излъчваше кураж и самоуверност, които Мат така много ценеше у нея.
— Слънцето грее — констатира без нужда тя, докато бледата, сгряваща топлина нахлуваше през входа на пещерата.
Закусиха с няколко от изсушените плодове в чувала с провизиите и после стегнаха нещата си. Наметките бяха криво-ляво поизсъхнали и щяха да ги предпазват от студа, освен това сега имаха снегоходки, които Мат беше измайсторил през нощта. Изглеждаха донякъде като космати пити пица, но щяха да изпълнят предназначението си.
Накрая потеглиха. Отвън пред входа на пещерата се разкри гледка, от която спира дъхът. Пред тях се простираше обширна, покрита със сняг долина, заобиколена от огромни планински и скални маси. Причудливо оформени зъбери от скали и лед стърчаха до небето около върховете, наподобяваха костеливи пръсти, забодени в прозрачния утринен въздух.
Значи по това снежно поле се бяха спуснали вечерта. Трупът на андрона не се виждаше никъде. Бурята се беше погрижила животното да бъде погребано от огромни маси сняг, както и следите им… и тези на нарка-то.
Светът, върху който стъпваха краката им, изглеждаше недокоснат и девствен, заобиколен от хилядите отблясъци на ледените кристали, които лъснаха от хваналия кора сняг.
Имаха щастие в нещастието си. Според положението на слънцето бяха прекосили хребета на гърба на андрона. Сега задачата беше по някакъв начин да стигнат до долината — многодневен, изнурителен преход, за който провизиите в никакъв случай нямаше да им стигнат.
Мат се надяваше някъде да се натъкнат на селище и се молеше жителите му да не са някакви канибали. Тленните останки, които бе открил в гнездото на тарака, водеха до извода, че наблизо вероятно живеят хора.
Внимателно се спускаха по снежното поле, което водеше стръмно надолу, направо към редицата каменни била, които се издигаха на известно разстояние. Какво имаше зад тях, Мат и Аруула не можеха да видят — по-ниските области бяха закрити в облаци и гъста мъгла.
Въпреки слънцето, което непрекъснато се издигаше по стоманеносиньото небе и при това си оставаше странно матово феномен, който Матю бе забелязал още с „пристигането“ си тук, — беше чувствително студено. Мечтаеше си да е в термоизолиращ костюм. Аруула, изглежда, студът по-малко я затрудняваше. Благодарение на живота й в ордата на Зорбан беше привикнала към суровата природа. Лицето й беше леко зачервено, от устата й излизаха видими струйки пара.
Мат намираше, че изглежда ослепително красива.
Дива. Необуздана. Свободна.
По време на дългия преход говореха малко. Снегоходките вършеха добра работа, предотвратяваха затъването до колене при всяка крачка. Въпреки багажа върху раменете напредваха енергично и около обяд стигнаха до скалната верига.
Слънцето се закри, когато навлязоха в мъглата. Алено жълтата топка, която все още пламтеше на небето, се превърна в матово проблясващ диск, който скоро почти не се виждани заради бледосивото було.
Мат и Аруула уверено продължиха пътя си, разбира се, вече по-бдително, отколкото на откритата местност, където още от далеч щяха да забележат всяка опасност. Причудливите скални зъбери, които ги заобикаляха, изглеждаха заплашително и криеха тъмни убежища, в които можеха да се спотайват хиляди опасности.
Земята под тях скърцаше. Надигна се вятър, който със свистене се плъзгаше покрай стръмните скални формации.
Мат непрекъснато се оглеждаше. Не го напускаше чувството, че някой ги наблюдава. Естествена предпазливост… или пък постепенно го обземаше параноя?
Скалната верига се разклони, свърши в затрупана в сняг пропаст, която водеше стръмно надолу. От двете й страни се издигаха гигантски обледенени скални стени.
Мат предпазливо проверяваше терена под себе си. Нямаше желание да полети в бездната заедно с някоя снежна издатина. Снегът беше здраво замръзнал, ходеше се леко.
