Велимир Петров
Между тук и… там
— Имаше един стар виц, дето…
Момент, да обясня!
Хващам се, че в разговор или друго някакво общуване, при всяка тема или ситуация, дори и рехаво далечна, изпълзява на върха на езика ми подходящ, като за илюстрация — виц. Не се стърпявам, засърбява ме същият този език — и го казвам.
Може да е от възрастта, склероза и други такива… ами — и на младини си бях такъв.
От друга страна — не мога да търпя разни цитатчици, дето повтарят като папагали прочетени оттук- оттам готови чужди мисли.
Още повече не мога да търпя, когато някои си са останали с впечатление, че уж могат да разказват вицове. Горкият виц — когато започнат да го лигавят, дъвчат, разпердушинват, мандахерцат, изпускат главното, наблягат на излишното; и в края на краищата от хубавият виц не остава нищо — да се чудиш това пък какво е; изпортена работа. В такива случай имам чувството, че съм на ко̀ла на мъченията и едва изтрайвам до края на вица, а разказвачът се залива от смях — ах колко било смешно, моля Ви се!
Не е хубаво това мое поведение — липса на толерантност и… възпитание; зная си я тази слабост, опитвам се да я туширам — нищо не излиза.
Когато аз разказвам виц, щото много ме бива в тая работа, разговорите секват, всички следят думичките и жестовите ми, сакън да не изтърват някой нюанс или умело скрития капан, какъвто има във всеки уважаващ себе си виц. Майсторлък! Да, бе!
Наистина — събеседниците ми много се смеят; което не е никак лошо, даже е здравословно. Дори — още като ме видят, преди да си отворя устата и започват да се подхилват. Радват ми се. По-добре е, все пак, отколкото — като ме видят — да започнат да плачат. Зная не малко такива хора.
Среща ме веднъж приятел; отдалеко още си разтяга устата от ухо до ухо — много ми се бил зарадвал, таман аз съм му трябвал от спешно, по-спешно. Трябвало немедленно (така каза), да ме заведе и покаже на тъща си; щото инък картинката била неспасяема. От дни, да не кажел — от месеци, била крива като… като… както само тя можела да бъде крива, щото не можел да намери пример по-крив от нея, за да съм разберял колко била крива. Не можело да се доближи човек до нея, в радиус от незнам си колко метра и да не го захапе или оплюе. Не подбирала — дали е зет, снаха, внуче, щерка… Виж, тука спазвала демократичния принцип — всички да са равни пред Бог и Тъща. Та, само да ме погледнела, да съм и кажел някой виц, може и от серията за тъщи; инък разбирала от майтап, ама да е на чуждо дупе. Белким оправя нещата; бил съм им последната надежда.
Отказах! Да, бе!
Рядко ми се случва да отказвам и то на приятел. Слушай, казвам му; ако имаше чалъм, първо моята тъща щях да обработя, в смисъл облагородя. Тъщите са от такава, неизвестна още на учените, смес ли, как да го кажа — правени. Сигурно от нещо хартисало, превтасало, вече плесенясало и омешано. От разните му казани и тенджери, огрибвано, да не става зян. При допир с такава… материя, няма начин да не се получат натравяния, обриви и местни катаклизми. Стайнбек, хем от другата страна на кълбото, е описал подобен на моята тъща индивид, който му приличал на ония коне — дето нищо не им правиш, а все гледат изневиделица да те ритнат, захапят или наплюят. Ако тъща ми, казвам, беше кон, или друго такова, никога нямаше да си я купя. Твоят случай е повече от идентичен, шъ знайш.
Сигурно не съм прав; вината ще да е в мене.
В кого другиго да бъде!
Дефектен съм, признавам си го. Нали все някакъв кусур и аз трябва да имам. То не може да съм пък чак толкова съвършен.
И друго — винаги започвам шаблонно:
— Имаше един стар виц, дето…
Погледнато исторически — стари вицове няма. Няма и нови. Всички нови са отдавна забравени стари. Може малко или много да са актуализирани, пребоядисани, позакърпени, комбинирани и обърнати с хастара отвън; но са си до болка познати.
Има Виц! Добър или лош; добронамерен или злобен; бял, розов или чер хумор… и други разцветки.
Има неща, които помня трудно — например не мога да кажа, че езиците кой знае колко ми се отдават; въпреки, че на някой и друг език се оправям, гладен и жаден няма да остана… а и да си изкарам боя.
