Кръстьо. Но преди да влезе, наложи си да пропъди и от лицето, и от сърцето си мъката.
Генералът най-искрено се зарадва и на букета, и на огромната, от най-скъпите кутия бонбони и веднага ги разпредели — цветята за докторката, а с бонбоните ще черпи сестрите и санитарките. Ковачев не му обясни какво му е струвало да промъкне през гардеробиерката грамадната кутия, която и в чантата му не влезе; колко увещания бяха нужни, че генералът не е дете и при бъбречно-каменната си болест няма да се нахвърли на бонбоните.
Кръстьо Марков отдавна страдаше от бъбреците си. Имаше дълги периоди, когато те изобщо не се обаждаха. Имаше седмици, както той се изразяваше, „на примирие“, на някакво равновесие между болестта и организма му, но от време на време тя се нахвърляше върху него „като лют звяр“ и тогава този огромен и безстрашен мъж хапеше до кръв устните си и драскаше с нокти стената край леглото.
Поредният камък се размърда и тръгна да се разделя с него тъкмо когато започна наблюдението на уличния телефонен автомат № 70–69. Кризата го свари рано сутринта в кабинета, преди да е прочел дори бюлетина. Няколко дена болките бяха тъй остри, че само огромните дози атропин и папаверин облекчаваха мъките му. Но слава богу, вчера камъчето излезе и сега Марков, след като колегите му знаеха, че може да го навестят, очакваше по-многолюдно посещение.
Макар и бай Кръстьо, както Ковачев го наричаше, когато бяха двамата сами, особено в обстановка като тази, да не беше от хората, които се оплакват, които обичат да занимават света с личността си и особено с болестите си, наложи се да даде „подробен отчет“ за състоянието си. Принуден беше да го стори под заплахата, че ако гостът му не се увери, че е на оздравяване, хич да не си въобразява, че ще чуе нещо за службата. След това разговорът се поведе за колегите им и в обясненията на Ковачев той почувствува нещо скрито. С полунамеци той му подсказа, че не поради нехайство или — боже, опази — нежелание не са дошли да навестят болния си началник днес другите колеги. А че за това има някаква особена причина, която ги извинява. После дойде ред на „последните новини“ от министерството, от управлението. Внезапно Ковачев се надигна да си ходи.
— Вие какво! — викна му не на шега ядосан Марков. — Разигравате ли ме? Никъде няма да мръднете, докато не ми разкажете какво става с Петров. Даде ли някакъв резултат прослушването?
— Даде. И то какъв!
— И вие смятате да си отидете, без да сте ми разказал!
— То не е за две думи.
— Че кой ви ограничава? Разкажете го с двеста!
— И двеста думи няма да стигнат — усмихна се лукаво Ковачев и извади от чантата, с която бе дошъл, един касетофон. — Това е нашият подарък, другарю генерал, по случай оздравяването ви. Не, разбира се, самият магнетофон, а съдържанието на лентата му.
— Да не са записи на моята любимка Лили Иванова?
— Нещо много по-трогателно. Записи на телефонните разговори, водени от другаря Петров от уличен автомат номер 70–69, придружени от информационни справки и наш коментар към тях. Затова и момчетата не дойдоха, не искаха да ви отнемат времето. Идеята, пък и сценарият на тази малка радиопиеса принадлежат на капитан Консулов. Той е и водещият. А изпълнители сме всички заедно.
— Ама вие сериозно ли? — усмихна се Марков, явно доволен и щастлив. За мене специално ли го направихте!
— Като ви знам какъв сте любопитен, разбрах, че без материали не мога да ви се явя. Помислих да взема делото, сам да си прочетете всичко. И тогава Консулов забеляза, че щом ви инжектират с атропин, вие не можете да четете. Пък и защо да четете, когато притежаваме запис на разговорите. Е, така се роди тази лента. Оставям ви я с касетофона, слушайте на воля… А аз няма да ви преча.
