Другата голяма страст на вуйчо ми бе ловът. Понеже имаше две дъщери, а не момчета, ме взимаше на лов (докато беше шеф на ловното), като викач — да удрям по храстите, да вдигам зайците.
През 1928 — става ясно, че всички тия скъпи занимания вуйчо ми Стоичко финансирал с помоща на неграмотността на баща си, издал му пълномощно за отделен, конкретен случай, а използвано многократно и във вреда на упълномощителя. В маминия архив, сега — мой, има нотариално заверено съобщение от бащата към сина, в смисъл, че е: … използвал бащините чувства и доверие, като е взел пълномощно преди две години и чрез него е продавал имота на баща си, за лична изгода и сключвал сделки, неизвестни нему… и т.н. …във вреда на интересите му, което остава на неговата съвест. (На това място баща ми процеди: У Стоичката — съвест!)
Така или иначе, Стоичко — с което име е по-известен — е профукал имота на баща си и на практика оставя брат си и сестрите си без наследство. Добре, че преди това баща ми е изкупил, на името на майка ми, част от дворното място, срещу задължения на тъст си, където през 1933 строи къщата ни.
Стоичко е бил физически всестранно развит, буен и налитал на бой. По време на Русенската комуна е бил на курсове в София за червени главатари на спартаковските охранителни отряди. Той е бил русенския червен главатар и като такъв — лична охрана на Найден Киров. В годините когато си приказвахме, ми разказваше подробно как е лежал под кревата му, въоръжен и с бомби. А на митингите неговите хора, въоръжени с „мирни тояги“ са охранявали шествието и никой не смеел да ги закача. С гордост казваше как предварително сплашвали с някоя и друга строшена глава. Имаше си теория за печелене на избори: никакви мекушавости!
Татко избягваше да го коментира, като виждаше, че се въртя около него. Доста по-късно ми каза, че Стоичката е нечист в отношенията си, че много хора е измамил, а на младини много жени посрамил. Полицията е знаела за подвизите му, а не го е закачала. Никой не го е закачал — винаги е ходел въоръжен. Подозирали са го в двойна игра.
Тия работи ги съпоставих доста късно, вече голям и разумен; а като малък — вуйчо ми беше човекът с многото награди: пълна стая със сребърни фигури на колоездачи, ловци, кучета, венци и купи. В големия студ ринеше сняг по риза, беше сръчен и можеше всичко и бързо да поправи.
След Девети беше несменяем председател на Ловно-рибарското дружество, което е управлявал както си е искал. Имаше много пушки, особено си харесваше една Туловка — надцевка.
Преди години в случаен разговор със Сашо Константинов, приятел на художниците, бивш главен счетоводител на Арда и брат на д-р Мишо Константинов — и двамата страстни ловци, как стана дума, излезе, че пушката — надцевка била на Сашо. Стоичко я харесал и я потурчил. Това му изяло главата. Сашо чакал година, две, три… оплакал се частно на едни нови, млади и амбициозни кадри от милицията.
Ревизия в Ловното открила афера с въдички! Не излизала някаква сумичка. Какви са били тия кукички, златни ли; вуйчо лежа в затвора, после — на лагер в бахчата на затвора, където сега е хлебозавода. Само, че нямаше хляб и аз съм чакал с часове за свободен хляб, да му ги нося по пет-шест до там. С купони хлябът беше петнадесет лева, а свободният — по осемдесет. През това време пламна, дали случайно, работилницата му с всичката стока и изгоря, без да има застраховка. Вуйна ми, разкошен човек, получи удар и докараха вуйчо с белезници да я изпроводи до последното й жилище. Разбира се, изключиха го от партията, взеха му пищовите и пушките. В махлата се коментираше, че най-после си е намерил майстора и са го изработили.
Само вуйна Олга си ми остана Вуйна, щото вуйчо след нея се събира с две жени, дори с едната живя четвърт век, но устата ми не се отвориха да ги нарекат Вуйна.
Сега, като гледам снимките, виждам какво благородство и аристократизъм излъчва лицето й. Тя е от рода Диолеви. Въпреки деспотичния характер на вуйчо и нетърпящия възражения климат в семейството им — сияеше лъчезарна, а смехът й — на талази, на талази, по гамата нагоре и надолу. Дъщеря й Лиляна е наследила този смях, който счупва всички бариери при общуване и е желан гост във всяка среда. Вуйна ми беше слаба и жилава, страхотна домакиня, а тортите й бяха повод да се навъртам около нея. Беше зиморничава, което не й пречеше да ходи все леко облечена, подпъхнала длани под мишница и тракаща зъби. С мама се обичаха, имаха общи спомени.