Вицове, обаче помня, като компютърна РАМ памет с неограничени мегабайти. Сейфам ли си ги веднъж в съответната си мозъчна гънка-папка, класифицирани по теми, пол, смешност и прочие показатели, си зная, че отзивчиво ще се появят тъкмо навреме или ненавреме, канени-неканени.
Та, и сега — сякаш не си виждам хала, че ми се пече яйце на онази част от гърба, дето е най-близо до земята, ами усещам как изпълзява на върха на езика ми… и не мога да се стърпя:
— Имаше един стар виц, дето… — казвам на екипа лекарки и сестри, суетящи се организирано над мене; а те ме гледат като извънземен и ги чувам — я, пък тоя, животецът му трепка като свраче дупе, а-а да отлети… извънземно; а вицове ще ни разправя. Ами вицове — щото не мога друго на този хал; малко ме позакърпете, пък ще видите вие… както сте с тия прозирни манти… Олелее, за какво си мисли… ще го бъде, ще прескочи; прогнозира оптимистично завоалираща се в нищото бяла мъглявина.
— … дето отишъл Един човек при Свети Петър и ТАМ много му се възрадвали, щото си нямали четвърти за белота. Господ Бог, Свети Петър и Арахангел Михаил се мъчили на три ръце, но белот на три ръце белот ли е…
Играли що играли, Свети Петър се подразнил — абе, Човече, рекъл, що не играеш като хората; току влизаш, излизаш, бавиш се нейде, що така? Ами, смотолевил Човекът, не ми е още изяснен статутът — току съм в Интензивното, току при Вас; пак ТАМ, пак ТУК — неустановеност някаква…
Че и Моята работа — къде съм, казват ли ти!
Мотам се нещо, оплитам се в мен си… а съм научен като подкарам една работа, да я свърша без протакане. Ами така, де! Каквото ще става, да става.
Забавени движения в гъста, лепкава среда; леви-десни; цяла вечност. Въздухът не стига, а кислородът бълбука в банката, съска в маската.
Неистова жажда! Сестро, моля глътчица…
Къде отивам? Напред!
Знам, че ще срещна Някого или Нещо.
Провижда се — аха, някъде зад болницата съм, до контейнерите с разпилян боклук.
Тук ми е мястото! За боклука!
Сюрия кучета с пломбирани уши вяло ровичкат амбулаторни отпадъци. Посока — Дунава. Каква мъгла, не мога я проби — прекалено гъста е и подпира гърдите; облягам и се.
Облягам — познато отнякъде чувство; да бе!
За риба съм в старото устие на Лома — слаба работа, а и въдицата се закачи за миниатюрно островче в туфи с кичести, ароматни люляци — бели, лилави. Ще набера люляк за в къщи, че ей го дей Гергьовден. Водата е ледена, хлапашка му работа — и в по-ранно време съм се се къпал в Дунава. Кога ли?
Рекордът ми е пети март, вече след казармата, закален. Да се изфукам пред едно разкошно гадже… чакай, чакай… пред Милена, три години преди да се вземем. Невероятно топъл мартенски ден след дълга зима. Кацнали са с Чона и Таня на парапета на Кея, срещу Старцеви. Нещо ми стана, пламнах, кръвта ми кипна. Веднага, ама веднага трябва да сътворя героизъм! Долу, в Дунава, по гръб бие водата адвокатът Коста Данев-Късата ръчичка; беше недоразвита, като на дете. Надяваше се от ледената водна терапия да прорасте.
Притичах през двете улици до дома; трескаво затърсих плувките — сини, дочени, с три копченца отляво, да се събуват през крачола. Ето ги, малко са отеснели през годините в казармата; бегом — и дефилирам важно пред мацетата, нали съм си хубавец, а по плувки — още по! Небрежно казвам — ще поплувам малко… ооо, отдавна съм почнал сезона… амчи как!
И поплувах едно двеста метра по течението; водата ледена, сякаш вряла… пресича дъха; със зор издържах до канаричките. Нали съм си фукльо!
Та — за люляка, де — събличам се до голо, няма външни хора да зяпат; с гол в ръката нож — да режа букети. И други нацамбуркаха. Внимателно, опипвайки дъното, запристъпях. Водата — до раменете. Дъното
