опитаме да отворим касетката и куфара. Както Петров дойде скоро-скоро, тъкмо щеше да ни завари как му баем на куфара и щеше да си омете чуковете, без да го узнаем. А съгласете се, че е по-добре да познаваме човека, отколкото съдържанието на черния куфар.
— Не го вземайте като упрек, другарю капитан, съвсем нямах такова намерение. Просто при тая липса на ориентири изказах естественото съжаление, че не познаваме съдържанието на куфара. Как би ни насочило сега то!
— Полза няма, другари, да се вайкаме за това, което ни липсва — каза генералът. — По-добре напрегнете сивото си вещество и предложете някоя интелигентна идея.
— Да измислим някой тест — предложи Петев, — да предприемем нещо, на което Петров да реагира специфично, а ние, според реакцията му, да разберем безобиден гражданин ли е или чужд агент. Такъв тест, който да не ни издава, а да разобличи него.
— Чудесна идея, Петев — усмихна се генералът. — Остава да я споделите с нас: как си го представяте вие този тест, тази ваша идея, която ще провокира нашия човек да се саморазобличи…
— Не знам, но предлагам да помислим.
— Добре, мислете. Ех, да знаеш откога я търся аз тази лакмусова хартийка, с която да познаваме кой е свой и кой — враг.
— Петров трябва да предприеме нещо със съдържанието на куфара — каза Ковачев. — То не му е изпратено, за да си го държи в къщи, ей така. От което следва, че той все пак скоро ще предприеме нещо.
— Кой знае, кой знае… — генералът потърка замислен брадичката си. — Там може да има радиостанция, там може да има пари и още нещо, което ще му потрябва догодина. Тогава?… Това с теста, разбира се, не е лошо. Но остава да се измисли. А дотогава? Вие сте прави другари, чалъм ни липсва. Но няма крепости без тайни вратички. Гледаш я стената отдалеч: гладка, нито една пукнатина. Приближиш се, взреш се по-внимателно. И не пукнатина, а отвор се открил пред тебе. Затова ето какво ще направим ние сега. Всеки да си помисли и да ми каже вижда ли нещо необикновено, дори да е дреболия, което да му прави впечатление в този случай. Така, в детайла, може и да съзрем пукнатината.
— На мене най-силно впечатление ми прави — престраши се пръв Дейнов — това, че знаеше и номера на касетката, и цифровата комбинация за отварянето й, без Пешо да му ги бе съобщавал.
— Не ме разбрахте, Дейнов — прекъсна го генералът. — Това не е дреболия, не е детайл. То е премислено, централен възел в играта и не с него ще се издадат те. Търсете нещо незабележимо, нещо, което е убягнало от контрола им.
— На мене ми прави впечатление, че Петров е някак…, как да кажа…, идеален — каза Ковачев. — Всички го хвалят, всички го уважават, всички го обичат. Отличен работник, безупречен колега и съкварталец. Просто да го разцелуваш. Такъв идеален гражданин не ви ли се струва малко подозрителен? Не е ли това някаква маска, камуфлаж?
— Вие пък сега, ще заподозрете човека само защото бил идеален — засмя се Марков. — По тая отдавна захвърлена логика бихте могли и мене да заподозрете, нима аз съм по-малко идеален!
— Съвсем не сте идеален, това ще потвърдят всичките ви подчинени. Като се развикате, да не си в съседната стая.
— Вие пък бъдете благодарни и на викането, защото понякога и бой заслужавате. Аз пък мислех, че с пушенето ще ме опровергаете. Пък понякога и от чашката не се отказвам. Да, има да го догонвам аз по идеалност този Петров. Нали той не пуши?
— Не пуши, не пие, по жени не ходи, карти не играе, по рецептата на лафа за идеалния еснаф — каза Консулов.
— А вие нещо интересно не сте ли забелязал? — запита го генералът. — Най-дълго време се занимавате с него.
— Забелязал съм. Дори две обстоятелства.
— Защо не сте ги казали досега?
