При споменаването на името Ноумен не можа да се овладее и едва забележимо трепна.
— Аз например не бих желал да имам такова синче.
— Кажете най-после в какво ме обвинявате, на какво основание сте ме задържали. Иначе изобщо ще престана да разговарям с вас.
— Значи, желаете делово, по бизнесменски. Така ли да ви разбирам?
— Но вие не сте никакъв бизнесмен. Каква сделка бих могъл да сключа с вас?
— О, не казвайте голяма дума. Какво бихте казали за следната сделка: вие ще ми разкриете цялата истина, а аз ще ви дам половин сутиен диаманти! Става ли?
— Защо… половин сутиен?
— Не ставайте алчен! Ще се пазарим, значи, искате цял сутиен! Ех, господин Ноумен, уж се уговорихме по бизнесменски! Нужно ли е да минаваме в кинозалата, където ще ни бъде прожектиран един късометражен документален филм за това, как една ръка се подава от един буик и пуска нещо в кошчето. Вашата ръка от вашия буик. По вестника са останали вашите пръстови отпечатъци. Добре, разбрах ви. Кажете кой взе другата половина от сутиена на Маман, ще ви я дам и нея. Не съм ли щедър?
Ноумен беше явно изненадан, но не дотолкова, че да се реши да проговори.
— Какво желаете да ви кажа?
— Много. Или по-точно, всичко. Та това са две шепи диаманти, за осемнайсет милиона. Но можем да започнем с двете убийства: на Морти и на Маман.
— Какъв Морти?
— И това ми било бизнесмен? Става дума за онзи Мортимър Харисън, пристигнал у нас с паспорта на Дейвид Маклорънс, в чиято компания вие вечеряхте в Балчик малко преди той да загине. Сетихте ли се?
Ноумен продължаваше да мълчи.
— А да ви припомня ли коя е Маман? Дамата, която седна във вашата кола на връщане от Балчик…, притежателката на сутиена, който вие пуснахте в кошчето след смъртта й…
Ноумен продължаваше упорито да мълчи.
— Ама че мълчалив бизнесмен ми се е паднал! Разочаровате ме, мистър Ноумен…
— Нямам какво да ви казвам.
— Значи, нашата сделка няма да се състои, високодоговарящите се страни ще се разделят още по- хладни, отколкото се събраха. Добре. И на това сме съгласни. Ние няма да ви разпитваме повече, ще ви освободим. В края на краищата убитите са чужди граждани… Пък и у нас остава една шепа диаманти! Защо да не ви пуснем. И след четири-пет дена ще ви експулсираме в Турция, там, откъдето сте дошли.
Ноумен продължаваше да мълчи, да го наблюдава с безразличие.
— Разбирам, мълчанието означава съгласие, нали. Но вие не се заинтересувахте защо ще ви експулсираме едва след четири-пет дена, а не веднага. И напразно. Това е един твърде интересен детайл от играта. Но аз не съм тъй мълчалив и ще ви обясня. Ще изпратим една телеграма до Джо Формика, Уестчестър авеню 181, апартамент 73, Бронкс, Ню Йорк. Ще го уведомим кога ще се появите на турската граница. Предполагам, много ще го зарадваме. За по-сигурно ще изпратим и една шифрограма до дон Бонифацио със същото съдържание. Шифърът ни е добре познат, няма да ни затрудни… Е?
— Това е недостойно! Това е изнудване!
— Нима да пуснем един задържан на свобода е изнудване?
— Не, вие няма да направите това! — викна за първи път развълнуван Ноумен. — Нямате право!
— Защо?
— Те ще ме убият, дори и да им дам диамантите.
— И аз така мисля. Толкова повече, ако не им ги дадете.
— Добре, ще ви кажа, каквото знам.
— Но този път честно, не по бизнесменски.
— Честно. Но и аз имам едно условие.
— Да го чуем.
— Да не ме освобождавате, да ме държите арестуван.
— Това мога да ви обещая, ако не прекалите със срока. Страхувате ли се?
— Да. Ония двамата, ако им падна, ще ме убият.
— Динго и Мери ли?
— Какви ти Динго и Мери!… Вирджиния Ли, любовницата на Бонифацио, и оня звяр, Джексън.
— Това значи не са Динго и Мери?
— Не. Ная и Джек Горилата, така им викат. Динго и Мери не са тук. Те дадоха документите и колата си на Маман и Морти в Атина.
— Ясно. Извинявайте. Слушам ви.
— Моето истинско име е Йеронимус Голдщайн, немски евреин, емигрирал от хитлеристите в Съединените щати. По образование съм физик. Но от мене Айнщайн не излезе. Наложи се да работя в мафията на дон Бонифацио. Какво да се прави, за всички ни няма място в Принстън. Сам не съм извършвал никакви престъпления. Аз съм хуманист, поклонник на Еразъм Ротердамски. Познавате ли този философ?
— Чували сме нещо за него. Хуманист, а при дон Бонифацио?!
— Научен консултант в плановия му отдел. Само консултант. Вас ви интересуват преди всичко двата смъртни случая?
— Двете убийства, господни Голдщайн! Нека да назоваваме нещата с истинските им имена!
— Да, виждам, че сте добре осведомен. Морти го уби Айзенволф, един есесовец, търсен от полските власти като военнопрестъпник. С магнитна мина. Той ги обича тия, техническите средства.
— А Маман?
— Коко…, „моята дъщеря“. За да вземе диамантите, които се съхраняваха у нея, след като бе убит Морти. От него той се страхуваше. А Коко — това е един садист изпълнител на Бонифацио и хомосексуалист морфинист.
— Хомосексуалист морфинист! Симпатична дъщеричка.
— Какво да се прави, не съм си я избирал аз! Да не мислите, че за мене, почитателя на Еразъм, беше удоволствие неговата компания? Но какво можех да направя, след като не съм се родил Айнщайн.
— Така…, така…
— Коко задигна диамантите и уби Маман. А половината даде на мене, за да мълча. Но аз съм философ, на мене диаманти не ми са нужни, по-мил ми е животът. А Ная дойде да прибере по нареждане на дон Бонифацио диамантите. Само че закъсня. Джек Горилата е един от екзекуторите, а сега придружава Ная като телохранител.
— Дон Бонифацио не е ли ревнив?
— Като всеки сицилианец. Но Джек е кастрат.
— Да, чудесна компания!
— Какво казахте?
— Нищо. То не ви засяга. А защо все пак оставихте в кошчето вашия дял от диамантите. Не беше ли по-правилно да ги предадете на Ли. Все пак половината е повече от нищо.
— Вие не ги познавате тия зверове. След като се появи Ная, за мене оставаше само един път: да се отърва колкото е възможно по-скоро от тях. Ако ги намереха у мене, на място щяха да ме убият.
— Разбирам ви. Оценявате живота си за повече от девет милиона долара. Нещо да кажете за мистър Гълиган?
— Това е един безнадежден глупак. Той няма нищо общо с нас. Вие сам виждате, че за мене връщане там няма. Разбрах го още след убийството на Маман и след открадването на диамантите. Без тях всички изпратени тук щяха да бъдат избити. Без особено много да ни разследват. — Ноумен се усмихна. — Да, сега не ми остава нищо друго, освен да стана поданик на социалистическа България.
— Е, чак пък поданик! Но едно по-продължително местопребиваване можем да ви обещаем. А аз имам още един, последен за сега въпрос: защо избрахте именно България, за да се скриете след грабежа на диамантите?
— Да, разбирам интереса ви. Ние внимателно обсъдихме в отдела този въпрос. Това беше всъщност моя
