нормално между момчета, сприятелихме се. Оказа се, че момчето са две момчета, близнаци, Асен и Сашо и ги разпознавах по една бемка над носа. Както си клатехме краката от високия зид на басейна, една силна ръка ме хвана за босото ходило — на височината на главата на красив рус атлет.
— Защо се риташ, бе юнак? Счупи ми алаброса!
Преди да разбера шегата-закачка, го познах: Никола Бойчанов — звездата от Цирка на Лазар Добрич. Скачаше с рибен скок в кръг от ножове. В Русе циркът беше до дома, зад Халите и дечурлигата не пропускахме представление, промъкнали се под платнището. Завиждахме на чергарския им живот, знаехме по нещо за всеки от тях.
— Ние май се знаем с тебе; кажи къде можем да оставим малко реквизит. Ще играем в киното.
— Курникът на леля ми е без квартиранти, но и киното няма платнища за промъкване!
С официалните гратиси не се наложи да се промъквам. Бойчанов си беше страхотен и като още съвсем млад. Предстояха му световните успехи във всички дялове на цирковата акробатика.
Стена до стена с въпросния курник (без квартиранти) беше къщата на д-р Дяков, а от другата страна на двора — на д-р Александров, който се изсели в София. Съжелявах, щото имаше деца, на възраст между мене и брат ми — Сашо и Лиляна. След години четохме от нея — а гледахме и филм по книгата й — за Родопите, където е учителствувала.
Дворът беше с метър по-висок от улицата и с овошки, като на най-високата имах наблюдателница. Леля Дода ме глезеше, не чух и един укор, а̀ко и да правех доста бели. Само ще рече: Боже, Божкеее, горката ми сестрица, как се оправя с две момчета! Това действаше по-ефикасно от пердах. Свако ще рече: Хайде сега, за наказание, ще пръскаме лозето! Какво ти наказание, аз много го обичах, това наказание: вземаше ме на чуш, обвил с ръце врата му, с десния ми крак помпеше като с лозарска пръскачка, а с левия — пръскаше асмалъка. Старателно обикаляхме, да не остане нещо ненапръскано. Шарех с ръка по него — някъде беше скрито шоколадче, колкото джобно гребенче. Целувах го по четината на темето и се уединявах с гребенчето. Каква усмивка имаше този мой свако, настанила се във всички фибри на незрящото му лице! Тази усмивка го спохождаше и когато му завързваха голямата, колосана, снежно-бяла кърпа — да не се капе при хранене; и следобед, по кафено време, затананикъл специална песничка-шифър, адресирана към леля ми — да слага джезвето. Носеше поплинени ризи, купувани на дузини, с широки и дълги ръкави, стегнати в лактите с червен ластик. Червени бяха и широките тиранти с жълти заврънкулки.
Избата им беше много дълбока, със стръмна стълба; доста трудно избутвах динята за десерта — от стъпало на стъпало. Свако винаги я режеше сам, опипом. Хайде, познайте сега жълта или червена е! Винаги познавах, подличко издълбал проучвателното си триъгълниче…
В дъждовни дни и вечер до късно четях книгите на братовчедките. В Романът на три сърца от Джек Лондон открих старателно опакована във восъчна хартийка от бръснарско ножче, сребърна монетка от двайсет лева, колкото струваше едно кино — за деца, в партера. Съобщих за откритието си, не направи никому впечатление и с чиста съвест гледах Зигмунд Колосовски — разузнавач, декизиращ се със сто лица, неуловим и неотразим.
Голямата ми братовчедка Мария, вече мома за женене, ме е возприела от Светия купел и заслужено е добила званието Кънчи Марчи. Красива като икона, и сега — около осемдесетте, впечатлява със свежите си и благородни черти на Мадоната с младенеца. Радва се на деца, внуци, вече — и правнуче. Като гледам в огледалото, се чудя и не мога да се начудя — как тази фина жена ме е возприела от светия купел! Не съм ли й бил… малко тежичък! Ще я питам. Мъжът й — чичо Генчо, живя дълго и достойно; навремето се шегуваше: уж учил в Прага за Магистър-фармацефт, пък станал аптекар…
Децата им Нелю и Руми, мои почти връстници, завъдиха челяд, а и челядта им завъжда челяд… С Нелю наскоро се преоткрихме, като сродни души, любители на хумора, чат-пат си кореспондираме, да наваксаме пропуснатите десетилетия — животът е пред нас. Нелю като инженер-химик в Пеницилиновия — срещу малка заплата измисля скъпи лекарства; жена му — Сребра е симпатична учителка по химия, (котаракът Пушо е стажант-химик); щерката — женена в Гренобъл; синът — и той гледал през крив макарон ( щото работел в италианска фирма) към чужбинско.
