С никого не дружеше, макар и да не минаваше комшия или познат на улицата, в магазина, в градинката, който да не му се усмихне и поклони, да не се поинтересува от здравето на бай Георги. Той им отвръщаше с още по-големи любезности и усмивки, с не по-малка заинтересованост от тяхното здраве и семейно щастие. Така еднообразно и безрезултатно протичаха дните на двете бригади от наблюдението. А да се поддържа то непрестанно и плътно (не знаеш кога, къде и как ще изскочи търсената информация) беше толкова трудоемко, колкото и скъпо. Не само заради парите, колкото заради висококвалифицираните хора, които бяха заангажирани в това денонощно наблюдение. И ръководителят на съответната служба с основание постави пред генерала въпросите докога и има ли смисъл.
Затова една сутрин Марков събра в кабинета си всички, които бяха работили по „диамантената афера“, и разви убедително пред тях тезата, че, както той се изрази, „черният куфар е бил празен“.
— Преди всичко — започна той — кой пренася куфара? Един гангстер. В първоначалния етап поради това, че те използуваха шифър, ние, може би не без основание, заподозряхме нещо друго. И се настроихме, така да се каже, на контраразузнаваческа вълна. И по инерция продължавахме така да мислим. А случаят може да е съвсем прост. Някой си Хикс, вероятно българин невъзвращенец, приятел или роднина на другаря Петров, редовно му изпраща черни куфари с обикновени домашни вещи: костюмче и ризи, малко носени, магнетофонче, одеколон за Ева… Случайно той познава Морти, научава от него, че заминава за България. Е, не точно за София, за Варна, но там се намира другият им познат, Пешо шофьорчето, и той му написва писмо, в което го инструктира как да действува, като получи картичката му. По-нататък вие знаете. Мълчанието в таксито се обяснява много просто: Пешо не знае английски. А за да не си губи времето в София да разнася куфара, оставя го в багажната касетка на гарата и се завръща спокойно във Варна. Петров си прибира куфара, окачва костюма в гардероба си, нарежда ризите в чекмеджето и си пуска магнетофона да му свири. А ние ги наблюдаваме, наблюдаваме и проучваме, следим… Вече две седмици. И докога, пита се. В смисъл, другарите от наблюдението питат докога и защо. А ние трябва да им отговорим. Още колко седмици ще ги караме да висят така над празни ясли? И най-важното: защо, убедени ли сме, че има смисъл? С оглед на казаното аз внасям за обсъждане предложението да прекратим наблюдението на Пешо и на Петров и да си поприказваме с тях и ще видите как мистерията ще се превърне в най-банален битов фарс. Ето, затова ви събрах, да си кажете думата по това мое предложение.
Този трик да отстоява теза, в която не вярва или попе силно се съмнява и да предизвиква подчинените си да я опровергават, беше отдавна познат. Затова Ковачев си замълча, остави колегите му да се ловят на въдицата. Петев и Дейнов, след като непосредственият им началник мълчеше, също решиха, че е по- благоразумно да не се обаждат. Както се казва, „на топа на устата“ остана Консулов. Той работеше за първи път с генерала и нямаше как да познава маниерите му. Струваше му се съвсем невероятно Марков да е повярвал в невинността на Петров и Петков. И все пак кой знае, може под натиска на службата за наблюдение да се е съгласил да престанат да се занимават с двамата. Та дори и да рискуват да ги разпитат. И какъвто му беше характерът, веднага се втурна „да гаси пожара“:
— Няма „невинно обяснение“, което да оправдава връщането на куфара, на същия такъв черен куфар. Тази хипотеза би изглеждала правдоподобна само ако Маклорънс беше изпратил аналогична картичка направо на Петров в София и той бе дошъл лично да си вземе куфара. Само тогава би се оправдало връщането на предишния. Макар че за какво са му на онзи, на Хикс, в Америка празните куфари.
— Може те да съдържат насрещни подаръци — отвърна му неочаквано Ковачев. И той се бе включил в играта, но на страната на генерала.
— Вие много добре знаете, другарю полковник, че куфарът, който върна Пешо, беше празен.
— Или вече изпразнен, когато ние го намерихме.
— В него имаше един рапан. Той вероятно е представлявал „квитанцията“, условният знак, че пратката е получена.
— Или е бил случайно оставен там от Морти.
— А как да си обясним, че Петров не взе лично от ръцете на Петков куфара. Та те бяха на гарата почти по едно и също време.
