цеха? Трябваше ли и там да претърсват? Поне за сега генералът предпочиташе отсъствието на Петров да бъде обяснено като внезапно заболяване. А не беше изключено и просто да бяха недостатъчно добре търсили. Така или иначе, Ковачев нареди да се отложи за другия ден по-нататъшният обиск, като се използува масово и техниката на научно-техническия отдел. Поемните лица освободиха, запечатаха всички врати и оставиха двама души охрана. А Петров и жена му прибраха в ареста. Негласното наблюдение на килиите им показа, че докато Евлампия дълго не можа да се успокои и задряма за малко едва преди развиделяване, Петров заспа със съня на праведник. Железни нерви ли имаше този човек или… Не, невинен той не беше. А дали не се чувствуваше такъв?…
Обискът продължи на другата сутрин, щом експертите от научно-техническия отдел донесоха сложната си и разнообразна апаратура. Докато другите преглеждаха всяка вещ поотделно, от всички страни, разлистваха всяка книга страница по страница, всички мебели се измерваха, търсеха се тайни скривалища. Стените се прослушваха с ултразвукови апарати, магнитометрите преглеждаха всеки квадратен дециметър, специалните рентгеноскопи и гама-детектори оглеждаха всички потайни места. И към обяд бе открито първото скривалище. То се намираше в комина на една от стаите. След това бързо откриха и второто — в комина на другата стая. Мястото не беше кой знае колко хитро измислено и не на Петров хрумваше за първи път да се възползува от тази кухина. И, естествено, още при първото претърсване бяха пробвали: и вестник палиха — коминът теглеше идеално, и коминочистачески топуз с четка пускаха — мина свободно, като през комин, в който не е скрито нищо. Мястото на скривалището беше познато, дори традиционно. Но конкретното решение беше оригинално и ценното му беше именно в това, че използуваше поновому банална кухина, която, като я провериш веднъж, повече няма да се занимаваш с нея. И ако не беше гама-визовърът, така и щеше да остане неразкрита.
В средната част на комина имаше паралелна кухина-влагалище, в което като в магазин се пазеха три пластмасови контейнера. Електромоторчето на малкия асансьор спускаше и издигаше контейнерите до долния отвор на комина (който беше не в стаята, а в мазето!) и през вратичката те можеше да бъдат вадени и слагани. Най-оригиналното беше как се командуваше тази прецизна инсталация. Чрез контакта, който се намираше недалеч от комина. Но не беше достатъчно да пъхнеш в него щепсела на някой електродомакински уред, за да се задействува. Асансьорът се спускаше, само ако се пъхне щепселът, вързан „на късо“, а се издигаше, ако се запали лампа от 60 вата. Разбира се, самата лампа и тогава не светваше. А другият комин бе съоръжен по същия начин и общо в двете скривалища имаше шест контейнера.
Дори когато стана ясно, че в стената край комина има кухина, че в нея има скрито нещо, Петров не промени държанието си. Нито мускул не трепна на лицето му, не се изписа никакво любопитство. То не нарасна особено, когато отвориха контейнерите и започнаха да разглеждат съдържанието им. Наивният наблюдател можеше да си помисли, че Петров го вижда за първи път. Впрочем, той нищо не каза и никой нищо не го запита. Важното сега беше в присъствието на поемните лица всичко да бъде най-подробно описано в протокола. А за разговори щеше да има достатъчно време.
Единият контейнер беше плътно натъпкан с доларови банкноти от по двайсет, сто и петстотин долара. Във втория имаше български левове в банкноти от по десет лева. Но те не бяха толкова много, беше вземано от тях, докато доларовият контейнер сякаш беше прясно напълнен, може би от пратката, получена в черния куфар. В останалите четири контейнера имаше само техника — многобройна, разнообразна и непонятна дори за експертите. Те я оцениха високо и се задоволиха да кажат, че е най-модерна електроника, изпълнена на базата на миниатюризацията. Само дето взривни вещества не намериха!
Тук имаше и апаратура за шифриране и дешифриране, и приставка, с помощта на която цифрите на шифрограмата, записани при нормална скорост на ръка, се излъчваха стотици пъти по-бързо и съответно по-компактно. Имаше и два радиопредавателя — единият за далечни връзки на къси вълни, а другият на ултракъси вълни, които е безсмислено да се подслушват от пеленгаторите поради ограничения им обсег на действие. Те бяха добре за връзки в границите на града, с някоя чужда дипломатическа мисия. Имаше и редица други апарати, чието предназначение специалистите щяха тепърва да установяват.
