След още години:
И след още-още:
Всяко семейство си имаше негово югославянче, което вземахме в събота и недяля вкъщи. Нашето — Новак Симич от Валево. На танти Петя — Зоран, на Вуйна Олга — Драго. Бяхме все заедно. Като си заминаваха — голям плач. Новак заяви, че ние сме му семейството и не можеха да го откопчат от Мама.
Връщаха писмата ни. Дупка!
Лелите създадоха училищни трапезарии, набираха средства от буби, от вечеринки, томболи, сладките сами правеха, дефектните: хам-хам. Мама нямаше къде да ме оставя — мъкнеше ме с тях. Знаех успехите и грижите им. Лелите ме глезеха, бях им куриер и момче за поръчки. Те наредиха и Първата ми изложба с детски рисунки — в Болницата, където ходех да навивам изпраните бинтове.
Сякаш се чувам, като викам (като куриер) под един прозорец със саксии мушкато, на ъгловата къщичка на Кея и Ильо войвода:
— Госпожааа Линковаа, лельо Линковааа, Мамаа казааа да ти кажааа — в триии часааа дааа стеее у леляяя Кушкааа…
Сега не мога да преценя точно — Аз участник ли съм в (от) Женското движение след Войната… или напротив… оставям на биографите ми да решат.
Информация за текста
© Велимир Петров
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/11609]
Последна редакция: 2009-05-18 21:50:00