Средната ми братовчедка Надежда, по мъж Църковска, стана русенка — кажи-речи още като ученичка. Все си намираше повод да прескочи до Русе, разбира се у дома. Мама много ги обичаше и трите, нали си нямаше момиченце. Гледал съм Надурчето в захлас — толкова красива, нежна, фина, почти прозрачна; усмивката й още по-чаровна от едно приятно-криво зъбче, което си го носи и досега. Досега си поддържа и звънливия, гръден глас и навика да те държи за лакътя докато ти говори, значи — само на тебе. Чаровница! Като по-голяма с около седемнайсет го-дини, като дете ми пъхваше тайно в шепата стиска книжни двайсетачки — за кино.
Любимо място на русенци бе Ловния парк, сега там е Психото и вече не е толкова чак любимо. Имаше голям дансинг, в средата с побит много висок стълб с орнаменти и силни лампи, подарък от ловеца и богат собственик на кожухарска фабрика и магазин „Сибир“ — Минчо Султанов; свиреше Джаз-оркестър, маси на открито и закрито, както и туристически — сковани и вкопани дълги маси и пейки, за носещи си храна. Един облачен ден родата с камара провизии дебаркира чрез градския автобус в Парка, настани се по туристическите пейки и поръча тарга лимонади — бяхме (винаги!) в режим на следвоенни икономии. Вуйна Олга носеше огромни кюфтета от заешко-дивечово месо; помня — нахапах съчма и се пазарях да не го ям цялото. Мама носеше дроб-сърма в було, залята с яйчена паста.
Целта на мероприятието — сгледа и годеж на Надя с едно офицерче, отговарящо на името Иванчо. Кое-що, тичах като щур из красивия парк, имаше едно ниско място пълно с костенурки; гледах ловни стрелби по асфалтови панички, хленчех за допълнителна лимонада… и съм изпуснал важни моменти. Работата се разсъхнала; после при домашния разбор подочух, че причината, уж, била — имал многобройни сестри и братя; досега не мога да намеря връзката, макар, че я подозирам; питах потерпевшата — прави се, че не помни. Може и да е така — аз пък си спомням, че джаз-оркестърът припяваше:
— Ела на остров Тринидат, къдет' лимоните цъфтят… а в клоните, маймуните — чешат си муцуните… — и лимонадата се лееше.
През лятото на 1947, в Разград, таман бях изкарал поредната си шарка — мама беше извикана по случая; и се люлеех вяло на саморъчно вързана люлка, още ми се виеше свят от слабост, като чух пощаджията да вика за телеграма. От някой си Васко, пристигащ след малко. Дадоха ми тежка, сребърна монета от петдесет лева и болен-неболен ме изстреляха за букет свежи рози от градинаря на парка.
Сега, като гледам от дистанцията на годините, се виждам като ония мини-микрофончета, дето по-късно ги поставяха, къде ли не, в шпионските филми и около нас, в живия живот. Знаех за сватосването с Васко Църковски (чрез вуйчо й Наню) доста преди това, но не бях го виждал; знаех, че живее на Баба Тонка, срещу д-р Владимир Маринов — родата на вуйна ми Олга, по баща Диолева. С Владко-син — бяхме връстници, играехме и често се заглеждах в красивата къща, прозорците с жалузи, масивната ограда от ковано орнаментирано желязо и гъсти чемшири. Васил Църковски бе по-масивен и по-красив от къщата си! Едър, хубав мъж, не в първа младост, учил строително инженерство в Германия преди войната, заедно с брат си Александър.
Александър Църковски, инженер, но свиреше на цигулка в Софийската филхармония. На няколко пъти опитал, при гастроли, да имигрира; накрая успя, но не можа да изтегли жена си Блажка и след години се разведоха. Установи се в Германия: дипломата му оттам, приятелите му там, ожени се. Васил, като строителен инженер по скривалищата и на военна служба — полковник от Вътрешни войски към МВР, партиец, за да запази кариерата си, се отказа официално от брат си — такива бяха условията тогава. Като се обърнаха нещата… абе, не мога да ги приема тия работи!… Леля ми Дода имаше точни изрази за всичко, все ги цитирам при случаи — „Отрежи филия от самуна, па опитай я лепи подире обратно…“
Та, тогава изпразниха една стая, загъзуриха се сръчни кадъни по лъснатия с четка дъсчен под и скоростно ушиха юрганите и дюшеците за чеиза. Свако купи от Русе, от прочутите орехови спални с гардероб, шкафчета и прочие за фантастичната (за мене) сума — петдесет и пет хиляди лева. Колко кина можеха да се изгледат за тия пари! А Васко, така си го наричах от малък, ме научи да правя от салфетка не само параходче и солница, а и люлка, духало, заек, бебета и прочие сръчности — нали си беше строителен инженер. Все го помня да спазва режими, не пиеше, караше колело до пределна възраст; гръмогласен, шумен и забавен, сякаш сме от една кръв… Доста години след брака им, дори повече от доста, им се роди щерка — Мария, на свекървата, но за по-модерно — Мери. Живее с мъжа си в Канада; още не са прокопсали, но се надяват. Надя им беше цяла година на гости, през което време, защо ли, зетът все си
