През шейсет и седма държавата-партия направи реверанс към най-верните си хора: с постановление раздаде, пардон — разреши на директорите, председателите на текезетата, партийните секретари и прочие управленци, да закупят на безценица служебните Волги, под предлог — подмяна на авто-парка. Бях правил в Щръклево музей на Светлоструй, познавах председателя Злати Мицов, знаех, че току що си беше купил Шкода 1000 МБ, а Волгата на стопанството беше почти нова. Имах шофьорска книжка още от ученик, бях започнал да печеля от приложна работа, а колата в такива случаи не е лукс, а необходимост. С колегите Петър Попов и Никифор Цонев наехме да проектираме Музея на Освободителната война в Бяла и ако се уредеше и да го изпълним, щях да ползвам техните аванси. Мицов беше в Москва и купих колата чрез юристконсулта им Георгиев, уж — шушумига, а ме ошушка по всичките си адвокатски тертипи; измисли разни лихви и комисионни и дигна цената с една трета. Борчлясъх, но нали имах кола! На всичкото отгоре шофьорът на текезесето — Пенчо, пишеше се приятел, а подменил части, колелета и прочие. Карал я без километраж — да не се навиват километри и кой знае с каква скорост; докато беше чистичка, като извадена от калъфка, я получих с размазани мухички. На двайсет и седем хиляди километра правих основен ремонт със смяна на колянов вал, ризи и бутала. Хващам се — пиша странични работи, само и само да отдалеча това, което се чудя — как да разкажа! Не трябваше да пиша в Уговорката, че … истината… и прочие.
Та, купих колата; докато свикна с нея, ставах сутрин рано, още нямаше движение и тренирах. Най-често с Мама; приказвахме си, беше ни хубаво. Колата си знаеше пътя — до Щръклево, чудо асфалт. Като се поочупих, с Миленка предприемахме и по-дълги хайманлъци; бензинът само двайсет и пет стотинки. Шкодичката — тогава нещо ново, блестеше в автопейзажа на шосетата; модерен дизайн, чрез закупени лицензи от Фолксваген, на фона на тромавия и недодялан Москвич; уж Пинин Фарина, дизайнерът на Фиат бил пипал по него. От мерак лъсках всяка прашинка, не можех да се нарадвам.
Лъсках фаровете с гюдерията, като излезе вуйчо Васил и изрече няколко похвални слова за отношението ми към поддържане на техниката. Разнежен и спомнил си как ме е возил с мотора си два-три пъти като дете, какво ми щукна, поканих го на разходка с колата. Миленка беше нагласила и закуски, за сред природата.
Колата си знаеше пътя, пое към Щръклево; на летището направихме тур за овации пред току що пристигнали пътници; поех към Нисово. Колегата ми — Попето си беше купил там лятна къща. Нисово е голяма красота. Изведнъж от високото, със спирала се смъкваш до нивото на Лома, между красиви скали, красива каменна воденица и амфитеатрално разположени къщи. Помотахме се из селото и — обратно. На излизане, спиралата свърши, бяхме вече над селото и пред нас пътят — вече прав, но нагоре. Вуйчо ми се беше умълчал. Помоли да спрем и слезе. Помислих, че иска да се облекчи. Гледаше надясно — едно неравно поле, пусто, тук-таме храсталаци. След години огромни машини го риголваха и изравниха за залесяване. Сега мястото е силно променено. Вуйчо стоеше като отнесен, нямаше го при нас.
— Да не ти е лошо?
— Н-н-е! — посочи навътре в полето. — Там… след Девети… разстрелвахме… гадовете! — Сякаш ме халоса под лъжичката. Спогледахме се с Милена.
Нямам спомен — как се прибрахме. Мислех си за леля Янка Дюлгерова (красивата къща до Операта), имаха железарски дюкян „Братя Дюлгерови“, срещу училище Отец Паисий. На седемнайсти септември позвънили непознати лица, казали на чичо Митко да не се облича, само за справка и… още не се е върнал. Бяха акрани и приятели с вуйчо…
Вкъщи не се изненадаха. Говорело се за тая му връзка с черните дела на властта.
— В мътните години, ако имаше някой, някакви лични сметки за уреждане… дългове да плаща… — не довърши Татко.
— Способен е на това — задавено рече Мама.
Междувременно — настъпиха политически промени. Стоичко излезе, че е пострадал от Култа, бил репресиран и го реабилитираха. Върнаха му ордените и партийния билет. Обаче нещо му стана и без никой да го товари с обществени задачи, тръгна да пише оплаквания и доноси за живущите в района. Техничката от Архитектурния отдел се оплака, че я заринал с адреси: къде имало строителни материали по тротоарите и не са почистили тревата или небоядисали оградата. На Кварталния му беше дошло до гуша от сигнали за нарушаване на обществения ред, кой какво казал или кого напсувал.
