„Вълча яма!“ — мина му през ума, докато тъмната скала профучаваше покрай него, а небето отгоре избледняваше в някакъв все по-смаляващ се отрязък.
Тогава стигна до дъното на ямата.
Мат чу как всяка кост от тялото му изпука, когато се стовари върху твърдата скала, главата му се трясна в коравото дъно и пред очите му изскочиха звезди.
Последното нещо, което чу, преди да загуби съзнание, бяха отчаяните писъци на Аруула.
Краката, които се приближаваха с тромави крачки по хваналия ледена кора сняг, бяха увити в гъста козина. Притежателите им вървяха в индийска нишка, като непрекъснато се стремяха да стъпват безшумно. Носеха със себе си дълги копия, които в снега им служеха същевременно и като пътнишка тояга.
Мъжете се задъхваха, докато изкачваха стръмния склон. Приближиха се до вълчата яма, в която лежеше в безсъзнание мъж — мъж, какъвто никога досега не бяха виждали.
Участниците в командата с почуда гледаха надолу.
— Той е различен — каза някой, сочейки светлата кожа и странния костюм на чужденеца.
— Силен е — каза друг, с поглед вперен в странното нещо, което чужденецът стискаше в ръката си. — Той повелява на гръмотевиците.
— Ще ни бъде полезен — рече трети, който пристъпи към края на ямата с триумфално ухилено лице. — Извадете го и го занесете в лагера…
Мат отвори очи.
Беше загубил всякаква представа за място и време. Нито знаеше къде се намира, нито колко време е бил в несвяст.
Объркан, установи, че лежи в нещо като палатка. Покривът, който беше опънат над него, изглежда, беше съшит от животински кожи и се поддържаше от дървени опори, на които бяха окачени всякакви инструменти и предмети. Различи една манерка, протегна ръка към нея.
— Вода…
Не успя да достигне манерката и отчаян се накани да се отпусне на постелята си, когато неочаквано му подадоха чаша с вода.
Мат не разпитва много-много откъде е дошла, взе я и жадно изгълта хладната течност, посмекчи малко болките на пресъхналото си гърло.
Едва тогава погледна, за да види кой е непознатият му благодетел.
Беше леко изненадан, когато съзря облечен като боец мъж.
Непознатият беше с исполинска, яка фигура и черна като катран коса, която стигаше до раменете му. Жилетката и гащите му бяха от обработена дивечова кожа, с и без козина, ботушите му — от щавена кожа с козина, навити по изкусен начин. Върху облеклото си мъжът носеше много парчета желязо, които приличаха на украсата на средновековни доспехи омацана ризница с някакъв странен символ, към това железни наръкавници и части от броня за краката. На главата му имаше шлем със същия символ и с кожена декорация.
Лицето му беше почерняло от слънцето и загрубяло от вятъра, очите му — големи и изпъкнали — непрекъснато преценяваха Мат.
— Надявам се, че си добре — каза мъжът на език, наподобяващ онзи в южните земи, само с по-голям примес от немския.
Наред с френския Матю владееше доста добре и немски език, в края на краищата частта му беше дислоцирана в Берлин. Затова му беше лесно да разбира мъжа.
— Благодаря — отвърна Мат. Непознатият, изглежда, го разбираше. — Къде съм? — осведоми се Мат по-нататък.
— В моя лагер. Аз съм генерал Алкам фон Асмарк.
— Приятно ми е — отвърна Мат стенейки и разтри болящия го череп. — Името ми е Мат… Маддракс. — „Божественото“ му име имаше едно предимство — можеше да се изговори и с понатежал език.
— Маддракс имаше голям късмет — потвърди генералът с кимване. — Ако моите хора не го бяха намерили в ледената пустош, щеше ужасно да замръзне — или да стане жертва на нарка-то.
Нарка-то!
Мат рязко се изправи, мигом стана напълно буден. Изведнъж в съзнанието му се върна споменът за последните събития. Мъглата, падането, отчаяните викове на Аруула…
— Алкам знае — отговори генералът и направи скръбна физиономия — и няма добри новини за Маддракс.
— Какво ще рече това?
— Моите хора са наблюдавали как жената е била отвлечена.
— Отвлечена? От кого?
— От звяра нарка-то. От ужасното животно, което обитава тези планини.
— Не! — Мат поклати упорито глава, почувства как го обзема паника. — Не може да бъде!
— Това е истината — увери го генералът и подаде на Мат някакъв продълговат предмет. — Това са намерили хората ми в снега, недалеч от ямата, в която лежеше ти.
Мат го пое и с ужас установи, че става дума за кожената ножница, която Аруула носеше на гърба си. Ремъците бяха разкъсани и в горния си край кожата беше изцапана с кръв кръвта на Аруула…
Мат стисна юмруци. Бореше се с болката и скръбта, които бяха на път да го завладеят.
Аруула беше мъртва. Бе станала жертва на страшния звяр, а той не успя да го предотврати. Ако не беше паднал в проклетата яма…
— Алкам може да разбере Маддракс — уверяваше го генералът състрадателно. — И той е загубил много приятели заради звяра. Но може би не е много късно. Може би все още има надежда за жената…
— Какво? — Мат вдигна поглед.
— Моите хора и аз сме тук, за да преследваме нарка-то. Твърде дълго всяваше страх и ужас сред народа ни. От седем луни сме по петите му и макар че все още не сме успели да го заловим, научихме доста неща за него. Известни са ни навиците му и знаем, че никога не разкъсва жертвата си на самото място, а я замъква в пещерата си, за да я изяде. Значи спътницата на Маддракс може да е още жива — макар че възможността…
Мат нямаше нужда да размисля дълго. Без много да умува смъкна краката си от нара, на който лежеше и се изправи.
— Къде мога да намеря леговището на нарка-то? — попита той генерала.
— Маддракс не знае с какво се захваща. Звярът е опасен и хитър. Двайсетина от най-добрите ми воини станаха негова жертва.
— Въпреки това — изръмжа Мат. — Ще се опитам да измъкна Аруула оттам.
— Маддракс напълно ли е сигурен в това?
— Да, по дяволите. — Мат кимна решително. Знаеше, че я. Аруула не би се бавила и секунда, ако беше на неговото място Мисълта, че тя е в лапите на това животно, почти го влудяваше. Ако съществуваше дори и най-малка вероятност да е все още жива, трябваше да направи всичко възможно, за да я намери. Нямаше време за губене…
Скочи на крака и установи, че коленете му са твърде омекнали.
— Маддракс е все още твърде слаб — констатира генералът.
— Знам — потвърди Мат, — но аз трябва да се опитам да освободя спътницата си. Тя би направила същото за мен.
— Алкам разбира. — Генералът кимна.
— Имах при себе си багаж — рече Мат. — Екипировка…
— Всичко е запазено за Маддракс — увери го Алкам. — Може да си го вземе по всяко време.
— Благодаря.
С несигурни крачки Мат напусна палатката на генерала, за да зяпне от почуда навън.
— По дяволите! — изплъзна се от устата му. Намираше се посред солиден военен лагер, с ограда от яки греди, разположен в покрита със сняг падина. Наоколо се извисяваха сивите, стръмни зъбери на планините.
