Змията в рая

шепнат един с друг…

Подтиквана от смесица от страх и любопитство, се осмели да се приближи още малко, до края на коридора, който водеше към залата, където се бяха събрали забулените.

Изведнъж кракът й се блъсна в нещо, което лежеше на пода всред зелената слуз.

Аруула погледна надолу и остана като парализирана от ужас, когато прикова поглед в празните очни кухини на човешки череп…

„Върнахме се, Учителю…“

„И какво? Открихте ли източника на смущението?“

„Намерихме го, Учителю. Беше сам мъж, пиян. Събуди се от големия сън…“

„Убихме го, както ни заповядахте.“

Настъпи кратка пауза, когато създанието, което всички наричаха „учител“, се намеси с мислите си, за да провери съобщението на слугите си.

„Мизерни глупаци! — изсъска в отговор. — Убили сте не когото трябва! Смущението все още действа. Застрашава нашия план…!“

Безпокойство обзе гърбатите създания, лъскави двойки очи проблясваха изпод качулките.

„Но, Учителю! Трябва да сте се заблудили! Ние…“

„Никога не се заблуждавам — дойде резкият отговор. — Аз съм вашият Господар и Учител! Семето, от което сте произлезли! Който се съмнява в мене, очаква го гибел!“

„Прости ни, Учителю!“

„Извини ни, Учителю!“

„Какво да направим, за да укротим гнева ви?“

„Ние сме твои верни слуги!“

„Трябва да продължим да търсим. Смущението трябва да бъде открито и отстранено. Това е желанието на Учителя.“

„Не! — гласът, който прозвуча в съзнанието на всички, беше категоричен и диктаторски. — Мизерни глупаци! Вече няма нужда да търсите смущението!“

Отново объркване.

„Защо да не го търсим, Учителю?“

„Съвсем просто — защото то ви е последвало дотук. То е тук, съвсем близо до вас. Само се огледайте…“

Изведнъж разбра. Беше предчувствие, мисловен рефлекс, с който Аруула осъзна, че е разкрита. Поиска да скочи и да побегне, но беше твърде късно. Като по някаква недоловима команда тъмните създания се обърнаха и я съгледаха.

Аруула нададе писък. Шепотът в главата й се усили, нарасна в мощен ромон, който заплашваше да пръсне черепа й.

Страховитите създания я приближаваха, носеха се застрашително към нея. Стопроцентов страх сграбчи Аруула и я накара да отстъпи назад.

В следващия миг се оказа обкръжена от тъмните същества. Вече нямаше никакъв шанс за бягство.

„Човешка жена!“

„Примитивна! Варварка!“

„Да не повярваш, че притежава дарбата.“

„Дръжте я! Хванете я! Тя е нашият враг…!“

С решителен жест фигурите отметнаха качулките на своите широки одежди.

Очите на Аруула се разшириха.

Неподправен ужас я обзе, когато видя люспестите, смарагдовозелени муцуни, които я гледаха изпитателно с хладно просветващите си черни очи.

Писъкът, който се изплъзна от гърлото й, отекна във високия таван и се изгуби в безкрая на подземния лабиринт.

Когато отвори очи, чувстваше се като пребит. Беше започнал нов ден. През прозореца нахлуваше бледа слънчева светлина.

Матю изстена.

Спа зле. Навестиха го кошмари. Не си спомняше нищо конкретно — само мрачни, размити картини, лишени от всякакъв смисъл, но които оставяха след себе си някакво чувство на безпокойство.

Леглото до него беше празно — очевидно Аруула вече беше станала.

Мат се измъкна изпод завивките, със стенание отиде до стомната и си наплиска лицето с малко студена вода, за да се събуди напълно. Същевременно хвърли един поглед към огледалото. Онова, което видя, не му хареса особено — беше чужд на самия себе си, чувстваше се уморен и изтощен.

Но къде ли е Аруула…?

— Аруула? — Мат предположи, че е някъде из многото стаи на жилището, ала не получи отговор.

— Аруула…?

Бързо се пъхна в дрехите си, облече отгоре гащеризона, който дори чисто външно го отличаваше от вярващите с техните туники и венци от цветя.

Претърси жилището, надникна във всяка стая, но от Аруула нямаше и следа.

Слезе долу на улицата, където минаващите покрай него поклонници радостно го поздравяваха, но Аруула я нямаше никаква. Насочи се към халето, където монасите приготвяха закуската за вярващите, но и там не я намери.

Къде ли може да е отишла?

Мат го обзе безпокойство. Никак не беше в навиците на Аруула да офейка просто ей така. Ами ако нещо й се е случило…?

С неприятно чувство си спомни за снощната случка. Изтръпнал от ужас, си припомни враждебните погледи, с които ги изпратиха поклонниците, фанатизмът на хората се чувстваше ясно. Можеше само да се надява, че Аруула не е попаднала в ръцете на онези идиоти…

В залата за събрания закуси надве-натри, но нямаше истински апетит. Откакто се събуди сутринта, имаше някакво лошо чувство, предусещане за някакво нещастие.

Започна да търси Аруула навсякъде в квартала, в къпалнята и на всички други места, които бяха посещавали заедно. Напразно. Осведомяваше се както при поклонниците, така и от монасите, но никой не бил виждал младата жена.

Тревогата на Мат се усили. Върна се вкъщи и реши там да чака Аруула. Ала когато дойде пладне и тя не се обади, Мат реши да потърси Маатин и да поиска обяснение от него.

Първо Лакан, сега и Аруула. Очевидно в Етера често се случваше хората да изчезват безследно.

Осведоми се от другите монаси къде се намира и най-сетне го намери на парадната улица, която представляваше входът за Етера. Тъкмо беше пристигнала нова група поклонници, които монахът запознаваше с правилата и обичаите на Светия град.

Мат видя израза на надежда и блаженство по лицата на новопристигналите — същият израз имаше и на лицето на Аруула, когато дойдоха преди два дни. А сега внезапно беше изчезнала.

Мат помоли Маатин за кратък разговор на четири очи. Когато монахът отказа и се опита да го отпрати с аргумента, че изпълнява длъжността си спрямо новите посетители, Мат без много церемонии го сграбчи и недотам нежно го изблъска настрана.

— Брате! — възмути се Маатин и отправи към Мат изпълнен с укор поглед. — Това е свещено място! Нетърпението ти е неуместно.

— Ако питаш мен — изръмжа Мат, когото в момента слабо го интересуваха морално-богословските възражения на монаха. — Търся Аруула. От тази сутрин изчезна безследно.

— И какво?

— Казах, че Аруула изчезна безследно — повтори Мат. Когато сутринта се събудих, вече я нямаше при мен.

— Тогава може би те е напуснала — предположи хладно монахът. — В Етера често се случва вярващи