определени среди като „Зара“, 62-годишен, живее на улица „Революционер“ № 12, партера, домашен телефон 27–18–42, пенсионер, бивш счетоводител в „Хранекспорт“, още по-бивш заклет експерт- счетоводител, най-бивш наследник на мелници в Ямболско, изял и проиграл на комар всичко, без да остави нищо за народната власт. Прочут като комарджия „на всех рук мастер“. За съжаление няма достатъчно данни за идентифицирането на лицето, за което говориха двамата.
— Коментар. По всяка вероятност Зара е получил задачата да вплете някого в комарджийските си афери, но не да го обере, а за сега поне да му даде да близне от меда, и то в долари. Очевидно за да бъде после впримчен по този начин в мрежата на Петров. Неясно е само как Петров ще даде на Зара необходимата за целта сума от 500 долара. Думата „изпратени“ навежда на мисълта, че няма да бъдат предадени на ръка. Но как? Като паричен превод не е възможно! Остава да рискува в обикновено или максимум в препоръчано писмо. Всичко необходимо, за да изясним как ще бъдат предадеш парите и за кого са предназначени, вече е разпоредено.
— Понеделник, единайсети август, седем часът и тридесет и пет минути.
— Даа…, кой е? — провиква се сънлив женски глас.
— Може ли да се обади другарят Ерменков?
— Саньо, тебе викат…
— Да, слушам ви.
— Христев ви безпокои тъй рано. Вие ли сте дали обявата във „Вечерни новини“, че сте загубили куче?
— Не, ние имаме котка.
— Получихте ли сумата?
— Да, благодаря.
— След няколко дена ще ви изпратя още веднъж същата. До края на седмицата ще пристигне Блументал. Той ще ви предложи много изгодна сделка, която трябва непременно да бъде реализирана. С фирмата „Хелиге“ можете повече да не се церемоните, покажете им демонстративно неразположение. Бъдете твърд и принципен. Подаръците отказвайте, дребните предавайте на профкомитета, съблюдавайте буквално инструкцията. Ясно ли е? Вие нещо да ми предадете?
— Бруно Шмид трябваше да прояви повече гъвкавост и да отстъпи. Сега ме упрекват, че съм бил краен, максималист.
— Нека това да ви е кусурът. Шмид е постъпил правилно. Край.
— Край.
— Справка. Справка. Асен Пенков Ерменков, живущ на улица „Найден Григоров“ номер 5, домашен телефон 35–38–61, по образование юрист, завеждащ сектор в „Уредоимпекс“.
— Както се казва, тук коментарите са излишни. Обектът се наблюдава всестранно — заключи гласът на Ковачев. — Проверката установи, че Ерменкови не са давали обява във вестника за загубено куче. Това е паролата.
И отново гласът на Консулов:
— Вторник, дванадесети август, седемнадесет часът и тридесет и осем минути.
— Промишленост.
— Обажда се вашият сътрудник Христофоров. Мога ли да говоря с другаря Атанасов?
— Тук е редакция, другарю, и нямаме такъв човек — отговаря сърдит мъжки глас и затварят телефона.
— Справка. Справка. Телефонът принадлежи на седмичния вестник „Промишленост“. Петров го набра правилно, очевидно е попаднал и на нужния му човек, но въпреки това разговорът не можа да се състои. Сигурно в стаята е имало неудобни хора. Това се потвърждава от следващия запис, направен двадесет минути по-късно.
— Вторник, дванадесети август, седемнадесет часът и петдесет и осем минути.
— Промишленост — обажда се същият глас.
— Обажда се вашият сътрудник Христофоров. Мога ли да говоря с другаря Атанасов.
— Атанасов е на телефона.
— Какво ще ми кажете за есето, което ви донесох?
— Това не е никакво есе, а най-обикновена дописка.
— Интересуват се от новия завод, който се строи край село Павелско в Родопите. Планов пуск и всичко останало за него, необходима суровина и нейното обезпечаване, комплектуваност на оборудването, подробна характеристика на продукцията и особено на вторичната, на редките метали. Подчертавам, редките метали са най-важното. Какво ще кажете?
— Мисля, че ако ми се обадите след две седмици, ще мога да ви дам отговор.
— Пожелавам ви успех. Този път благодарността ни ще е по-голяма от всеки друг път. Край.
— Край.
— Справка. Справка. Атанас Петров Атанасов, редактор в отдел „Техническо развитие“ на редакцията на седмичния вестник „Промишленост“. Служебен телефон 42–51–68, домашен 29–34–51. Живее на улица „Кукери“ № 11. По образование машинен инженер, журналист от пет години. Член на партията. Женен без деца. Пътува много из страната, добър очеркист. Ходи често в чужбина — всяка година по няколко пъти в социалистическите страни и поне веднъж на Запад. С една дума, находка — не се сдържа Консулов.
— Коментар. От всички досега засечени агенти — зазвучава спокойно гласът на Ковачев — несъмнено най-голяма потенциална опасност представлява журналистът Атанасов. Като представител на авторитетен вестник, ползуващ се с доверие и уважение в средите на нашата промишленост, той има достъп не само до официалната, откритата икономическа и научно-техническа информация, но и до голяма част от секретната. Кой знае колко „откровения“ изслушва той, придружени от формулата „Само че нали разбирате, това не е за печатане…“. Можем да си представим колко той и вижда, и фотографира, и особено чува повече от това, което вестникът печата. Въобще журналистът, още повече от специализирания печат, е нещо ново в нашата практика. Хрумване, за което някой вероятно е получил солидна награда.
Това е, другарю генерал. Желая ви най-бързо оздравяване и плодоносни размишления по повод на чутото.
Слушането на записа до такава степен увлече Марков, че той не усети как е запалил цигара и разбра за нея едва когато го опари. Щом записът свърши, генералът постоя няколко минути неподвижен, върна лентата и отново я пусна. Този път дори не запали — той, страстният пушач от повече от 40 години, дето по повод и без повод димеше. Изслуша със затворени очи разговорите на непознатите хора, които дори не бе виждал, и ако някой влезеше в този момент в стаята, щеше да помисли, че спи. След второто прослушване скочи от леглото и разхождайки се из стаята, изпуши една след друга две цигари — компенсация за пропуснатото време. И след това пусна за трети път лентата. Но сега вече слушаше по-спокойно, връщаше записа, палеше и гасеше цигари. Ако първите две прослушвания можеха да се сравнят с поривите на ураганен вятър, сега вече силата му бе впрегната да върти колелетата на мелницата, да мели мисли…
XVIII. Решението на генерал Марков
Като се поуспокои и напуши, Марков изключи касетофона и се изтегна по гръб на леглото. Затвори очи и започна да слуша в паметта си гласовете, да си задава въпроси и сам да си отговаря, да спори със себе си.
Да, този път те бяха имали късмет. Невероятен късмет! За да се събере толкова полезна информация, за да се засекат четири агенти на един резидент, друг път са били необходими месеци и години. А сега — всичкото, наблъскано в една касетка на магнетофона. Е, вярно е, заслугата за тази свръхплътна опаковка принадлежи на колегите му, на хрумването на Консулов, но късметът, късметът си оставаше и мисълта за