— Петров не е разчитал да успее, но внезапно се е освободил — продължаваше да спори Ковачев, а генералът се подсмиваше самодоволно.
— Самият факт, че Петков дойде специално в София, за да остави куфара, без да получи за това някаква компенсация от Петров, без дори да му заплатят разноските, показва, че това не е обикновена услуга между приятели. Ако Петков беше тъй близък приятел на Петров, че да дойде специално до София, за да му донесе куфара, нима нямаше да се видят, да го посети в къщи или поне в работилницата. Та те, по всичко личи, дори не се познават…
Консулов усети, че е преминал на слаби позиции, че си служи с „битови“ аргументи. Пък и забеляза вече нескриваните подсмивания. А на него малко му трябваше да кипне, особено ако някой се отнасяше към идеите му или, пази боже, към личността му със снизходителна ирония. Затова незабавно премина в нападение.
— И купената лани картичка, написана със сбъркана дата и условен текст, която нищо неразбиращият Маклорънс пусна, и пълното им мълчание в таксито, и безсмисленото пътуване на Маклорънс до гарата, и смяната на куфарите, и накрая самото пътуване на Пешо до София съвсем не са елементи на едно невинно предаване. А обстоятелството, че Петров знаеше и номера на касетката, и цифровата комбинация за отварянето й, красноречиво показва сговора помежду им. И въпреки всичко това те не се срещнаха. Защото Петков не е трябвало да знае за кого е предназначен куфарът. Всичко това по категоричен начин доказва, че имаме работа с чужда агентура. А фактът, че десетина дена след предаването на куфара нищо ново не се е случило или не сме го забелязали, не е никакъв аргумент. Къде е казано, че чуждите агенти трябва да показват рогата си през ден, през два? Според мене, случаят е ясен и ние нямаме никакво основание да прекратим наблюдението и още по-малко да ги викаме на разпит. А ако някому се свидят усилията на по- нататъшната работа над случая, то само мога да го съжалявам.
Последната фраза прозвуча несъмнено дръзко и Консулов съжали за нея веднага, щом я изрече, но генералът сякаш не я чу, а като се обърна към Петев и Дейнов, запита ги добродушно:
— А вашето мнение, другари, какво е?
— Благодарение на една щастлива случайност можахме да попаднем на представител на чуждото разузнаване. За сега не знаем нито какво има в куфара, нито какви са задачите на Петров и наш дълг е да го узнаем!
— Съгласен съм с другаря майор — каза кратко Дейнов.
— Е, полковник Ковачев — усмихна се генералът, — те са болшинство, трима на двама сме, ще трябва да се предадем, как мислите?
И като помълча малко, вече със съвсем сериозен тон добави:
— Ако ние се съгласяваме с вас, то и вие трябва да се съгласите с мене, че все пак не може така да продължаваме. Възможно е Петров още днес да предприеме нещо, ако е спокоен, и да издаде намеренията си. Но може и да се закроти, да минат месеци в бездействие. А когато едно наблюдение продължава прекалено дълго, не само омръзва на всички, но и с всеки ден рисковете да се разобличи се увеличават. А днес ние все още нямаме нишка, за която да се хванем, нищо, от което да започнем разплитането на кълбото. В това, че поспорихме, няма нищо лошо. Винаги е полезно да се поразмърдат мозъците, да поопресним аргументите си. Но вече е дошло време и да измислим нещо. Така да се каже, от пасивната позиция на наблюдатели да преминем в атака.
— Да ги задържим, да ги разпитаме най-старателно — обади се веднага Дейнов. — И нека те да разказват, те да обясняват поведението си, всички загадъчни обстоятелства.
— Тази мисъл и мене е съблазнявала — отвърна му генералът. — Тя може и да не е толкова безплодна. Съществува вероятност да се саморазобличат и двамата, да докажем вината им и да ги осъдят. Въпросът е достатъчно ли ни е това? Нима допускате, Дейнов, че Петров работи у нас сам, че Пешо е единственият му помощник? Та дори това да е така, ние нямаме право да строим плановете си върху тази тъй малко вероятна хипотеза. Във всеки случай не преди да сме я доказали!
— Жалко наистина — обади се след кратко мълчание Ковачев, — че не успяхме да надзърнем в касетката, че не се запознахме със съдържанието на куфара. Колко по-лесна щеше да бъде сега задачата ни!
— Там бях тогава аз — каза Консулов — и нямаше нито време, нито оперативна възможност да се
