваше да чуе коментар или пък искаше да даде възможност на колегите си да асимилират досега прочетеното. Ковачев също бе изненадан и от това, че Консулов два дена е прекарал в библиотеката, и от текста, който им зачете. Ако е въпрос за някоя служебна справка, в тяхната библиотечна служба имаше всичко, което би могло да го удовлетвори. Но това какво е, какви бяха тия „Правила на скромността“? И едва като чу четвъртото правило някаква мисъл проблесна пред очите му, някакъв образ изплава в съзнанието му. Образът на Петров. Та това е неговото описание, графична словесна скица на своеобразното му поведение — скромен, смирен, с леко наклонена напред глава и сведени очи, които те гледат винаги под брадата. Да, Консулов описваше държанието на Петров, но защо бе нарекъл поменика си „Правила на скромността“? В този миг Петев се размърда нервно, нетърпеливо, но той му направи знак да мълчи, да изчака и продължи да слуша.
— Пето. Не си мръщи челото и особено носа. На лицето ти винаги да се чувствува външно безгрижие, отразяващо вътрешното спокойствие. Шесто. Дръж устните си нито много стиснати, нито много отворени. Седмо. Лицето ти трябва да изразява по-скоро веселост, отколкото тъга или някое друго необикновено чувство. Осмо. Външният ти вид и дрехите ти трябва да са спретнати и прилични. Девето. Дръж ръцете си спокойно. Десето. Трябва да ходиш спокойно, без да бързаш, ако няма особена нужда за това. А когато е нужно, съблюдавай приличието. Единайсето. И думите, и жестовете, и всички движения на тялото ти трябва да са такива, че да служат на всички за пример.
Консулов продължаваше да чете с ясен, висок и монотонен глас, както се изричат формули или се произнасят текстове на закона. Да, несъмнено това беше описанието на държанието на Петров. Но защо им го поднасяше в такава своеобразна форма?
— Дванайсето. Движете се навън по двама-трима, както предпише началството.
Това пък правило какво означаваше? Кое началство и защо по двама-трима? Та Петров винаги ходеше сам, дори без жена си.
— Тринайсето. По време на разговор трябва да не забравяш за скромността и приличието както в думите си, така и в маниера на държанието си. — И като направи кратка пауза, добави вече с друг, обикновен глас: — Това е, другари. Да събуждат някакви асоциации у вас тези тринайсет правила?
Всички, включително и Консулов, загледаха изпитателно Ковачев. Едни с интерес дали е отгатнал загадката, други в очакване да смъмри волнодумеца заради неуместната му шега. Та нали тук сред присъствуващите той беше най-старшият по звание и длъжност. Полагаше му се пръв да се сети и да каже тежката си началническа дума.
— Това несъмнено е едно екстравагантно описание във формата на правила на поведението на нашия Петров. Беше забавно да се изслуша, макар и да не ми е ясно защо трябваше тази му характеристика, поначало вярна, правдива, да бъде поднесена в такава необикновена форма. Ако не бяха някои правила, смисълът на които не виждам, бих казал, че това е едно живописно и оригинално описание на нашия