XX. Кой си ти, гражданино Петров?
Разпитите започнаха едва на следващия ден, след като бяха завършени всички действия по претърсването на къщата. Докато то продължаваше, Петров, без да пророни нито дума, бе поел ролята на любопитен наблюдател. Гледаше това, което става около него, сякаш то никак не го засяга, но с много интересно. Като към спектъра на поведението си прибави няколко срамежливи щрихи на деликатно разкаяние.
Първия разпит Ковачев и Консулов проведоха заедно. Ролите си бяха разпределили така: Ковачев ще води официално разпита, а Консулов, разположил се удобно в коженото кресло край бюрото, ще наблюдава най-внимателно Петров. И ще се намесва само по изключение, в краен случай.
Щом старшината го въведе, Петров застана смирено до вратата, свел поглед към килима, прибрал ръце край бедрата си, сякаш очакваше да изслуша смъртната си присъда. Дори да седне не пожела, толкова виновен се чувствуваше, та едва при третото подканване от Ковачев, твърде категорично и дори малко троснато, си позволи да приседне на края на предложения му стол.
На формалните въпроси за установяване на самоличността му отговори с ясен глас и по-подробно, отколкото бе необходимо за протокола. А когато Ковачев го подкани да разкаже за престъпната си дейност, той сведе още повече глава и прошепна едва чуто: „Виновен.“ После понадигна малко глава и повтори, вече по-високо „Виновен“, а след това, почти изправил глава, но без да погледне в очите, потрети, почти викайки: „Виновен!“ Оставаше само да заудря главата си в стената.
Това, че се признаваше за виновен, беше, разбира се, обнадеждващо. Но че го направи тъй театрално, не обещаваше нищо добро.
— Знам, чувал съм, чел съм в криминалните романи — започна вече със съвсем спокоен глас Петров, че е редно да се обръщам към вас със студеното „граждани“. Но аз ви моля най-сърдечно, позволете ми да ви наричам „другари“. Повярвайте ми, аз искрено ви чувствувам мои другари в изпитанието, което съдбата ми е изпратила.
— Добре, добре — побърза да го успокои Ковачев. — Не възразявам да ме наричате „другарю“. И така, да чуем какво има да споделите с тези свои новопридобити другари.
— Аз съм един чистосърдечен човек. И сам не знам защо не дойдох при вас, преди вие да дойдете при мене. Но снощи, след като премислих всичко, разбрах, че единственият път за мене е чистосърдечно да си призная всичко.
— Похвална идея — подкрепи го съвсем сериозно Ковачев. В тона му не можеше да се улови нито нотка на ирония. — Слушам чистосърдечните ви признания.
— Преди около два месеца случайно на булевард „Руски“, в книжарницата за чуждестранна литература, се запознах с двама чужденци, приличащи на съпружеска двойка. Аз търсех една техническа книга, те албум с красотите на Рилския манастир или с български икони. Постарах се да им помогна да изберат нещо подходящо. Говореха на разбираем български език. Като излязохме от книжарницата, поканих ги да поседнем в кафе-сладкарницата на хотел „България“. Поприказвахме си най-приятелски. Оказаха се много мили хора. Харесахме се взаимно. И се уговорихме да се срещнем и на следващия ден. Предложих им да ги разведа с колата, да им покажа София и красивите й околности. Беше събота. Прекарахме много добре. Обядвахме в мотела на „Белите брези“. Те платиха. Само дето не се сбихме по този повод. Но отстъпих. През цялото време приказвахме. Аз им представях града, те ме разпитваха с какво се занимавам, къде и с кого живея. Интересуваха се от всичко за мене. Сигурно аз бях единственият български гражданин, с когото те се бяха запознали отблизо. И аз не виждах основания да крия сведенията за себе си и за живота, който водя.
Дали това, което разказваше Петров, беше плод на „чистосърдечното му разкаяние“ или отдавна измислена версия, беше рано да се каже. Но на Консулов направи впечатление обстоятелството, че целия ден в събота той е прекарал с „двамата симпатични чужденци“. А кака Евлампия? Нима тя не е ходила да се черкува този ден! Или е оставила къщата им сама, без надзор? А може би денонощните дежурства са започнали след срещата с чужденците? Именно защото се бе срещнал с тях. И друго се хвърляше в