— Ами… те са едни такива…, струват ми се незначителни… Може и да са случайност, а само на мене да изглеждат подозрителни.
— Хайде, хайде! — подкани го Марков. — Нали това се търси.
— Откакто сме установили наблюдението, не е имало нито миг къщата да е останала сама. Ден и нощ там се намират или Петров, или жена му. Докато той е на работа, тя не прекрачва прага на вратата на дворчето. Макар че тъкмо тогава е време за покупки. Или го изчаква да се върне, или той ги прави. Да си призная, обмислях греховната възможност да влезем и да потърсим куфара. Но това е изключено. По този повод констатирах това обстоятелство.
— И никакви изключения?
— Никакви! По този пункт явно съществува желязно правило къщата да не остава без човек.
— Това значи нещо — каза Ковачев. — Това означава, че и жена му е намесена в играта и изпълнява стриктно правилата й.
— А другото? — запита Марков. — Вие споменахте за две обстоятелства.
— Другото е още по-странно. Четейки внимателно докладите на наблюдаващите (а аз многократно ги препрочитах, все търсех нещо, за което да се захванем), направи ми впечатление, че няколко пъти Петров се обажда по телефона от будката на ъгъла на булевард „Евлоги Георгиев“, там, където взема автобуса, когато отива на работа. Макар че има телефон у дома си и на разположение телефон в цеха, в канцеларията, където се оформят поръчките. Първия път звънна три минути след като излезе. Помислих си, може да е забравил да каже нещо на любимата си Ева. Но не на нея позвъни. Същия ден вечерта, като се връщаше, пак не дочака няколко минути, за да се прибере, а използува уличния автомат. Помислих си: може домашният му телефон да е бил повреден. Проверих. Не, изправен! За изминалото време това се случи още няколко пъти. Питам се какви са тези толкова бързи разговори все малко след като излезе или малко преди да се прибере у дома си. Създава се впечатлението, че предпочита услугите на уличния автомат пред домашния си телефон. А как може то да бъде обяснено, освен със страха, че домашният телефон може да се подслушва, а уличният не!
— Даа… — Марков почеса рошавата си коса. — Това е идея! Вие давате ли си сметка колко плодоносна може да бъде тя? А защо по-рано не сигнализирахте, изпуснали сме вече няколко разговора!
— Какво да сигнализирам, че си служи с автомат, след като има домашен телефон ли? Та на кого не се е случвало? Че то може да е най-обикновена случайност. Да ви докладвам, за да ми се смеете ли?
— И все един и същ автомат ли ползува?
— За сега поне наблюдението така установява. Този до автобусната спирка на булевард „Евлоги Георгиев“.
— Така…, така… — започна да потрива ръце Марков. — Значи, господин Петров смята, че ако домашният му телефон се подслушва, то уличният не. Браво бе, ама че идеален Петров. Та вие давате ли си сметка какво може да ни донесе това?
— Ще наредите да се подслушва уличният автомат ли? — запита Петев.
— Постоянно, цял ден, не е нужно. Но в моментите, когато Петров го ползува, подаден радиосигнал от наблюдението ще е просто престъпление да не го чуем. Какъв шанс! Какъв шанс! Да има телефон, който той ползува само когато не желае да бъде чут от „случайни хора“!
XVII. Автомат 70–69
Както и трябваше да се очаква, Марков бе настанен в една от „генералските“ стаи на болницата. И тъй като той си нямаше никого в София — родителите му бяха отдавна умрели, сам не си бе създал семейство, а братята и сестрите му живееха в Казанлък, — в тези следобедни приемни часове той бе сам в стаята си. И когато полковник Ковачев почука на вратата и се зачу началническият му бас „Влизайте, полковник Ковачев!“, за миг, докато отваряше вратата, през ума му мина колко самотен и нещастен е този на вид силен и всемогъщ човек. Лежи тук, измъчван от болестта си, и няма кой да го посети, да му донесе едно цвете. Дотолкова самотен, че веднага позна кой единствен може да го споходи. И му стана тъжно за бай
