но не по-далече от махлата. В редките мигове, когато не е на горните адреси, значи ще е по свъррзващите ги улици, с трилитрова плетена дамаджанка. Тошката и вуйна Мая бяха работниците в Цветарска индустрия. Наблюдавал съм ги с часове, как от восък, бобени боядисани зърна, разни дантелки и прочие, с помощта на ръчно правени пресички, произвеждаха впечатляващи и мъчно разпознаваеми изкуствени цветя. Живееха при сестрата на Тошката, леля Мара — майка на Владо Маринов.
Владо Маринов расти малко разглезен, единствен син на военния лекар — генерал д-р Владимир Маринов, шеф на наборните комисии; поради което не ходи войник. За компенсация отрано съзря полово като заживя скандално, с много по-възрастната, голяма певица Пенка Маринова. Като улегна и насъбра опит, се ожени за миниатюрната брюнетка — балеринката Емилия, осиновена, отгледана и изучена от балетния педагог и завяхнал агресивен обратен — Асен Манолов. Колко е продължил този идиличен брак, незнам, но веднъж Владко ми гостува, вече женен за съученичката ми Тодорка. Беше шеф на Софийски летищен комплекс и русенци, има-няма билети на гишето, си летяха до Русе — особено когато имаше такава вътрешна авиолиния.
Ред е на вуйчо ми Колю. Най-младия и най-красивия от тях. С това най се привършват плюсовете в оскъдната му биография. Като съвсем малък пада надолу от Кея, строшава си лошо крака, неук костоправач му го намества лошо и остава сакат. Мъчително си замяташе крака. Това му оказва влияние и на психиката. Беше стеснителен и учил само до четвърто отделение. Намирал радост и утеха около конете и каруците на баща си. Това си му остана до края на живота — каруцарлъка. Любимото му място бяха конските пазари. Изглежда не го е бивало много, щото на два пъти лежа в затворите за криминални дела — фалшиви интизапни билети, за прекупени от цигани коне — като наивник, него са топили… След като брат му го лишава от наследство, Мама (Нали съм му сестра!) го прибра в бечовата стая, кърпеше го, переше го и винаги му оставяше топла храна. Не помня защо — всички му викахме Тавариша. Като стана на пенсионна възраст, а ние се намножихме, брат ми го уреди в дом за стари хора. Отвреме на време ходехме на свиждане — той мълчеше и бързаше да се прибере при апапите си. Бяха доволни от него, че бил работлив. Помня серкметата, които плетеше (занаят изпедепцан от панделата) и, че запуснат на нищо не приличаше; обръснеше ли се, с риза на баща ми — ставаше хубавец. Желязната му житейска максима беше: „Пикай им на главите!“
За по-специални, достойни за Поменика, мамини братовчеди нямам ярки спомени. Все едни сиви, угрижени хорица, държащи на традициите, уважителни по календарните празници и роднинските взаимоотношения. Толкова сиви, та Мама им се струваше човек от друго тесто и за всичко се допитваха до нея. Вкъщи беше върволик от дошли да се душеизприкажат, оплачат от едикого си — а след малко другите, от другата страна. Знаех много серии от този сериал, а много от героите не можех да понасям.
Така научих за хорската лошотия, ходове и интриги.
Възможно е, описвайки татковите братовчеди, някой да е бил мамин; например Парко от Прова-дия — разбира се, че е по майчина линия! Като се видим там — Горе, ще приседнем на някое облаче и ще се доизясним. Време за това ще имаме бол-бол, а и облачета — дал Господ!
Тука ми се иска да вмъкна нещо за Моите лели! Това са някои от съученичките на Мама, с които си поддържаха приятелството до живот. Мисля, че Мама не би имала нищо против, нито би се изненадала. Как през целия им живот нищо не е помрачило връзката им; как клюка, някое несъответствие във възприятията им или кой знае какво друго, не е хвърлило сянка и поне тонинко да ги е разделило — остава си тайна за мене, вече от висотата на тази ми възраст, който знам — как в миг се разпадат десетилетни солидни приятелства!
