споразумение зачиташе напълно вътрешната власт на всеки член в неговия щат или град. Споразумението се отнасяше само до сферите на влияние и съгласието да се налага спазването на мира в престъпния свят.
И така, когато през 1939 година избухна Втората световна война и Съединените щати се включиха в конфликта през 1941 година, в света на дон Корлеоне цареше мир и ред и той беше напълно подготвен да пожъне златна реколта на равни начала с всички останали индустрии на процъфтяваща Америка. Семейство Корлеоне имаше дял в снабдяването с черноборсаджийски купони за храна, с купони за газ, дори с предимства за пътувания. То можеше да помогне при сключването на военновременни договори, помагаше в снабдяването с материали от черната борса на онези фирми за готови дрехи, на които не даваха достатъчно суровина, защото нямаха сключени договори с държавата. Дон Корлеоне дори успя да освободи от задължението да се бият в чуждата война всички млади мъже от неговата организация, подлежащи на мобилизация. Направи това с помощта на лекари, които даваха съвети какви лекарства да се пият преди преглед, или като изпращаше хората си на длъжности в онези клонове на военната индустрия, работниците на които, не подлежаха на мобилизация.
И така дон Корлеоне можеше да се гордее с управлението си. Неговият свят беше сигурен за онези, които се бяха заклели да му бъдат верни, другите хора, които вярваха в законността и реда, умираха с милиони. Единственият черен облак в това ясно небе беше фактът, че синът му, Майкъл Корлеоне, отказа да му бъде оказана помощ и настоя да се запише доброволец и да служи на страната си. За най-голямо удивление на дон Корлеоне по същия начин постъпиха още няколко младежи в неговата организация. Един от тях, опитвайки се да обясни това на своя довереник, беше заявил: „Тази страна се отнасяше добре с мен.“ По повод тази история, която беше предадена на дон Корлеоне, той беше казал ядосано на своя довереник: „Аз съм се отнасял добре с него, а не тази страна.“ Тези младежи можеха зле да си изпатят, но след като беше простил на своя син, трябваше да прости и на другите младежи, които така зле бяха разбрали своите задължения към своя дон и към самите себе си.
В края на Втората световна война дон Корлеоне разбра, че неговият свят трябва отново да промени своя начин на живот, че той трябва да се приспособи още повече към начина на живот на другия, по- големия свят. Той вярваше, че може да направи това без никакви загуби.
Основание за тази негова вяра му даваше личният му опит. Онова, което го беше насочило по вярната следа, бяха два случая в неговия личен живот. В началото на кариерата му младият тогава Назорине, все още само чирак при един пекар и с намерения за женитба, беше дошъл при него за помощ. Той и неговата бъдеща съпруга — добро италианско момиче — бяха спестили пари и бяха платили огромната сума от триста долара на един търговец на мебели на едро, когото им препоръчали. Този търговец ги бе оставил да си изберат всичко, което искали за обзавеждането на техния апартамент. Една хубава и солидна гарнитура за спалня с два скрина и лампи. А също и гарнитура за хола с тежък тапициран диван и тапицирани фотьойли, целите облечени в златиста дамаска. Назорине и неговата годеница бяха прекарали цял щастлив ден, избирайки онова, което искаха, от огромния склад, претъпкан с мебели. Търговецът бе взел парите им, техните триста дорала, спечелени с кървава пот, бе ги сложил в джоба си и бе обещал, че мебелите ще бъдат доставени във вече наетия апартамент до една седмица.
Но още на следващата седмица фирмата банкрутирала. Големият склад, натъпкан с мебели, бил запечатан и предоставен за изплащане на дълговете на кредиторите. Търговецът бе изчезнал, за да даде възможност на другите кредитори да излеят гнева си на тоя, дето духа. Назорине, като един от тях, бе отишъл при адвоката си, който му казал, че нищо не може да се напави, докато случаят не се уреди в съда и всички кредитори не бъдат задоволени. Това можело да продължи три години и Назорине щял да има късмет, ако вземел по десет цента за всеки платен долар.
