— Божествената сила на Вудан е в тази вода — заяви Сам и не можа да сдържи триумфалната си усмивка, която заигра върху красивите черти на лицето й. — Затова я почитаме като самия Вудан.
— Извор с лечебни свойства — удиви се Мат.
— От безброй поколения е притежание на моя народ — обясни Сам. — Говори се, че нашият родоначалник го получил някога от Вудан, който изпратил лековития дар в горяща скала от небето.
— Горяща скала ли?
Кометата! Тя ли беше причината за това зелено сияние? В тази вода трябва да има нещо! Може би фосфоресциращи микроорганизми, които са пренесени с кометата до това изворно езеро и които многократно повишават възстановителните възможности на човешкото тяло?
Това подтикваше Мат да изследва загадката, но без помощта на химик или биолог с добра апаратура не би се окичил с лаври.
— Сега ти е известна тайната ни — каза неочаквано Сам, а също така и защо Алкам иска да ни унищожи.
— Значи и той знае за извора?
— Преди много години наши ловци намерили млад мъж навън в ледената пустош. Заблудил се, почти замръзнал и умирал от глад. Донесли го в селото и спасили живота му, като го положили в извора. Но той им се отблагодарил зле. Избягал и се заклел един ден да се върне и завладее извора.
— Алкам — отгатна Мат.
— Така е. Безогледно и без скрупули се издигнал до военачалник на Асмарк и сега признава една- единствена цел: да направи свое притежание извора на нарките.
Мат разбираше. За всеки военачалник изворът беше с неизмерима стойност, защото войниците му вече нямаше да умират от раните си.
— Който притежава извора — констатира Матю ужасен, — е практически непобедим…
— Алкам мечтае с войската си да премине през планините и да отиде на юг, за да основе там могъщо царство, в което ще управлява само той.
— Ама че новина — рече Мат. Някои неща никога не се променяха… — И единственото нещо, което го възпрепятства, е нарка-то.
— Точно така, Маддракс — нахлу някакъв глас откъм входа на пещерата. Старият Йорл беше влязъл незабелязано. — Сега разбираш защо нарките се опитват на всяка цена да запазят легендата жива. Денят, в който Алкам разкрие, че нарка-то вече не съществува, ще бъде гибелен за всички нас.
— Но този ден е съвсем предстоящ — предсказа Мат мрачно. — Бях в лагера на Алкам и видях войската му. С вашия макет нямате никакъв шанс срещу тази превъзхождаща сила.
— Знам това — потвърди старецът — и съм загрижен. Дните на нарките са преброени, ако не стане чудо.
— Хм — измънка Мат. Сбърчи чело и размисли. Последните парчета от пъзела се наместиха.
Стана му ясно защо Алкам му е разказал за страховития звяр нарка-то. Генералът от самото начало си е направил сметката, че Мат ще тръгне да убива звяра. Вероятно войниците на Алкам са му разказали за „гърмящата ръка на Маддракс“ и той е сметнал, че с такова вълшебно оръжие чудовището може лесно да бъде убито. Значи той, тъй да се каже, е изпратил Мат, за да му свърши работата. Много хитро!
А Аруула?
Мат се почувства като идиот, когато му стана ясно, че и в този пункт е бил изигран. Не нарка-то е отвлякъл Аруула, ами самият Алкам! Вероятно по време на бягството е била сразена от неговите хора и си е измислил целия този бездарен спектакъл, за да се отърве по удобен начин от най-големия си враг — нарка- то.
Генералът всичко беше натъкмил чудесно, само едно нещо не бе взел предвид — че всяващият ужас звяр отдавна вече не е жив…
Мат кипеше от гняв. На лицето му се изписа мрачна усмивка.
— Трябва да предприемем нещо — каза той решително. Алкам ме излъга. Той е човекът, който държи Аруула в плен.
— Такъв му е нравът — потвърди Йорл. — Ненапразно го наричат Алкам Страшният. Цял Асмарк трепери под властта му. Той е хитър, прикрит и коварен…
— …и ще бъде наказан за онова, което е извършил — увери ги Мат.
— Как? — Йорл гледаше отчаяно в земята. — Войската му е голяма и силна. Сами срещу нея нарките нямат дори минимален шанс.
— Но вие трябва да се отбранявате — настоя Мат. — Това е единственият ви шанс за оцеляване.
— Ако това е единственият шанс — рече обезкуражен старецът, — тогава нямаме никакъв шанс.
— Но… — Мат отправи към Сам въпросителен поглед и видя, че и в нейните очи се четеше същото примирение, както при баща й. Естествено — какво можеха да сторят шепа ловци и селяни срещу стегната армия, която се задаваше с военни машини и ефранти?
Но трябваше да съществува някаква възможност да се отбранява селото и да се пратят по дяволите Алкам и неговата банда убийци. И да се освободи Аруула…
Мат се огледа с изучаващ поглед, взря се нагоре в мощния свод. Накрая погледът му се спря на извора, който бликаше, плискаше и бълбукаше в пещерата.
— Мисля — каза той внезапно, — че знам начин…
— Наистина ли? — попита Сам, изпълнена с надежда.
— Мисля, че да — потвърди Мат, — но нищо не може обещава. Има риск — и вие трябва ми се доверява напълно.
— Нямаме какво да губим — заяви Йорл.
— Добре — Мат кимна. — Имам план. Първо ще освободя Аруула и тогава…
— Ами…, ако вече не е жива? — възрази Сам.
Мат вдигна очи, отправи към младата нарка пронизващ поглед.
— Тогава Вудан да му е на помощ на Алкам — каза той тихо.
Жената се беше сгушила на голия под. Беше обърната с гръб към мъжете, които се тълпяха и шумно се лигавеха на входа на палатката. Дълга около четири лакти верига, увита около глезените й, възпрепятстваше бягството й.
Беше варварка. Не носеше нищо друго освен къса кожена препаска. Синьочерната коса стигаше до хълбоците й. Кожата й беше покрита с прах и мръсотия, изглеждаше занемарена, безпомощна и наплашена — беззащитна плячка за мъжете в груби доспехи от кожи и желязо…
— Хей, хубавице! — извика един от тях. — Защо си така самотна? Бих могъл да ти правя компания…
Другарите му грубо се изсмяха — знаеха какъв род компания имаше предвид техният авер. Негодникът — воин гигант, който имаше отвратителен белег на мутрата си, се приближи до беззащитната пленница.
— Давай, Бруунт! — изкрещя един от другрите му. — Тръшни я…!
— Да, награби я — отекна въодушевено ревът на сбирщината, обзета от мръсна похот. — Бруунт — започнаха да скандират името му, — Бруунт, Бруунт…
Разпален от крясъците на другите, боецът се осмели да излезе още по-напред. Трескаво започна да сваля части от доспехите си, освободи се от кожената риза, която носеше. Показа се голата му, потяща се от възбуда горна половина на тялото.
Протегна ръка, докосна рамото на жената, която лежеше на пода, без да помръдне.
— Хей, момиче! — извика той с просташко ухилване. — Тук е старият Бруунт — имам нещо за тебе…
Младата жена изобщо не го удостои с поглед.
— Хей, дивачко! — каза заповеднически той, сграбчи я за рамото и понечи насила да я обърне към себе си.
В този момент младата жена се оживи.
Привидно нежното й тяло експлодира неочаквано в едно внезапно движение. Светкавично се озова на
