Палатката на Алкам се намираше в средата на лагера, беше заобиколена от безброй други със същата конструкция, но по-малки и по-ниски — жилищата на подчинените му командири и на воините. Между тях Мат видя военни машини от всякакъв вид: катапулти и копиемети, с които се занимаваха хора, облечени като Алкам и с шлемове на главите.
Но най-вече Мат се удивляваше на гигантските създания, които бяха държани в голяма кошара в края на лагера и очевидно служеха на войниците на Алкам като ездитни и товарни животни.
— Мамути — изплъзна се от устата му, докато втренчено гледаше силните животни с техните космати кожи и дългите им извити бивни.
— Ефранти — поправи го Алкам, който беше излязъл от палатката след него и с гордост оглеждаше лагера. — Това, което Маддракс вижда, е могъщата военна сила на Асмарк. Ние потеглихме, за да убием нарка-то. Прекалено дълго време звярът прави проходите несигурни. Вече безброй странници са станали негова жертва.
— Защо отдавна не сте спипали гадината?
— Защото нарка-то е коварен и хитър. Досега все се измъкваше, въпреки че сме му залагали безброй капани.
— Разбирам — каза Мат — и изведнъж го споходи неприятно подозрение. — Ямата, в която паднах…
— …беше една от нашите — призна откровено генералът. Затова сметнахме за наш дълг да спасим Маддракс.
— Благодаря — рече Мат. — Без вашата помощ щях да замръзна там.
— Алкам иска да направи нещо повече за Маддракс. Ще му дам четирима от най-добрите си бойци да го придружават. Ще го заведат в района, където предполагаме, че е леговището на нарка-то.
— Много великодушно от страна на Алкам — увери го Мат, благодарен за това, че в тази дива пустош е открил съюзник.
Алкам му подаде дясната си ръка и той сърдечно я стисна.
— Моят враг е враг и на Маддракс — каза генералът, — затова приятелите на Маддракс са и мои приятели. Ще му помогна да освободи спътницата си, кълна се в името си Алкам фон Асмарк…
Малко по-късно — слънцето току-що бе прекрачило зенита си — малката експедиция беше вече на път.
Мъглата, която преди обяд се спусна над падините, се беше поразредила. Ярка слънчева светлина се стелеше и караше ледените кристалчета да блестят. Мат присви очи и си пожела сега да имаше слънчеви очила.
Вървеше в средата на отряда, който Алкам бе сформирал за него. Начело крачеха двама воини, които очевидно бяха братя — двамата гиганти, облечени в космати кожи и въоръжени с копия, щитове и къси широки мечове, поразително си приличаха един на друг.
Двамата мъже, които формираха ариергарда, бяха по-дребни и по-леко облечени — над кожените си жилетки носеха единствено наметки от космата кожа и прастари стоманени шлемове. Въоръжението им се състоеше от къс лък и стрели, които носеха в кожен колчан на гърба.
Мат носеше със себе си раницата с аварийния пакет, която хората на Алкам бяха намерили. Слава Богу, че при падането в ямата нищо не се беше счупило — нито костите на Мат, нито нещата от спасителното снаряжение, което в този враждебен свят имаше неизмерима цена — за всеки, който знаеше как да си служи с него.
Маршрутът им водеше стръмно нагоре в планината. Никой не проронваше и дума, докато вървяха и Мат изпадна в мрачни размисли.
Непрекъснато мислеше за Аруула, боязливо се питаше дали ще пристигне навреме, за да я спаси. С носталгия си спомни за първата им среща, когато лежеше полумъртъв в останките от своята машина и за малко да стане жертва на отвратителните тараци. Тогава Аруула му спаси живота, сега беше неговият ред да се реваншира. Знаеше, че Аруула го обича и безусловно му вярва — той само се надяваше, че ще може да оправдае това й доверие…
— Още колко остава? — осведоми се Мат от единия гигант, когато се катереха по един тесен скалист хребет.
— Вече не е далеч — отвърна воинът, върху дясната половина, на чието лице имаше грозен белег и празна очна ямка последица от бой с мечове. — Намираме се на границата.
— Границата ли? — Мат повдигна вежди. — Каква граница.
— На района на звяра — отвърна боецът.
Мат усети, че по гърба му го побиват студени тръпки. За всеки случай измъкна „Берета“-та си и с обиграни движения я провери. Не искаше в решителния момент да бъде изигран от едно празно изщракване. В пълнителя, който побираше двайсет патрона, сега имаше още дванайсет.
Ако имаше добра позиция за стрелба, нарка-то можеше да се смята почти за убит. Защото проклетото нещо беше живо същество — а онова, което беше живо, можеше и да бъде убито…
— Маддракс е господар на гръмотевиците — каза с уважение един от стрелците с лък, когато видя пистолета в ръцете на Мат.
— Така е — потвърди Мат. Беше се отказал от желанието си да обяснява на жителите на този варварски свят принципа на действие на личното си оръжие.
— Маддракс е могъщ воин — каза мъжът, изпълнен със страхопочитание. — Можем да се смятаме за щастливи, че е на наша страна.
— Че на коя друга страна да съм? — каза Мат леко слисан.
— Не го слушай — предупреди го гигантът. — Той е само един боогу, с най-ниския чин между нас, воините. Той няма думата.
Стрелецът с лък наведе покорно глава и с това Мат сметна работата за приключена — макар че някъде в коремната му област се загнезди странното чувство, че нещо не е наред…
Не му остана време да размишлява върху този проблем.
Над една тясна пътека, която се виеше по протежение на стръмно издигаща се скална стена, навлязоха дълбоко в царството на нарка-то.
Това беше опасен поход. От едната страна на широката само половин метър, покрита с дълбок сняг пътека се извисяваше вертикално стръмната скала, от другата страна беше зиналата пропаст. Трябваше страшно много да се внимава от засипаната със сняг земя да не се окажеш изведнъж в празно пространство. Мат и воините се придържаха плътно до скалната стена, придвижваха се предпазливо напред.
Най-сетне стигнаха до края на пътеката, до покрито със сняг високопланинско плато. На неравни интервали стърчаха скални игли, които изглеждаха като неми, замръзнали стражи, които пазят ледената пустош.
Едноокият великан даде на мъжете си кратка, строга команда. Стрелците с лък посегнаха към колчаните си, поставиха стрели на тетивата на лъковете си. Двамата гиганти заеха с копията си положение, от което по всяко време можеха да ги хвърлят.
Мат почти физически усещаше безпокойството и страха, които обзеха придружителите му. Чувстваше, че и неговият пулс се ускорява. Хвана пистолета с двете си ръце, готов за стрелба.
В приведена стойка се запромъкваха дебнешком през снежното поле — пет дребни черни точки сред бялата пустиня.
Съзнанието, че звярът по всяко време може да ги издебне, тегнеше върху тях, съпътстваше ги на всяка крачка. Мъжете многократно се обръщаха уплашено, вдигаха оръжията си — но всеки път изкривените сенки на скалите бяха онова, което заблуждаваше напрегнатите им сетива.
Внимателно и бдително, с оръжие в ръка продължаваха да се прокрадват напред и всеки момент очакваха нападение.
И все пак нищо не беше в състояние да ги подготви за ужасяващия миг, в който се изправиха лице в лице срещу нарка-то…
Случи се бързо и неочаквано.
Приближиха се до края на снежното поле, стигнаха там, където покритите със сняг скални кули се сгъстяваха в нещо като корона, чиито зъбци се извисяваха в широк кръг.
