Щом напусна зоната с кихавичния газ, още преди да се опомни, двама оперативни работници се нахвърлиха върху му, обезоръжиха го и му сложиха белезници.
През това време Петев започна да вика през мегафона „Полиция! Полиция!“, но Джексън даде един изстрел по посока на гласа — без особено да се цели, ей така, да покаже отношението си към предупреждението. Отвърнаха му с няколко автоматни реда, но куршумите зачаткаха край него, без да го засегнат, само за респект. Джексън започна да се изтегля към морето. А Петев продължаваше да вика през мегафона, макар и предвидливо скрит зад скалите:
— Стой! Полиция! Предай се!
Джексън бягаше по брега, между скалите, без вече да се крие. Ясно му беше, че тези няма да го застрелят. Излезе на тясната пясъчна ивица и в едно малко заливче съзря кой знае от кого оставена малка лодка с две гребла. Изтласка лодката, скочи в нея и започна усилено да гребе. Не беше ясно за къде се е забързал, за Турция ли?
„Този има по-малко мозък от истинските горили из джунглите“ — помисли си Ковачев и в този момент съзря как на малкия пясъчен бряг изскочи Радков с пистолет в ръка, прилепи се до една скала и се прицели.
— Радков! Недейте! — викна му полковникът.
— Няма.
И стреля последователно два пъти. И двете гребла се пречупиха и паднаха във водата. Вълните започнаха да изтласкват лодката към брега.
Като достигна плитчината, Джексън излезе от лодката и прегази до пясъчната ивица вече с вдигнати ръце. Въпреки това всички го изчакваха, прикрити зад скалите, готови за всяка евентуалност. Само единият от старшините излезе и смело се приближи към него.
— Владо — викна капитанът, — пази се! Викат му Горилата!
В този момент, когато старшината беше само на крачка от него, Джексън със светкавично движение замахна, но Владо го изпревари, хвана ловко ръката му. Започна ожесточена борба. Някои понечиха да се намесят, по капитанът ги спря.
— Чакайте! Оставете ги.
Старшината — с физика ако не на горила, то на родопска мечка — успя така да извие ръката на Джексън, че той падна на колене и се предаде.
Следващият разговор се проведе вече в кабинета на генерал Марков, в министерството в София. Тук бяха докарани и Ноумен, и Айзенволф, и Джексън (естествено, в различни килии). Липсваше само красавицата Вирджиния Ли — нея формално нямаше в какво да я обвинят и я пуснаха да носи много здраве на дон Бонифацио. Пък и за какво ли им е притрябвала? А затвори за нея има достатъчно в Съединените щати.
— А така нареченият Железен вълк — разказваше Марков на Ковачев, като с кеф отпиваше от голямата чаша горещо кафе — се оказа най-обикновен Ханс Шмолце, шарфюрер от есес, демек щабен подофицер, дори недорасъл до фелдфебел. Бил по време на войната в България, към бреговата отбрана. Оттам знае Яйлата.
— Него ще го предадем на полските другари, нали?
— Непременно. Вече ги зарадвахме. Но като му дойде времето. Първо ще го съдим за убийството и за другите престъпления, които за този кратък срок успя да извърши у нас. Това да не му е Гросдойчланд! Ще има да се топят с Голдщайн, можете да си представите, евреин и хитлерист, какво ще има още да роди това съдружие!
— Айзенволф е убил Морти. Ясно е. Но Маман? — Това пък е работа на „дъщеричката“, на Коко.
— Не само негова — възрази му Ковачев. — Не забравяйте кутията със сапуните. Подменил ги е все пак Ноумен. За тях са знаели само той и Маман. А Коко е мислел, че са в сутиена. Затова е убил Маман, за да ги открадне. Очевидно тя е знаела, че истинските се намират в калъпите сапун марка „Рексона“. А че Ноумен е носел втора такава кутия сапуни, говори достатъчно красноречиво за намеренията му още преди да тръгне за нас.
— Да, Ноумен е знаел всичко, каквото Айзенволф и Коко предприемат, потривал е ръце и е плетял своята кошница. Той не им се е бъркал. Само дето е влязъл в стаята на Маман след смъртта й и незабелязано е сменил кутията. Да не забравяме, че е работил в „плановия отдел“ на дон Бонифацио. Значи, знаел е всичко, вероятно дори той е измислил този трик с фалшивите в сутиена и истинските в сапуните.
— А какво ще правим все пак с диамантите?
— Как какво! Вие да не сте се разтревожили за наградата? Не, на нас тая награда не ни е нужна. А диамантите ще върнем, както се казва, на законния им собственик. Ще приключим следствието и някой другар от Министерството на външните работи ще ги поднесе тържествено на американското посолство. Но това вече не е по нашата епархия!
— Значи, Лари ще остане с пръст в устата!
— Не се тревожете за вашия Лари, и за него съм помислил. В съобщението за случая специално ще споменем, че той ни е помогнал при намирането на диамантите. Ще го напиша почти без да си кривя душата. И на мене ми е симпатичен. Макар и да не знам защо. А там дали ще го огрее нещо, това вече не зависи от нас. Пък ако му излезе късметът, може да стане и юрисконсулт на някой концерн. А оня, хуманистът, почитателят на Еразъм Ротердамски, каза ли си всичко?
— Е, чак пък всичко едва ли има намерение да ни каже, но дава вид. И много декларации за искреност. Срещу което има само една, една-единствена молба: да запазим вещите му, всичките му вещи. Щели да му бъдат много нужни, след като го пуснем.
— За сапуните нещо да е споменавал?
— Нищо. Те явно влизат в понятието „всички вещи“.
— Гледай го ти. Така значи, а… „Вероятност, равна на нула.“ Та той все още ли ни смята за глупаци!
Част втора
XVI. Оперативни изводи
Измина седмица от приключването на историята, която всеки автор на криминални романи, без да се замисля, би нарекъл евтино „Трупове и диаманти“. От гостите, който можа, си замина, който не успя, остана за някое време у нас, а всички останали се прибраха в София. Случаят би могъл да се смята за приключен щастливо („само“ с два трупа!), ако задморските ни гости не бяха оставили зад себе си две „опашки“: Пешо шофьорчето във Варна и другаря Петров в София. Две бригади обезпечаваха денонощното им наблюдение. И то съвсем безрезултатно. Пешо изпълняваше шофьорския си дълг и превозваше всеки ден десетки хора в различни посоки. От откъслечните реплики, които разменяше с пътниците си, не можеха да се направят никакви изводи. Но нали когато стана смяната на черните куфари, никой не пророни нито дума! А през свободното си време Пешо или просто се излежаваше у дома си, или човъркаше без особен ентусиазъм градинката в двора, или ходеше с жена си по гости. А там репертоарът му се изчерпваше с черпни и белот. И никакви куфари — нито черни, нито с друг цвят — не се появяваха на сцената.
Не по-обнадеждаващ, макар и в съвсем друго русло, протичаше животът на другаря Петров. С точност, достойна за електронния часовник, който носеше на лявата си ръка, се появяваше и напускаше работилницата. Никакви подозрителни контакти с никого не бяха отбелязани. Не се обаждаше по телефона, нито някой го търсеше. Не напускаше по никакъв повод цеха. С всичките си (все по-млади от него) колеги беше безкрайно внимателен, услужлив и учтив. Никога (пак за разлика от всички останали в работилницата) не псуваше, не употребяваше груба дума. И пак всички единодушно, без изключение, обичаха и уважаваха „бай Георги“. Подобен, също така сив и безплоден в оперативно отношение беше животът му и извън цеха.