Марков понечи да го задържи. С кого щеше да размени мисли, да коментира лентата? Но щом те така са го намислили, реши да не им се бърка. Ще се наложи да коментира сам със себе си.
Но след като Ковачев напусна стаята, не избърза да включи магнетофона. Повика санитарката, даде й букета с червените рози да го сложи в една голяма ваза, връчи й бонбоните и й нареди, докато не я повика, да не влиза в стаята му и да не пуска никого. Включи магнетофона, облегна се полуседнал на възглавницата и се заслуша.
— Днес, девети август, тринадесет часът и четиридесет и осем минути — зачу се отчетливият глас на Консулов с характерните му метални нотки на сержантска команда.
След кратка пауза нещо изщрака (явно автоматът бе включил) и друг глас каза:
— Може ли да се обади другарката Пипева?
— Ей сега — отвърна девически глас. — Мамо, тебе викат.
Последва кратка пауза.
— Жанет Пипева е на телефона — обади се плътен алт.
Дори в слушалката се усещаше, че това е пълна и властна жена.
— Обажда ви се Христакиев. На Кънчева братовчедът.
— Момент.
Кратка пауза, през която се зачу някакъв шум, сякаш врата се затвори.
— На Гинка девера ли?
— Да. Имате ли нещо да ми кажете?
— Глаубер може да си ходи. Сделката няма да стане. Апаратурата все пак ще доставим от Съюза. Така нареди заместник-министърът. На Мантонели максималната цена, която можем да дадем, е 47 долара и 50 цента за бройка. А Вурм може да одере кожата на нашите, на голям зор сме — без запасните части, които той предлага, до месец и нещо заводът в Разград ще трябва да спре. Готови сме мило и драго да дадем. А това, че преговаряли със Свенсон, и то е блъф. За сега толкова.
— Благодаря. И отново повтарям: никакви срещи, никакви контакти насаме по никакъв повод. Сега само чрез мене. По вашата сметка ще ви бъдат преведени нови 500 долара. Да се нуждаете от нещо?
— Не, за сега от нищо.
— Тогава… до чуване.
Зачу се отново гласът на Консулов:
— Справка. Справка. Жанет Минчева Пипева, 38-годишна, разведена, живее на улица „Светлина“ номер 17, етаж трети. Домашен телефон 49–18–53, дуплекс, работи в „София импорт“ като икономист, завършила е немска филология в Софийския университет. Живее с дъщеря си Минка, ученичка в десети клас.
— Другарю генерал — обади се сега Ковачев, — този, който се представи като Христакиев, е, разбира се, Петров. Вие ще видите по-нататък как той постоянно мени фамилията си, макар и да не излиза извън определени фонетични граници. Условно значение трябва да има и размяната на информация „на Кънчева братовчеда“ съответно „на Гинка девера“. При всеки разговор тези условни запитвания и отговори се повтарят, както например размяната на позивни при радиовръзките. И както ще видите по-нататък, нарушаването на реда, липсата на очаквания отговор е сигнал, че разговорът не може да се проведе. Но да продължим…
— Неделя, десети август, тринадесет часът и 47 минути — поясни Консулов.
— Зара, ти ли си?
— Аз съм. Кой се обажда?
— Христодоров, ас пика!
— Десетка трефа. Слушам ви.
— Първо аз да ви изслушам.
— Запознахме се. Състоя се и първият сеанс. Нищо особено. Крастата го е зачесала, но е все още пълен профан. Всеки момент мога да го изям и да му изплюя копчетата.
— Това за сега не е нужно. Някога може и да стане нужда. Преминете на валута. Но разменяйте не по- долу от едно за три. И само като се понапечели. Загубете му до петстотин долара, който незабавно ще ви бъдат изпратени. Това е всичко за сега.
— Разбрано. Край ли?
— Край. Ще се обадя другата седмица.
— Справка. Справка — прозвуча отново гласът на Консулов. — Васил Бижев Заралиев, познат в