Бях чукнал калника на Шкодичката и загрижено го оглеждахме пред къщи; съученикът ми от Техническото, Петко Сачев, катаджия, чакаше със служебната кола с буркана, съседа ни Слави Пинтев, по- старши катаджия, да се наобядва. Вуйчо ми, какво ли си е помислил, се появи и поверително доложи:
— Другарю милиционер, арестувайте го! Махлата е пропищяла от него! Всеки ден прави катастрофи, мачка невинни хора!
Петко, шегаджия, веднага влезе в тон и отсече авторитетно:
— Точно затова съм дошъл, да го задържа!
През седемдесет и трета, като се върнахме от художническия пленер в Унгария, беше вече починал. Доколкото зная — не остави нищо на двете си дъщери и четиритях внуци. Всичко — на третата му жена, която го търпя до края. Един ден видях красивите отличия, ценни купи, чуждоземни посребрени фигури с мраморни постаменти — безжалостно изпочупени в уличната кофа за смет. Не биваше!
Трета част
Голямата дъщеря на вуйчо — Лиляна (род. 1927) и сега, на тази възраст, е цветуща жена, висока, руса и все така общителна. Изключително жизнена, за нея няма униние; ако спомене нещо в този смисъл, ще е с голяма доза шега — обикновено тя ще е на прицела на шегата си.
Като девойка свиреше на акордеон модните тогава романси, навъртаха се зализани хубавци — стоката качествена, в родата все сме такива! Като бригадирка в Хаинбоаз се залюбва с един кльощав, но с голям пищов другар, който рецитирал с часове пролетарски поети. Според тях си: били най-красивата двойка в бригадирското движение. Ожениха се малко преди да „приберат“ вуйчо. Съвсем по същото време и сестра й Дора — Тодорица, на баба ни, се ожени след много разправии и семейни скандали, почти още ученичка, за много по-стар от нея — Марко, политически офицер; след съкращенията — платен партиен секретар. Двете семейства, като боготворящи всичко идващо от СССР, си кръстиха децата със съветски имена: На Лиляна — Светлана и Олег; на Дора — Наташа и Володя; под недоумяващите погледи на родата.
Майка ми имаше слабост към Лиляниния съпруг Христо, кръсти го Ицетоналеля, че бил такъв русичък, слабичък, със златни очилца. Това име си остана за бърз опознавателен белег. Двамата работеха във фабрика „Гатю Станев“, после прекръстена — „Найден Киров“; Лиляна, като по-приказлива — телефонистка, а Ицетоналеля — икономист — казваха, че бил кадърен. Обществена тайна беше, че и двамата пошавваха, та като израстнаха децата, се разведоха по европейски, без да се кепазят взаимно и си запазиха приятелството. Тяхната работа стана като по сценарий на американски филм, с хеппи енд: Лиляна се ожени за бивше гадже, също Христо, софийски ерген с апартамент и добре обезпечен; бивш офицер — май нещо специално; чрез него всички взеха софийско жителство, тогава не беше лесно; и я глези като принцеса. Ицетоналеля се ожени за съученичката на дъщеря си(!), музикален редактор в телевизията, с разработена денонощна тайфа, където му дадоха партизанското име — Ричи. Светлана получи як финансов гръб от двама бащи; Олег — протекции за офицерството си — първо като политофицер, после като деполит. Е, имаше и негативи: преди Ицетоналеля пушеше като кумин; в новата тайфа — като два кумина; отрязаха му единия бял дроб, пришиха му едно бащинство; и си отиде кротко, като остави апартамент — повод за няколко съдебни дела. Светлана по едно време, за баланс в рода си, скачаше в сини митинги, май се поумори. Гледам — споделят си с дъщеря ми житейски опити. Искат да наваксват.
Дорини са ми по-встрани. Марко почина поради възраст, остави достойна партийна смяна — Володя, чието име се спряга с ритуали по Бузлуджа и прочие красоти в частния (партиен) бизнес. За Наташа не зная подробности, но зная двете й красиви щерки.
Общо взето, двете ми братовчедки, с добро чувство за хумор се самобудалкат, че са две червени бабички, загрижени за пенсионерското си оцеляване.
Иска ми се да вмъкна няколко реда, за още един техен, а покрай тях — и уж мой вуйчо, брат на майка им — Тодор Диолев и жена му — вуйна Мая, австрийка. Тошката, както го наричаха всички, се обръщаше към същите тези всички с: „Хей, болшевик!“, придружено с непочтително хихикане и то неколкократно. Беше сух и върлинест, постоянна мебел на: Аперитив Славяни и Боцмана, може и на Старата круша и Коми-тата,
