Петев беше от предпазливите и обикновено се обаждаше само когато специално го попитаха. Изобщо той повече обичаше да изпълнява (макар и винаги с максимум старание и разум), отколкото сам да решава — нещо, все още търпимо за един майор. А това, че сега пръв се обаждаше, можеше да означава, че не вижда какво има да се умува.
— Ние сме тук, за да охраняваме тайните на нашата държава. Това е висшият ни дълг, който стои над всичките ни останали служебни задължения. В името на този дълг ние нямаме право да поемаме каквито и да е рискове. Максималният срок, третият звънец, така да се каже, за нас трябва да бъде телефонният разговор на Петров с Атанасов. Щом го запишем, още на път за в къщи ние трябва да ги задържим. И Петров, и Атанасов, и всички…
— А Пешо шофьорчето? — запита Марков.
— И Пешо.
— А жената на Петров, кака Ева?
— Също.
— А нея защо?
— За съучастие. Като докаже, че е невинна, ще я пуснем.
— Значи тя трябва да докаже! Гледай ти какъв сте бил лют и кръвожаден — засмя се Марков. — За по- кротък ви имах.
— Вие може да се шегувате, другарю генерал, но аз съвсем сериозно.
— А вие, Ковачев, на какво мнение сте?
— Може да ви прозвучи максималистично, но и на мене ми се струва, че след като проведем най- щателния възможен обиск в дома му и го отведем, не бива да оставяме жена му на свобода. Кой знае какви номера може да ни скрои.
— Чакайте — прекъсна го Марков. — Не ви питам за детайлите, а за това, убеден ли сте, че е вече време да сложим картите на масата…
— Както би се изразил Зара — добави дръзко Консулов.
— Зара казвате — продължи замислен Марков. — И него, и ония, външнотърговските мръсници. Значи така, да сядам и да пиша заповедите за задържане и претърсване. Добре, така да бъде. Чиста работа, нула рискове. Тогава заповядайте след час при мене.
Ковачев и Петев вече се надигаха, когато Консулов нервно се обади. Гласът му необичайно потреперваше, сякаш малко му остава да се разплаче.
— Ама вие, другари, сериозно ли или етюд ми разигравате, опитвате колко ми е акълът?
— Какво има, капитан Консулов? — запита заинтригуван Марков. — Вие имате ли да предложите нещо по-интересно?
— Имам. Да се задържи само Петров. А мрежата му да не се пипа. Та нима ние няма да се възползуваме от този уникален шанс! Нали всички сме убедени, че в тази система липсва обратната връзка. Той, Петров, ги познава, само той е активният, а те не само са пасивните изпълнителни звена, но и не знаят кой е активният, кой е този Христовски, …-озов, …-офоров, кога ще им се обади следващия път, каква задача ще им възложи, как се казва в действителност, къде живее и съответно какво се е случило с него. Ей това, ей този шанс ние трябва да използуваме, а не да изпоарестуваме цялата компания.
— А ние да продължим вместо него делото му — засмя се Ковачев.
— Но гласът, гласът му как ще имитираме? — запита Петев.
— Скритите, още неизвестни агенти — каза Марков, — ако, разбира се, има такива, ние по този път не ще разкрием. Тях ги знае само Петров.
— Чакайте, чакайте — отбраняваше се Консулов. — Делото му, стига да можехме, има смисъл да продължим. И още какъв смисъл! Дори само заради дезинформацията! И за имитирането на гласа му ще се намери колай. Ще снемем фонограмата му, ще опитаме, нима между стотиците проби няма да се намери еквивалентен глас. Пък и толкова точно ли го помнят? По телефона са говорили няколко пъти. Но и да не успеем, какво губим? Тях да арестуваме можем винаги, няма къде да избягат. А ако успеем… Представяте ли си какви възможности се откриват пред нас?…
Отново се възцари продължително мълчание На Ковачев му стана обидно, че избърза подир Петев и не помисли достатъчно. Петев го беше просто яд, че оспорват предложението му. А Марков каза:
— Да, представям си… какви възможности се разкриват пред нас! Но жена му все пак ще задържим. За да не успее да вдигне шум. Може да има такава задача. Защото да не забравяме, че тя вероятно е единствената, която го познава…
Петров се обади все пак на следващия ден вечерта. А на вратата пред градинката му вече го очакваха трима плещести мъже, един от които беше майор Петев. След малко пристигна и Ковачев с цяла група експерти и оперативни работници.