Ето я абитуриентската им снимка — 1923 г. VIII б, сега дванайсти клас, на Девическата гимназия — Русе. Божеее, колко са млади и хубави! Допреди години можех да назова по име повечето от тях, срещах ги по улиците, поздравявахме се; бяха майки на моите връстници: на Данчо Кавръков, на Любен Големанов, на…
Девици с дълги тъмни поли и моряшки блузи с големи, четвъртити моряшки яки. Някои — по-смели, нали са абитуриентки, вече без барети! Ето я майката на Роберт Попиц, кръстила го е на Робертколеж, където продължила образованието си (Роберт като прочете това, отрече — дядо му бил също Роберт). Леля Дорчи — още оттогава с изхвръкналите си базедови очи; съпруга на домашния ни лекар и военен фелдшер, чичо Митко; тормозещ ме с безкрайните съгревающи компреси, тогава на мода: твърда гутаперча, парещи мокри бинтове и нагънати вестници. Заприличваш на Ерих фон Щрохайм, с вратната протеза, от филма Великата илюзия; ами вендузите… и инжекциите…
Тази, русата, с лице като слънчице и очи на ескимосче, с плитките завързани отгоре — е Танти Пе-тя, повече от сестра на Мама. Мъжът й, чичо Сенко — Константин Николов, електротехник, имаше магазин за електроуреди — недостижшмо скъпи за чиновническия ни доход. Татко и чичо Сенко, се обръщаха един към друг, с Шльоко. Ето една снимка, надписана:
На милото семейство Шльокови… така и така… от обичащото го — семейство Шльокови.
Ех, как весело си живеехме!
Снегът — син, скърца; луната — жълта, жълта; един зад друг крачи нашето семейство, стъпка в стъпка; всеки носи по нещо. На ушите ми обеци — два чатала пердашени суджуци. Отиваме на гости! Ако не ние у тях — те у дома! Нямаше телевизия; имаше сладки приказки с разни игри. Често бяха леля Вичи и чичо Тошко. Нямаха деца. Тодор Дашков, директор на Мъжката гимназия, известен литератор, критик и писател, като пенсионер оглавяваше Просветна инспекция в следвоенната Шуменска област (в Русе). Тримата мъже, с различни професии, различни като характери — взаимно се допълваха, уважаваха и прекарваха възможно всяко свободно време заедно. Заедно — и с половинките си.
Чичо Тошко обичаше чашката — толкова, колкото и аз сега. По повод някакъв, с дрезгаво чаровен глас припяваше — Чукни чашка по челце — не се опъваше за повторения; казваше, че при всяко чукване по челцето, трябва и да се сръбва, инък било грехота!
Пушеше много и суровите три съдници решиха, че ракът, дето го отнесе, бил от това!
Малко преди да се залежи, леля Вичи ми подари познатия от детството ми немски стъклен комплект, релефно орнаментиран с гроздове и лозници: еднолитрова гарафа, с три гарафки — по четвърт литър. В радостта и смущението си, глупаво попитах — къде е четвъртата четвъртина. Леля Вичи ме изгледа и на свой ред запита — а имало ли е четвърти; и запрегъва пръсти: чичо ти Тошко — един, чичо ти Сенко — двама и Татко ти! Трима! Четвърти нямаше, както и ние сме само три!
Леля Вичини имаха лозе, където сега е КАТ. Ходеха с магарешка каручка. Къщата им е в Офицерския квартал — до Столарскато училище. Сега е абсурдно да си представиш, как се отваря красива метална градска порта и излиза… магарицата Мара, със сламена шапка, пробита за двете и дълги уши. Тогава това бяха жигулитата. Мерцедесите — файтоните…
На абитуриентската снимка е и едно черничко девойче — леля Зарка. Майка на Митко Рътката; рано овдовяла и все в черно.
Лелите веднага след войната, се включиха в Женското движение — „Славянка“, което после властта политизира в „Осми март“ и прилепиха към българо-съветската дружба. Организираха Кампания за спасяване от глад на румънски деца. Посрещахме ги на пристанището; идваха с понтон, теглен от катер. Голи — покрити с вестници; протягаха ръце и просеха мамалига. Лагеруваха в училище Христо Ботев (сега дом Майка и дете — без татковци). После там настаниха югославските деца без родители; по-големи от мене, на полувоенни начала и — с униформи.
Маршируваха и пееха:
След години пеехме същата песен, променена:
