търсел работа в Щатите и се върнал при жена си чак когато Надя се прибра в България. Някои зетьове са с характер! Сега кроят планове, как да прехвърлят паричната стойност на апартамента, (след като го продадат), в Канада; а къде ще живее Надурчето?!
Леля Мара Църковска беше образ и половина, близо два! Нейни черти съм вложил в героиня от разказа Петъчен салон. С аристократична осанка, маниери, контактна, самоиронизираща се, вече сбаберчена и както тя се определяше дърто куркузу. Винаги облечена в дантели, коприна, ръкавици до лактите, разнообразни шапки с воалетки. Гласът и беше школуван и много характерен — като коктейл от звънчета, чупещи се ледени висулки от капчуци и нещо ръждиво, всеки случай — младежки и немлъкващ. Лицето — като печена ябълка, но ябълка боядисана с руж по скулите, пудра и прочие тънкости. Много умна, забавна — поне докато непредозираше. Надя случи на свекърва!
Съпругът й — генерал от запаса Георги Ваклинов Църковски, не съм го виждал, но знам за него доста от неговите ученици, после мои учители в Тех-ническото училище. Бил учител по безброй предмети: математика, български, немски, история, френски, физика… никой не можа да ми ги изброи точно. Веселяк, ексцентричен, духовит, написал е една книжка Весела история на България, за по-лесно усвояване на историята. Обичал учениците си и се държал нестандартно. Казвал: Видите ли кракът ми да се подава от вратата, лягате на чина и умирате! Пълна тишина, че ще хвърчат глави! Налагало се е да стои по няколко минути с вдигнат крак, на влизане, хванал се за рамката на вратата, докато го забележат и умирят. Казвал е: Утре ще правим класно, въоръжете се добре с муниции и суха храна за три дни — военно положение в гарнизона! Това означавало да сложат камара с учебници и справочници до себе си, да извадят закуските отгоре на чина и да им забучат джобните си ножчета. Дори да си приказват. Влизал и раздавал на всеки отделен лист с различни въпроси, така, че нямали сметка да си приказват, а и нямало откъде и какво да преписват — нямало го в учебниците. Рядкост са били такива симпатяги-ерудити.
Втора част
По него време едно ново нещастие сполетя свако ми. След Девети нещо обикновено бяха обиските по къщите, блокадите, хайките и други репресии към населението. Имахме и у дома такъв обиск. Влязоха двама войника с пушки, с натъкнати щикове и патрулни ленти на ръкавите, с каски.
Водеше ги наш съсед, офицер — викахме му Героя, че имаше много медали и пръв започваше да се къпе в Дунава, още в началото на март, та до края на октомври, да се калява. На Крум баща му! Съсед, съсед, ама на служба! Разбишкаха цялата къща, особено дрехите — всичко на пода, измачкано, преровичкано по няколко пъти… Та, у свакови често са правили обиски; нали е търговец — за черна борса. Той тъкмо бил продал, на едро, част от стоката си и двете помещения от магазина. Тогава парите бяха огромни — половин лист за заявление, а пачките — колкото прочитна книга. Като захлопали по вратата, натъпкал парите във високата пернишка печка, била уж угаснала. Докато траел обиска, а те и не бързали, печката се подела, затова не й посегнали. Представете си ситуацията: печката гори, никой не бърза!… Един ден свако пристигна с куфар обгорели пачки, които успял да спаси, да търси помощ от татко — касиер в Банката. Помня свако — искаше, в объркаността си, да му целува ръка; всички банкноти с поне един запазен номер, ги признали с нарочен протокол. Но и много изгорели. Леля Дода мъдро рече: То, хора изгоряха!…
Мама и леля Дода си пишеха задължително всяка сдмица. В някои от писмата леля слагаше по двеста лева за брат ми и сто — за мене, според харчовете ни. Четях всичките им писма и винаги бях в курса! Бях се уволнил, когато леля ми се залежа; мама отиде да я гледа и не ми разреши да я посетя и сбогувам — да съм я запомнел като жизнена и здрава; че сега на човек не мязала. Леля дала на сестра си за спомен рубиненото пръстенче, което не сваляше, но кой знае как — то пристигна в Русе без рубинчето.
В годините на няколко пъти ходих в тази къща, непознати хора ме пущаха да постоя в двора — вече преграден на две. Всичко е уж същото, а не е! Само киселата ябълка за оцет ме позна и ми се усмихна… е, малко кисело.
Третата ми братовчедка Дача — Йорданка, по мъж Захариева, не беше красива като сестрите си. С мъжки черти, мургава, винаги във форма, стегната и с вечно мутиращ глас, поради който се прокашляше, сякаш се готви да запее. Устните й бяха присмехулно пресукани, готови да се хилнат. Отрано застажува при батко си Генчо, учи и в София фармация. Носеше ми безброй празни кутийки и шишенца, флакони и пипетки, с които си играех и опиянявах от шаренията на етикетчетата. На отиване за работа, купуваше мляко в квадратно мастилено шише, от пазара до джамията, което по-късно вземах; по правило винаги загаряше от нишестето, което му слагаха — да не личи, че е оводнено. Задължително трябваше да го пия; в устата ми и сега е вкусът му, със сладко от малини. Не ви го препоръчвам!
