Велимир Петров
Кърпежи
Трябва да се отделиш, дори и малко, от жилището си, за да усетиш, когато се върнеш, колко ти е липсвало. Първо миризмата. Всяка къща мирише различно — на нейно си. Нашата си къща обаче мирише най-хубаво. На какво ли по-точно! Ами — на аромат!
Ароматен купаж-смесица, както му викат специалистите по парфюмите; от много и най-различни аромати. От нежни, та по-хубави. Дъхава симфония от вътрешносемейна любов! На онази омайна, влажно- топла милувка, гушната между вратлето и деколтето, под косите и ушето на любимото момиче. За мене Тя ще е винаги онова дългокрако момиче, с дългата дебела плитка. Момиче на моите години; какво ни има на годините! Годините през които се наслагваха още и още аромати — на деца с щастливо детство, вече изхвръкнали от гняздото, но оставили есенцията на младостта си; внуците — двуметрови пергиши, все още глезени от преситената кулинария на Мимето, едва ли не още търчаща след тях с лъжица поредно лакомство — една лъжичка за баба, една за дядо; една за мама!
Тръпчивата миризма на Приятелите — ту насладняваща, ту нагарчаща, или предизвикваща киселини — уви, на изчезване; всеобщото разделение помете фалшивото, крепящо се само на материални интереси, облаги и изпепеляваща завист. Боли когато загубиш дългогодишно приятелство по биологични причини; но триж боли разочарованието. Животът не ми го спести.
Най-любимата ми миризма, на пресни картини — опияняващият аромат на терпентиново масло, качествени бои и смола-дъвка или дамар. Също и миризмата на затоплена електроника, вентилирана от мъркащия компютър.
Не на последно място — ароматното добро вино и доброто мезе. Наздраве, Миленко, имало още лимит да се чукаме за здраве!
В къщи съм си! Моят дом е моята крепост — е казал някой, кой ли беше, мъдър човек.
Кой де мине, се вторачваше в образа ми — можело, да не казват — би трябвало, да имам некротирали мозъчни клетки. Оглеждах се критично; няма такова тъповато нещо; все съм си умник и красавец. Пък и тъпондерите винаги са на мода; не им завиждат и просперират.
Катетърът не ми позволяваше да сядам пред компютъра, който толкова много ми липсваше. Навихме едно одеало на стегнато руло, усукахме го и оформихме като спасителен пояс. Вече сядах — също на цукало, без да дразня болезнено промушеното от твърдата шлауха. Веднага написах, за проба, разказ от пребиваването ми в Лас Вегас — Казино Беладжио, който излезе след седмица в брой 2 / 2005 на Стършел.
Ще рече — тествах мозъка си, че е непокътнат; от нормален, по-нормален. Значи имало и у мене нещо нормално! Кой ти го дава!
Епопеята с катетъра продължи необичайно дълго и с обществен резонас. Повече от два месеца си беше неотлъчно в мене. Мъки, мъки! Казваха — да се махне, махнаха го една сутрин пробно, но до вечерта не ми протече чешмата и да не получа нещо по-сложно, ми сложиха нов.
След време пак опитахме. Целият състав при моето джипи се вълнуваше, както и близки и далечни приятели и познати — запознати със случая; през час питаха дали поне съм прокапал. От дългата интервенция теренът се беше разранил и — болки и чудо. Клечах до течащата чешма, белким от шуртенето й се сети да протече и моята чешма. Дойде ми на ума — като размразявах в големите студове тръбите с бензиновата лампа, дали и сега няма да се стигне до нещо подобно. Шептях си кандардисващо пиш-пиш- пиш — и накрая — прокапа, засили се и текна боязливо; вече можехме да съобщим в бюлетина за здравословното състояние на принца, че… ура!!! Получих поздравления лично от джипито, както и от хората му. Имаше повод да го полеем. Поляхме го.
Някъде през февруари-март, администраторката на русенското СБХ ми звънна: Вильо, вика, знаем, че си болен, но да ти кажа. Ще правим Пролетна градска изложба, отчет на русенските художници; избутай от тавана нещо, не е лошо да участваш и ти! Браво, бе! И ти! Нещо от тавана! Засегнах се и се навлякох с нещо по-топло, беше още зима; разшетах се в ателието и с голям хъс отупах три нови работи, като едната — от най-големите ми размери, другата — едно голо момиче в естествен ръст и една среден размер. На моето си художествено ниво. Знаех, че се доказвам пред себе си; и — че още съм жив и трудоспособен. Жив съм! Не личи ли!
