очи.
Както бе приседнал на стола, Петров не мърдаше, не вдигаше поглед и впил очи в бюрото на Ковачев, продължаваше да стои като препариран и разказваше с монотонен глас.
— Фаталният разговор — продължаваше Петров — се състоя на следващия ден, в неделята. Ах, да можех да изтрия от живота си тази неделя! Заведох ги на Витоша и там прекарахме целия ден. Обядвахме на Копитото. Само че този път платих аз! След обяда жената се излегна на тревата да се попече, а ние с мъжа тръгнахме да се разхождаме наоколо. Тогава той подхвана един по-особен разговор — за сътрудничеството между народите, против ненавистта, която вилнее сега по света, ненавист и националистическа, и расова, и класова. Как най-добрите, най-културните и интелигентни хора от всички народи са братя и трябва да си сътрудничат…, да служат на общото хуманно дело за предотвратяването на войните, за мир и разбирателство между народите. И тогава той ми предложи да извърша „някои дребни услуги“ на една, както той се изрази, „дружески настроена към съдбата на многострадалния български народ“ държава. Велика държава, знаменосец на свободата и на демокрацията в света.
Значи, въпросът бил за свободата и демокрацията, за хуманизма. Не за нещо друго!
Петров продължаваше да се държи скромно и смирено, а погледът му оставаше все така фиксиран напред, в ръба на бюрото, сякаш там той виждаше нещо много интересно. А ръцете си бе обхванал в някаква молитвена хватка и ги държеше през цялото време на корема си.
— И аз, можете ли да ми повярвате, аз глупакът, аз наивникът, дето през целия си живот съм служил честно и всеотдайно на народа си, се съгласих. — Петров за първи път се поразмърда неспокойно, заоглежда се, сякаш търсеше къде да заудря главата си. — Аз мизерникът! Аз глупакът! Аз окаяният престъпник!
— Стига, стига! — прекъсна самобичуването му Ковачев. — По-добре ни кажете кои бяха, как се казваха тези представители на великата държава, знаменосец на свободата и демокрацията?
— Не знам. Като се запознавахме, измърмориха някакво име, което не запомних, пък и не чух, както трябва. А после те се обръщаха един към друг само ту със „скъпи“, ту с „дарлинг“. Но нека да се върнем към въпроса, който най-силно ме вълнува, който не дава покой на душата ми. Съгласих се не само защото по убеждения съм изцяло за свободата и демокрацията. И съвсем не защото ми предложи по сто долара или триста лева, по избор, месечно за дребните услуги, които ще им оказвам. Аз печеля прилично, с благоверната живеем скромно. Не, не затова! Решаващо за мене беше, че мъжът ме увери, че в услугата няма нищо, пази боже, противозаконно, та дори и морално укоримо. Единственото, което се искаше от мене, беше да изградя в къщата ни скривалище. Онова, дето вие открихте. Мъжът ми обясни къде и как да го построя. В него трябваше само да държа вещите, които те ще ми изпратят. И когато се наложи, по техни указания, да предам тези вещи на лице, което с определена парола ще се яви при мене.
— А паролата каква беше?
— Не я узнах. Каза, че ще ми я съобщят по телефона. Като му дойде времето. Но позволете да продължа. Не съм свършил. В понеделник те си заминаха. Така изтекоха петнадесетина дена, последните спокойни дни в моя живот. Един ден глас с леко чужд акцент ми се обади по телефона и ми съобщи да отида веднага на гарата и от багажна касетка номер А–34 с шифър 1681 да взема намиращия се там черен куфар. Така и направих. В куфара бяха инсталацията и апаратурата, необходими за изграждането на скривалищата, и подробно указание за монтажа. При такива напътствия за мене не беше трудно да ги построя. В куфара бяха и всички тия машинки, които намерихте в контейнерите. И парите бяха там. В бележката, която веднага унищожих, пишеше да си взема от левовете хиляда — аванс за три месеца и сто лева за производствени разноски по скривалищата. Което и направих. Оттогава никой не ми се е обаждал, никой не е идвал да вземе нещо от пратката. Доларите не съм пипал. Вярно, казаха ми, че мога да избирам. Но това може би е занапред. А в бележката пишеше да взема хиляда лева. Левове, а не долари. Разгледах и апаратите. Уж съм майстор, и то по тая част, но за повечето от тях не можах да разбера за какво служат. А жена ми, тя хабер си няма. Тя нищо не знае!
