крака, отблъсна от себе си ръката му. В следващия миг десният й крак се изстреля и се стовари с убийствена сила там, където се намираше първопричината за грубиянското поведение на Бруунт.
Великанът замръзна посред движението си. Очите му диво се завъртяха в ямките си, после рухна със скимтене, сгърчи се в праха.
Грубият смях на другарите му рязко секна.
Младата жена стоеше над него, беше скръстила ръце пред гърдите си и го гледаше тържествуващо отгоре.
Бруунт стисна зъби, опита се да стане, но острата болка, която пулсираше в средата на тялото му, му попречи. Със стон се отпусна отново в мръсотията.
— Името ми е Аруула — обърна се младата жена към другарите му и ги измери с пронизващ поглед. — Воин съм от племето на Зорбан. И който иска да ме има, първо трябва да ме победи.
Мъжете в доспехите се спогледаха, загубили ума и дума, не знаеха на какво повече да се начудят — на това ли, че пленницата срази Бруунт, или че ги предизвикваше на двубой.
За момент мъжете останаха неподвижни. Тогава изскочи един, който сметна честта си за особено засегната, и се приближи до варварката с див боен рев.
Аруула не се впечатли.
Пъргаво избегна атаката на противника си, приведе се, когато ударът му се изстреля към нея и с обиграно прехвърляне през рамо, го преметна през себе си. Дангалакът здравата се тръшна на пода. Кокалите му изпукаха.
В следващия момент се приближи друг боец.
И той направи грешката да навлезе твърде много в обхвата на действие на Аруула — дясната й ръка, чиито пръсти беше свила като нокти на хищник, забърса лицето му и раздра кървава рана. Ревящ от болка, мъжът отскочи настрана.
Другарите му бяха малко по-хитри и се придържаха извън обсега, който веригата позволяваше на Аруула.
Фучаща от ярост, младата жена хвърляше искрящи погледи към мъжете. Неудържим гняв кипеше в жилите й и караше голите й гърди да потръпват.
От време на време някой от мъжете изскачаше напред, искаше да опита късмета си — но Аруула веднага се обръщаше и защитаваше територията си като хванат натясно хищник. С ръмжене се въртеше около собствената си ос, не изпускаше от погледа си своите противници.
Въпреки това знаеше, че няма никакъв шанс — щом дангалаците преодолееха първоначалната си уплаха, щяха да се нахвърлят върху нея стръвно, с ненаситна похот. Без оръжие и прикована като животно, не хранеше надежда, че ще устои на превъзхождащата я сила…
Тази мисъл вече проблясна в очите на един от бойците, Аруула очакваше да скочи напред и да се нахвърли върху нея, когато остър като нож глас раздра въздуха.
— Какво става тук?
Мъжете се стреснаха. Редиците им се разделиха, когато мъж с дълга до раменете черна коса и изпъкнали очи влезе в палатката. Носеше като другите космати кожи и доспехи, но по покорното поведение, което онези заеха, Аруула веднага разбра, че става дума за техния предводител.
Вместо да се поклони като другите, тя се изправи в цял ръст и погледна гордо непознатия.
— Твоите хора търсеха забавление — каза тя, когато той съгледа ранените. — И в големия си брой се чувстваха достатъчно силни срещу една невъоръжена жена.
— Тя ни предизвика на двубой, генерале — защитаваше се един от мъжете.
— Като диво животно е! — извика друг.
— Естествено, че е такава — потвърди генералът и остана пред Аруула, измери я от главата до петите. — Тя е дива и неукротима. Жена, която е достойна за велик воин. Ще я взема аз…
Протегна ръката си и понечи да сграбчи закръглените гърди на Аруула, когато отвън прозвуча дрезгав вик.
— Генерале! Маддракс! Върна се…!
Мат газеше с ругатни в дълбокия сняг. Макар че снегоходките от тарашка кожа вършеха добра работа, багажът, който мъкнеше на гърба си, беше толкова тежък, че всяка крачка се превръщаше в ужасна мъка.
Матю се радваше, че при зазоряване съзря оградения с дървени колове лагер. От някои палатки се извиваше дим към тъмнеещото небе. Буйно пламтяха лагерните огньове, на чието сияние успя да различи бойните машини, ефрантите и няколко фреккойшера.
Лагерът на Алкам.
Върна се.
Мат си пое дълбоко въздух, тогава се заспуска по надолнището.
Лагерът на генерала беше разположен в широка падина. Беше сигурен, че мъжете от стражниците отдавна са го забелязали.
Длъжни бяха.
Крачка след крачка Мат се приближаваше към лагера, чиито защитни огради от трупи все повече се извисяваха пред него. Беше напълно спокоен, въпреки отговорността, която в истинския смисъл на думата беше легнала върху плещите му.
Отровата, която му беше вкарала Сам, все още се намираше в жилите му. Това бе единственото условие, което поставиха нарките — за тях отровата беше гаранция, че Мат ще удържи обещанието си и ще се върне при тях. Инак Йорл и хората му го бяха дарили с пълното си доверие и му бяха показали най- ценното, което имаха…
Мат се приближи до главната порта.
Скованите от дърво крила на портата се разтвориха и му осигуриха достъп до лагера. Стражите го пуснаха да мине, гледаха удивени носения от него голям чувал, платът на който се беше оцветил в кървавочервено.
Не обръщаше внимание на погледите им. Уверено прекоси лагера и се приближи до палатката на генерала, която се намираше в средата.
Стражите, които стояха на пост от двете страни на офицерската палатка, взеха за почест с копията си.
— Привет на теб, Маддракс — каза едният от тях, — Алкам вече те очаква…
Мат измърмори нещо в потвърждение, че е разбрал и влезе.
Алкам седеше на нещо като трон — грубо скован от дърво стол, над който бяха поставени няколко пласта космати кожи — и изпълнен с очакване, гледаше срещу госта си.
— Радостен съм да видя, че Маддракс е още жив — каза той.
— Алкам фон Асмарк поздравява великия воин.
— И аз те поздравявам, Алкам — включи се в играта Мат.
— Успя ли Маддракс да намери своята спътница и да я освободи? — осведоми се лицемерно генералът.
— Не — отговори Мат, както си беше и истината. — Пристигнах твърде късно. Нарка-то вече беше я убил. Остана ми единствено отмъщението.
— Така ли? — попита Алкам и протегна любопитно късия си врат.
Вместо да му отговори, Мат свали кървавия чувал от раменете си, постави го на пода и го развърза. С многообещаващ поглед бръкна — и извади оцапаната в кръв космата глава на нарка-то, която запрати срещу генерала.
Алкам скочи, когато страховитата глава на хищника се приземи до краката му. Ужасен гледаше огромните бивници и смъртоносните зъби. Тогава видя многото кръв и мъртвите, черни очи — и избухна в оглушителен смях.
— Той е мъртъв! — изкрещя триумфално и стисна юмруци. Нарка-то е мъртъв! Маддракс го е победил!
— Да, мъртъв е! — потвърди Мат с безрадостно ухилване. Твоето най-съкровено желание се изпълни. А сега, Алкам? Искаш ли да извикаш стражите си и да убиеш и мен?