На Андреевден беше доста студено; Мама сварила надвечер царевица със захар; разговорът върви около това — с царевично зърно ли ще нараства денят или с просено. Дойде вуйна, по чехли, по съседски, на раздумка. Беше й се събрало много: и двете й дъщери бременни, вуйчо в затвора, дюкянът му изгоря. И все пак намираше сили да се смее за нещо си — това беше последното ни виждане. През нощта извикаха баща ми при нея. Той й склопил очите. Инсулт. На петдесет почина и брат й, художник — Димитър Диолев. Покрай братовчедките ми и за мене — вуйчо Митко. Преселиха се в София; работите им с „Цветарска индустрия“ вървяха добре. Купили спортна кола Аеро; както шофирал вуйчо Митко по Царя и получил удар. Синът му, също Митко, го прихванал и поел управлението. Разказа го на изложбата ми - ’91. Помня Митко Младши от тях години. Много висок, с кожено дълго палто, мека шапка и пичовски мустачки. Впоследствие винаги съм го оприличавал на Уолт Дисни. Беше икономически директор в Киноцентър Бояна. Почина на около осемдесет, тази пролет — нелепо счупен крак и емболия. Върнал се от гостуване при дъщеря си в Канада.
Катя и Димитър Диолеви са първите професионалисти, забелязали художника в мен. Вуйчо Митко беше едър, с гола глава и доста пръсти на ръцете му липсваха. Като малък човъркал патрон с гвоздей. Натякваха ми го, щото по него време, като военно, патрони се търкаляха навсякъде; и ние — децата бяхме изкушени. Вуйна Катя, пищна красавица, с дълга, оксиженирана, направо златна коса, се носеше екстравагантно, по модата. Виждам се — седнал на коляното на вуйчо Митко, той ме обгърнал с ръце и ме кара да рисувам разни неща. После аз го карам. Боичката — странно прищипана, като от щипка на рак (и палеца липсваше), в дланта му, а какви работи излизаха на листа само!
Вуйна Катя ни посещаваше винаги при идванията си в Русе и се интересуваше докъде съм я докарал в занаята. Последните пъти — изкривена под прав ъгъл в кръста, с тежък бастун, но като седна — си беше същата изрусена и гримирана светска дама. Бях вече стабилен художник, със самочувствие, знаех си цената. Дълго и мълчаливо разглежда картините ми, рече тихо: Как само щеше да се радва вуйчо ти Митко! Канеше ме на гости, в София, така и не отидох. Беше починала, като се лутах да търся входа на апартамента им, в центъра, срещу Министерството на културата, над големия магазин за обувки. Искахме да купим картина от Димитър Диолев за Фонда на Русенската галерия, да допълним представянето му, но синът му отказа.
За добро държане, пуснаха вуйчо Васил преди срока. Не беше променен; тананикаше си:
Зае се да чисти изгорелите части, да изрови нещо за пари. Помагах му, при неодобрението на Татко. Голямо търкане търках — де от ръжда, де от изгоряло; от училище — при него в бечовата стая, станала на работилница. Попивах всичко. Ако си мисли някой, че сглобяване на велосипед от различни части е проста работа… Боядисахме го, турихме му гуми и — вуйчо ми отказа да го пробвам. След толкова черна работа по него: Кажи на баща си, да го купи! Осемстотин лева! На витрината на Спортния магазин имаше Диамант и Мифа, луксозни — по хиляда лева. А този — без име, калници, фар и багажник.
Верен на нрава си, вуйчо Васил ни сервира и други радости. Като построили къщата ни, съборили старата и вуйчови живяли у нас. Мама, с мек характер (Брат ми е, все пак!), разрешила да си построи къща до нашата, като след време да й изплати половината двор. След регулацията на квартала, баща ми изкупил от съседите парчетии двор, оказали се в нашия парцел, т.е. — вуйчовия; нотариалните актове си ги имам в архива за спомен. Разбира се, вуйчо никога не платил нищо за двора; след двайсет години си извадил тайно нотариален акт, поради давност, сякаш е без стопани. Мама се разтрои от това, но не разреши да се съдим — какво щели да кажат хората!
Как и аз спрях да му говоря:
