направил за мен. Той беше добър баща. — Майкъл замълча, после замислено каза на Хейгън: — Знаеш ли, не си спомням да ме е ударил някога. Нито Сони. Нито Фреди. И, разбира се, Кони, той дори не й повишаваше глас. Кажи ми истината, Том, колко души смяташ, че е убил дон Корлеоне?
Том Хейгън се извърна:
— Ще ти кажа нещо, което не си научил от него: не се говори така, както говориш ти сега. Има неща, които трябва да се направят и човек ги прави, но никога не говори за тях. Не се опитва да ги оправдава. Те не могат да бъдат оправдани. Човек просто ги прави. И после забравя за тях.
Майкъл Корлеоне се намръщи, и тихо каза:
— Като consigliori съгласен ли си, че е опасно за дон Корлеоне и нашето семейство Солоцо да живее?
— Да — отговори Хейгън.
— Добре — каза Майкъл. — Тогава трябва да го убия.
Майкъл Корлеоне стоеше пред ресторанта на Джак Дъмпси на Бродуей и чакаше да го вземат. Погледна часовника си. Показваше осем без пет. Солоцо щеше да бъде точен. Майкъл си беше направил сметката да бъде там доста по-рано. Чакаше вече петнайсет минути.
През цялото пътуване от Лонг Бийч до града се беше опитвал да забрави онова, което беше казал на Хейгън. Защото ако повярваше в това, което беше казал, тогава животът му щеше да се промени безвъзвратно. Но можеше ли да бъде иначе след тази вечер? Тази вечер мога да бъда мъртъв, ако не престана с тези глупости, помисли си мрачно Майкъл. Трябваше да се съсредоточи върху предстоящата работа. Солоцо не беше глупак, а и МакКлъски беше костелив орех. Той почувствува болка в челюстта и я посрещна с радост, защото тя щеше да го държи нащрек.
Бродуей не беше толкова оживен в тази студена зимна вечер, въпреки че наближаваше време за театрите. Майкъл трепна, когато една дълга черна кола спря до бордюра и шофьорът, като се присегна, отвори предната врата и каза: „Качвай се, Майк.“ Той не познаваше шофьора — младок с олизана черна коса и отворена яка, но се качи. На задната седалка бяха капитан МакКлъски и Солоцо.
Солоцо протегна ръка над облегалката и Майкъл се ръкува. Ръката беше здрава, топла и суха. Солоцо каза:
— Радвам се, че дойде, Майк. Надявам се, че ще можем да се споразумеем. Всичко това е ужасно й въобще не исках нещата да се стекат така. Това не биваше никога да се случва.
Майкъл Корлеоне тихо каза:
— Надявам се, че ще можем да уредим всичко тази вечер, защото не искам баща ми повече да бъде безпокоен.
— Той няма да бъде безпокоен — каза Солоцо искрено. — Кълна се в децата си, че няма да бъде безпокоен. Само се освободи от предубежденията си, когато разговаряме. Надявам се, че не си луда глава като брат си Сони. Невъзможно е да се говори с него делово.
Капитан МакКлъски изсумтя:
— Майк е добро момче, не е като брат си. — Той се наведе напред, за да го потупа нежно по рамото. — Съжалявам за онази вечер, Майк. Вече не съм за мойта работа, остарявам, станал съм много сприхав. Предполагам, че много скоро ще трябва да се оттегля. Не мога да понасям обидите, а по цял ден ме обиждат. Нали знаеш как е. — После с тъжна въздишка претърси Майкъл основно за оръжие.
Майкъл забеляза слаба усмивка по устните на шофьора. Колата отиваше на запад, без да направи какъвто и да е опит да се изплъзне от опашки. Качиха се на Уест Сайд Хайуей, като влизаха и излизаха от автомобилния поток. Който и да ги следеше, трябваше да прави същото. После, за голямо учудване на Майкъл, се насочиха към изхода на моста „Джордж Вашингтон“ — отиваха към Ню Джърси. Този, който беше дал на Сони информацията за това къде ще се състои срещата, го беше осведомил погрешно.
Колата се провираше към моста и после се качи на него, оставяйки пламтящия град зад себе си. Майкъл си придаваше безразличен вид. Дали щяха да го хвърлят в блатата или пък в последния момент хитрият Солоцо беше променил мястото на срещата? Но когато бяха вече почти преминали моста, шофьорът рязко завъртя кормилото. Тежкият автомобил подскочи във въздуха, когато се блъсна в разделителната ивица на пътя и прескочи от другата страна в лентите, които водеха обратно към Ню Йорк. И МакКлъски и Солоцо гледаха назад, за да видят дали и някой друг не се опитва да направи същото. Шофьорът беше насочил колата обратно към Ню Йорк и те слизаха от моста и се отправяха към Ист Бронкс. Минаха по странични улици, а зад тях нямаше никакви коли. Вече беше станало почти девет часът. Бяха се уверили, че никой не ги следи. Солоцо запали цигара, след като беше предложил пакета си на МакКлъски и Майкъл, които бяха отказали. Той похвали шофьора:
— Хубава работа свърши. Няма да го забравя.
Десет минути по-късно колата спря пред един ресторант в малък италиански квартал. По улиците нямаше никой и поради късния час само още съвсем малко хора вечеряха в ресторанта. Майкъл се беше тревожил, че шофьорът също ще влезе с тях, но той остана навън с колата си. Посредникът не беше споменал за шофьора, никой не беше споменал за шофьор. Технически Солоцо беше нарушил споразумението, като беше довел и него. Но Майкъл реши да не повдига въпроса, защото разбираше, че те ще си помислят, че той се страхува да го спомене, за да не проиграе шансовете на преговорите за успех.
Тримата седнаха на единствената кръгла, маса, след като Солоцо отказа сепаре. Имаше само още двама души в ресторанта. Майкъл се чудеше дали бяха хора на Солоцо. Но това нямаше значение. Преди да успееха да се намесят, всичко щеше да бъде свършено.
МакКлъски попита с неподправен интерес:
— Хубава ли е италианската кухня тук? Солоцо го увери:
— Опитай телешкото, то е най-хубавото в целия Ню Йорк. — Единственият сервитьор беше донесъл на масата бутилка вино и я отвори. Той напълни три чаши. Доста изненадващо МакКлъски отказа да пие.
— Аз съм сигурно единственият ирландец, който не пие — каза той. — Виждал съм много свестни хора, които са си навличали неприятности заради пиенето.
Солоцо се обърна към капитана с любезен глас:
— Ще говоря с Майк на италиански не защото не ти се доверявам, но защото не мога да се изразявам правилно на английски, а искам да го убедя, че имам добри намерения и че е за доброто на всички тази вечер да се споразумеем. Не се обиждай, не го правя за това, че не ти вярвам.
Капитан МакКлъски се ухили иронично и на двамата.
— Разбира се, вие си говорете — каза той. — А аз ще се концентрирам върху моето телешко и спагетите.
Солоцо заговори на Майкъл на бърз сицилиански. Той започна така:
— Трябва да разбереш, че всичко, което се случи между мен и баща ти, беше изцяло бизнес. Аз много уважавам дон Корлеоне и ще се моля да ми се удаде възможност да се поставя на услугите му. Но ти трябва да разбереш, че баща ти е старомоден. Той стои на пътя на прогреса. Бизнесът, в който съм аз, е във възход, той е вълната на бъдещето, в него има неизказано много долари за всички. А баща ти се противопоставя заради някакви нереалистични скрупули. Като върши това, той налага волята си на хората като мен. Да, да, зная, че той ми казва: „Карай, това си е твоя работа“, но и двамата разбираме, че това е нереалистично. Ще се настъпваме по мазолите. Онова, което в действителност ми каза баща ти, е, че аз не мога да си гледам бизнеса. А аз съм човек, който се уважава, и не мога да допусна друг човек да ми налага волята си, и онова, което трябваше да се случи, се случи. Искам да кажа, че имах подкрепата, мълчаливата подкрепа на всички нюйоркски фамилии. А семейство Таталия стана мой партньор. Ако кавгата продължи, тогава семейство Корлеоне ще се изправи само срещу всички. Ако баща ти беше добре, той можеше и да оправи нещата. Но най-големият син не е човек като Кръстника, без да искам с това да обидя Сони. А ирландският consigliori Хейгън не е Абандандо, лека му пръст. Затова предлагам мир, край на огъня. Нека преустановим всякакви враждебни действия, докато баща ти се оправи и може да вземе участие в тези пазарлъци. Семейство Таталия са съгласни, след като аз ги убедих и обезщетих, да се откажат от правото си да искат справедливост за техния син Бруно. Ще се съгласим на мир. А междувременно аз трябва да преживявам, затова ще направя малко пари в моя бизнес. Не моля за вашето съдействие, но те моля, моля семейство Корлеоне да не се намесва. Това са моите предложения. Предполагам, че имаш пълномощия да