Спомни си за своята подготовка по алпинизъм, която бе преминал в рамките на курса по оцеляване в офицерската академия. Свали снегоходките от краката си, забиваше петите на ботушите си в замръзналия терен и полека се заспуска.
Аруула последва примера му. Бавно слизаха по стръмния склон, осмелиха се да минат през тясната урва. Двамата бяха наясно, че в случай на нападение — независимо какво — се намират в смъртоносен капан.
Колкото по-надолу слизаха, толкова по-гъста ставаше мъглата, накрая изцяло ги обви в такава плътна сивота, че не бяха в състояние да видят дори отдалечените само на няколко метра от тях скални стени.
Мат и Аруула се придържаха плътно един до друг. Сетивата им бяха напрегнати до крайност. Напредваха бавно и опипом…
Изведнъж някакъв ужасяващ рев разкъса тишината, дрезгав, скрибуцащ и нечовешки.
Вече бяха чували този рев и знаеха от чие гърло идва.
— Нарка-то! — изплъзна се от устата на Аруула. Тя и Мат се обърнаха рязко.
Отново прозвуча страховитият вой, понесе се като фантом между стените на теснината.
Мат измъкна пистолета си, трескаво се огледа. Сред мъглата в тясната клисура беше невъзможно да се каже от коя посока идва ревът.
— По дяволите — изръмжа той, — къде е гадината…? За секунди беше тихо, двамата останаха неподвижни.
Тогава внезапно зад тях в снега се чуха тежки стъпки.
Мат приготви оръжието за стрелба и натисна спусъка. Куршумът с трясък излетя от дулото и сякаш беше погълнат от матовата стена на мъглата.
Нарка-то отново изрева, като че ли направо му се подиграваше.
Мат стреля още веднъж и още веднъж. Тогава му стана ясно, че само си хаби патроните. Разумът у него надделя. Знаеше, че има един-единствен път, по който можеха да се измъкнат от нарка-то. Ако останеха тук и чакаха чудовището да се покаже, щяха да са безвъзвратно загубени…
— Стратегическо отстъпление! — рече Мат, сграбчи ръката на Аруула и я задърпа след себе си.
С гигантски крачки двамата се заспускаха по стръмния склон, изоставяйки всяка предпазливост. Мат се чувстваше като скиор без ски, смъквайки се възтромаво надолу с косматите си снегоходки, теглейки Аруула на буксир.
Изведнъж се чу енергичен пукот. Замръзналият сняг се разтвори под тях!
Мат изрече някаква груба ругатня, когато краката им загубиха опора и те увиснаха във въздуха.
Падаха! В облак от сняг и леден прах се пързаляха, претъркаляха се и падаха надолу по склона, многократно се преобръщаха в твърдия замръзнал сняг.
По едно време Мат успя да спре главоломния си устрем към долината и отново да се изправи на крака — но от Аруула нямаше и следа! Сепна се, завъртя се по своята ос — но никъде в гъстата мъгла не можеше да открие спътницата си.
— Аруула! — извика той, отначало приглушено, после все по-силно. — Аруула, къде си?
— Маддракс! Тук съм, тук… Ааах!
Викът на младата жена внезапно замря, премина непосредствено в ожесточен боен вик.
Мат почувства как в жилите му се влива адреналин. Мускулите му се напрегнаха, изхвърлиха го в посоката, където зад матовото було предполагаше, че се намира спътницата му.
— Аруула! — извика той. — Идвам…!
Писъкът на жената воин изпълни студения въздух, отекна в тесните скални стени. Мат само можеше да се надява, че бяга в правилната посока. С „Берета“-та в ръце заслиза с широки крачки по склона, готов да се притече на помощ на Аруула, когато внезапно загуби почва под краката си.
Замръзналият сняг под него подозрително изпука — и се счупи като тънко стъкло. Мат изруга, опита се да се залови за нещо… ала ръката му остана празна.
Под него зейна тъмна пропаст и го погълна, преди да успее да предприеме нещо. В следващия миг падаше в безкрайна бездна.