Дача се омъжи за педиатъра д-р Георги Захариев, завеждащ отделение. Работиха и живяха малко време и в Силистра. Преселиха се в Русе, купиха си жилище и осиновиха едно красиво момченце — Зарко. Роднинската мълва мълвеше, че е син на доктора, поръчал го специално на подходяща булка от Силистра. Приликата — спорна. Доктор Захариев беше висок, пределно слаб, с оплаквания от язва, аскет, отдаден на професията си; с високо подстригана белезникаво-руса косица; едното му око постоянно сълзеше и жестът на лявата ръка с носна кърпа към него беше механичен. Говореше със сладнящо произнасяне на Ль. Не съм го чувал да се смее, държеше се почтително-протоколно. И двамата починаха сравнително млади. Зарко завърши медицина във Варна, не е бил в полезрението ми. От Нелю научих, че живеел в Гърция, женен за лекарка и просперирал. Дача е пред очите ми — отбивам се в Аптека № 7, обаждам й се с жест; независимо колко клиенти има, излиза и си говорим общи приказки. Обичахме се. А доктора бяхме забъркали в една история. Дъщеря ни Люба, още бебенце, ваксинираха с някаква силна китайска ваксина против едра шарка, неизпробвана у нас. Децата я понесоха, меко казано, тежко — имаше смъртни случаи, други останаха… идиотчета. Да не цитирам имена на известни родители. Детенцето ни се изрина цялото с огромни гнойни пъпки, туриха му картонени шини на ръчичките и краченцата, да не се разчеше. Ревеше неистово и поддържаше висока температура. В Детското-заразно, както винаги, нямало легла, та ги слагали по две; жена ми будуваше на стол и се грижеха, с още една майка, за цялата стая деца. Детето с Люба било с морбили, та прихвана и това. Един кошмар, с перспектива момиченцето ни, ако оживее, да остане с белези за цял живот. Майка ми, ужасена, звъннала на братовчеда, той отишъл на проверка, дигнал гюрултията, нещо пооправили във вътрешния ред. Но комшийката ни, д-р Лора Ватова, се почувствала засегната, че я прескачаме като инстанция и ни направи нещо като скандал. Защо през нея, след като сме комшии откак… откак… тя дойде снаха. Хеле, успокои се, след като Мама натопи братовчеда, че уж е проявил самоинициатива, разбрал, че Люба е болна. Можеше и така да се каже! С Лора си се поздравяваме, Любините белези почти не личат.
Толкова по линия на леля ми Дода!
Другият по-голям от мама е брат й, вуйчо ми Васил, известен и като Стоичко. Добрите му качества и лошотиите, при него, са така разчешитени, че ако трябва да го рисувам, черната боя ще дойде повече от бялата. На младини много се обичали с Мама, има ги на много сантиментални снимки, с китари на Кея, пеят в захлас, класически пози в контражурно осветление; докато накрая — тя не отиде на погребението му, а къщите ни са в един двор. Татко не си говореше с него, откак ги помня. Казват — момчетата по правило обичат вуйчовците си. Не правех изключение. В детското ми съзнание — беше герой, силен мъж. Има го на снимки: цял ръст, екип на колоездач, презрамо с венеца на победител, в двете ръце по един луксозен състезателен, френски велосипед — пистов и шосеен; на единия — високо знаме с разни победни ленти- щандарти. Целият изплетен от мускули, с развят перчем, некрасиво, волево, скулесто лице, втренчено в обектива. Заедно с Насито (съученик на мама и баща на Муцара и Грета), с Милко Клайнер (дето ми заточваше ръбовете на кънките) и още двама известни русенски колоездачи, са обикаляли европейските колодруми.
Също е един от основателите на Обществото на мотоциклетистите. На снимката са с кожени дрехи, каскети с огромни очила, на фона на Паметника на Шипка. Все с големи и тежки машини.
Имаше голямо Ателие за велосипеди и мотоциклети — „Стоичко“, на спирка Ягода (Чайка), срещу Мюфтийството — целият ред сегашни помещения, около двайсет метра по тротоара. Беше представител на мотоциклетите Цюндап и ЕнЕсУ, на вело-сипеди — помня Вондер и Бринабор; както и на американските грамофони с големи фунии Калифорния, с нарисувано бяло куче — Куче марка. Даваше под наем — на час, съвсем нови велосипеди. Имаше голяма клиентела. Много от чираците и калфите му после станаха известни вело и мото механици.