През дългата си вече служба полковникът бе присъствувал на много внезапни арести — и на садисти злодеи, и на обикновени вулгарни престъпници, и на съгрешили поради лекомислие, та дори и на невинни. Да, за съжаление и това понякога можеше да се случи. Съответно бе наблюдавал и поведението, реакциите на задържаните както в момента на арестуването им, така и при първите разпити. Отдавна бе установил, че те невинаги са еквивалентни, съответствуващи на естественото правило виновният да се държи гузно, а невинният да е изненадан, потресен и да протестира възмутен от неправдата. Случваше се (и то нерядко) точно обратното — закоравелият престъпник да се държи като невинно агънце, а истински невинният било поради уплаха, било поради смущение — като гузен злодей.
Но реакцията на този образцов гражданин и добросъвестен майстор порази дори и него и изуми всичките му колеги. Макар че щом влязоха в къщата, те му дадоха да прочете заповедта за задържането и за претърсването. А сега си представете, че Петев е любимият му и уважаван кум, довел няколко свои леко пийнали приятели да го поздравят с именния ден. Така беше и реакцията на Петров — любезен, усмихнат, той приветливо ги покани да влязат, да се настанят и обяви най-почтително, че е изцяло на техните услуги. Дори се наложи Петев повторно да вади заповедта и да му я пъха в ръцете. Той им направи удоволствието да я прочете отново, като каза, че ги разбира много добре, моли ги да не се стесняват и е готов да направи всичко, зависещо от него, за да изпълнят те с най-голям успех служебните си задължения. При това само се усмихна едва забележимо.
Същото любезно внимание на сърдечен домакин той демонстрираше и през цялото останало време на обиска.
Подобно, макар и много по-сдържано, беше отношението на съпругата му Евлампия. Само от време на време, когато никой не я наблюдаваше, в очите й святкаха студени искри на ненавист. Ако при самия Петров можеше да се подозре дори радост, че му се удава възможност да приеме в дома си желани гости, то съпругата му просто проявяваше необходимото любезно търпение към приятелите на мъжа си, нахлули тъй внезапно в тихия им дом.
Петров дори не запита „на какво дължи това внимание към скромната си личност“ и с цялото си поведение сякаш казваше: „Разбирам ви. Вие изпълнявате своя дълг. Не желая да проявявам излишно любопитство. Оставям сами да се убедите, че сте сгрешили. А като сметнете, че е възможно, вие сами ще ми кажете какво ви е довело в нашия дом.“
Претърсването на къщата — на стаите, в които живееха и на таванското помещение, на гаража и отделния килер в единия ъгъл на двора, на самата градина — продължи няколко часа. Първото, макар и повърхностно претърсване, не даде никакви резултати. Само дето намериха черния куфар. Откри го Консулов, забутан над един гардероб. Без да се лакоми и без да бърза, като му дойде редът, той го свали и го прегледа небрежно. Равнодушието, което демонстрираше при това, лесно можеше да бъде разиграно — куфарът беше вече съвсем празен!
Към 22 часа всичко беше прегледано и нищо изобличаващо не бе намерено. Нима Петров не притежаваше нищо, никакви вещи, апарати, пари, необходими при шпионската му дейност! Това не беше възможно. Най-малкото трябваше да намерят съдържанието на черния куфар. Или поне на част от това съдържание. Та Морти, Пешо не бяха пренасяли празен куфар, я! Или криеше предметите, които биха могли да го изобличат другаде — у друг човек, в друга къща, закопани някъде. Възможно ли е да ги държеше в