— Такаа — каза замислено Ковачев. — Значи, вие долари не сте вземал, с апаратите не сте си служил, никому нищо не сте предавал. Само дето сте взел хиляда лева за зидаро-мазаческата и монтажната работа и аванс за това, че нищо не сте правил. Така ли?
— Така е, другарю следовател — каза Петров с най-смирен глас. Сякаш съжаляваше, че фактите не го уличават в никакво престъпление. — Невероятно, но факт, както се казва.
— Добре. Но все пак как да си обясним, че един такъв честен, неопетнен с нищо гражданин като вас всъщност без колебания се е съгласил да служи на чуждото разузнаване?
— Какво разузнаване? Аз само да пазя!
Тук вече смиреният Петров май прекали с наивността си. Преигра, помисли си Консулов.
— А вие как си обяснявахте това криене на електронна апаратура и долари? — запита съвсем спокойно Ковачев. — Като съхраняване на частни капитали ли или като игра на криеница?
— Но аз се колебаех, повярвайте ми. Дълго се колебаех, макар и бързо да се реших. Но главното ми съображение беше, че не виждах нищо укоримо, още повече престъпно, да прибера едни вещи у дома си, които при нужда да предам някому. Още повече тогава аз съвсем, не знаех какви ще са тези вещи.
— А като узнахте, защо не дойдохте при нас?
— Това е фаталната ми грешка, това е моята голяма глупост. Пък и нека да си призная, много ми се бе приискало и аз да притежавам долари, и аз „като хората“ да мога да посещавам магазините на Кореком и да си купувам оттам разни съблазнителни вещи. Изкуших се! Съгреших, макар и само в помислите си. Но не забравяйте, че все още не съм си позволил нито да пипна доларите, нито да вляза в магазина.
Картината беше ясна — Петров разказа някаква съчинена история и не съобщи нищо ново, нищо, което те, според него, не знаят. Пък и явно не подозираше, че те са го следили от момента, когато той прибра черния куфар от гарата. Впрочем, това беше единственият момент, който смущаваше Ковачев. Защо след като те, пак според него, не знаят за куфара, той им разказа за него? Беше ли това някакъв симптом на разоръжаване? Или се бе поддал на първата асоциация — как се получават вещи — чрез черния куфар в касетка на гарата. Правдоподобно звучи, като признание. А, от друга страна, нали вече няма да си служи с този канал, нищо не издава. Саморазобличаване щеше да бъде, ако той признаеше разговорите си по автомат 70–69, ако разкриеше агентите си. Откъде ги има тези агенти? Как ги е вербувал? Какво прави с информацията, която те му събират? Дали не трябваше да изчакат той да излъчи сведенията, предадени му от журналиста? Не, Петров не беше се разоръжил. Той криеше. Той ги лъжеше! Но въпреки това Ковачев реши да не използува за сега магнетофонните записи, да не го разобличава. Той беше привърженик на максимата „Винаги се стреми да получаваш максимум информация и да излъчваш минимум информация“. Тази максима, според него, отразяваше един прастар биологически закон. Тигърът притежава отлични и заострени сетива, за да открие плячката си, но дори и той, всесилният, е шарен, за да се камуфлира в джунглата. От тази древна мъдрост на природата Ковачев сега смяташе да се възползува и бе решил с нищо да не го разобличава и да продължават да изслушват, да уточняват показанията му.
По-нататъшните разпити възложи на Консулов, като изрично му нареди да се придържа към досегашната схема, да разработва досега зададените въпроси, да уточнява досега получените отговори. Да търси, да лови противоречия. И да наблюдава Петров.
Консулов се зае с цялото си старание и неукротима воля със задачата. Но не можа да разобличи Петров в нито едно противоречие. Явно той бе разработил до най-дребни детайли легендата си и я знаеше безпогрешно наизуст.
На сутрешния доклад Консулов им разказа вица за водопроводчика, който толкова пъти поставял пред заключената врата един и същ въпрос и толкова пъти чувал един и същ отговор от папагала, че накрая си разменили ролите — той започнал да пита „Кой е?“, а папагалът от клетката в антрето му отговарял „Дошъл е водопроводчикът“. Консулов наистина бе научил всички многократно слушани отговори на Петров и сега ги знаеше наизуст.
— Питайте, другари следователи, разпитвайте ме и аз ще отговоря на всичките ви въпроси! — завърши той своя доклад пред групата.