Когато ме изписваха от Четвърто вътрешно, научих, че след шест месеца имам право, по здравната пътека, да ида в една от двете Софийски болници, за коронарография. Направление съм щял да получа от кардиоложката при която съм диспансеризиран; оказа се същата която ме прие в Интензивното отделение първа и с която и досега сме в добри отношения: лекар — пациент. Та, тя била в контакт с русенеца д-р Александър Доганов и периодично му пращала русенски пациенти. За съжаление, в момента бил в чужбина за месеци. Чукнах Е-майл до Света Екатерина, отговориха веднага, че ми определят еди-коя си дата и час за екипа на д-р Чирков. Имах и сантиментална подбуда. Брат ми Сашо, с десет години по-голям от мене, следваше литература и славянска филология, а на доброволни начала тренираше боксьорите на Академик. Преди следването изпедепца този занаят, като взе диплом за треньор и съдия по бокс.
Той ме запозна със Сашко Чирков, негов състезател, студент, дребничко циганче; казваше, че е талантлив боксьор с рефлекси и с голямо бъдеще, ако се отдаде на бокса; не се отдаде! Чирков е трийсет и осми набор, аз съм трийсет и девети.
Веднъж, на вътрешен мач, му стоях в ъгъла, вях му с пешкира и пръсках с вода. Приказвали сме си за бокс; по него време бях вещ и в течение. С изненада и радост следях израстването му като личност и голям кардиохирург; считах го за мой човек!
През деветдесет и първа влезе в изложбата ми, на Раковска до площад Славейков; живееше през два входа, разменихме общи думички; така и не разбрах — позна ли ме… след трийсет години.
С уведомителното писмо изискваха да нося някои изследвания — ехокардиография, кръвни данни и какво беше — нещо друго, които после не погледнаха, щото не вярвали на провинциални изследвания. Защо ми ги искаха тогава, само затворих пари и време. Пари и за пътни, хотели… там таксѝта и болнични такси… само да повторят тия изследвания и да ми определят дата за коронарографията след месец. Патили ме осведомиха, че ще ме ожулят с дарение, въпреки платената здравна пътека. Да съм се облечел с нещо по-износеничко и да повтарям, че съм инвалид-пенсионер, с мизерна пенсия; което си е баш така. Нямало да ми се размине, но да е по-нежничко.
След месеца не ми се размина, хем бях в стар анцуг и домашно плетени вълнени, различно шарени чорапи — според наличната, многократно плетена и разплитана прежда и изтъркано сабо — инвентар от ателието ми и оплескано с бои. Приемчикът ме огледа с око на ювелир, мерещ каратите, недоволно подсмръкна и рече — най-ниското дарение е триста лева, по-малко не може. Благодарско и на това. Следващият, дочух, го ожулиха шестстотин лева.
Престижна работа е това Света Екатерина!
Още отвън сградата внушава респект — издигната от терена като пантеон; разчупени остъклявания, също шлифован диамант. Помпозни двери и фоайе като в западните списания. Един стъклен буркан до тавана — асансьорът! Плъзга се бавно и без да искаш се заглеждаш под полите на издигащите се дами. Чакащи има, не е като да няма. Столовете за тях са от модерен трактор, комплектовани по няколко, метални, пресовано извити и с големи, колкото петдесет стотинки, дупки — навярно лесно да се оттичат, ако се напишкаш от страх. Разни гишета. Респектира електронно табло — трябва да си завършил специални курсове, за да разбереш кого, кога и къде го викат. Накрая от близка стая изхвръква разлютена оса и устно дублира таблото. На вратите пише Не влизай без повикване, но влизат да питат и то за съвсем друго. Идилия!
В калабалъка умело, като на слалом, жонглират уядени сестри с карминени нокти, нежно придържащи димящи кафета. Много кафета, много нещо. И ухаят. Цялата Света Екатерина ухае на кафе и на предчувствия, че нещо фатално ще ти се случи.
Имате усещането, че сте в елитна картинна галерия. Само, че в галериите няма толкова посетители. Жалко! Всички стени, ъгли, чупки и най-невероятни места, са професионално аранжирани с добро качество картини, графики и декорации. Казват — били дарения. Ще рече, че нашего брата художникът, бая е закъсъл от към сърцата, та благодарен да дари, при безпаричието в гилдията. Културна работа, ще знаете!
Някой и друг още преглед и ме настаняват в стая за двама. Да си даваме кураж. Единият винаги е с ден