Вито Корлеоне изслуша тази история с комично недоумение. Не беше възможно законът да допуска такава кражба. Търговецът имаше своя собствена разкошна къща, имение в Лонг Айлънд и луксозен автомобил, а децата му учеха в колеж. Как беше възможно да вземе тристата долара на бедния пекар Назорине и да не му даде мебелите, за които си е платил? Но за да се увери, Вито Корлеоне накара Генко Абандандо да провери нещата заедно с адвокатите, които представляваха компанията „Генко Пура“.
Те потвърдиха историята на Назорине. Търговецът бил приписал цялата си лична собственост на името на жена си. Бизнесът му с мебели бил в съдружничество с други и той не бил лично отговорен. Вярно било, че се е показал нелоялен, вземайки парите на Назорине, след като знаел, че ще банкрутира, но това била честа практика. Законно нищо не можело да се направи.
Разбира се, нещата лесно бяха оправени. Дон Корлеоне изпрати своя consigliori Генко Абандандо да поговори с търговеца на едро и както трябваше и да се очаква, хитрият бизнесмен веднага усети накъде духа вятърът и уреди Назорине да получи мебелите си. Но това беше интересен урок за младия Вито Корлеоне.
Вторият случай имаше далеч по-важни последици. През 1939 година дон Корлеоне реши да премести семейството си извън града. Като всеки друг родител, и той искаше децата му да се учат в по-добри училища и да се движат в по-добра среда. Поради свои лични съображения той предпочиташе анонимността на извънградския живот, където не знаеха за репутацията му. Той купи имота на уличката в Лонг Бийч, който по това време се състоеше само от четири новопостроени къщи, Но с много свободно място, на което можеше да се построят още. Сони беше официално сгоден за Сандра, скоро щеше да се ожени и една от къщите щеше да бъде за него. Една от останалите три къщи щеше да бъде за дон Корлеоне, а третата — за Генко Абандандо и семейството му. Последната остана свободна по това време.
Седмица след като се нанесоха, група от трима работници, всичките света вода ненапита, дойдоха с камиона си. Представиха се за контрольори на пещите за отопление в Лонг Бийч и един от младите телохранители на дон Корлеоне пусна хората вътре и ги заведе при пещта в мазето. Дон Корлеоне, жена му и Сони бяха в градината, почиваха и се наслаждаваха на соления морски въздух.
За голямо неудоволствие на дон Корлеоне той беше повикан от своя телохранител вътре. Тримата работници — все едри и широкоплещести мъже — се бяха струпали около пещта. Те я бяха разглобили и пръснали частите по циментовия под на мазето. Водачът им — властен човек, заяви на дон Корлеоне с дрезгав глас:
— Пещта ви е в окаяно състояние. Ако искате да я оправим и да я сглобим отново, ще ви струва сто и петдесет долара за труда и частите, а след твва ще ви предадем на окръжната инспекция. — Той извади червен книжен етикет. — Ще сложим този печат върху пещта, ето така, и тогава никой от окръга няма да ви безпокои отново.
Дон Корлеоне се развесели. Седмицата беше отегчителна и спокойна и трябваше да изостави работата си и да се погрижи за онези семейни подробности, които идваха в резултат от преместването му в нов дом. На поразвален английски от слабия акцент, с който обикновено говореше, той попита:
— А ако не ви платя, какво ще стане с пещта ми? Водачът на тримата мъже сви рамене:
— Просто ще оставим пещта в състоянието, в което е сега. — Той посочи към металните части, разхвърляни по пода.
Дон Корлеоне кротко каза:
— Почакайте, ще ви донеса парите. — После отиде в градината и каза на Сони: — Слушай, има няколко души, които работят по пещта, не разбирам какво искат. Влез вътре и се погрижи за тях. — Това не беше просто шега; той имаше намерение да направи сина си свой пръв помощник. Това беше едно от изпитанията, които един ръководител на бизнеса трябваше да премине.
Решението на Сони не задоволи баща му. То беше прекалено прямо и му липсваше много от сицилианската деликатност. Сони беше човек на сопата, не на рапирата. Защото веднага щом чу искането на шефа им, Сони заплаши тримата мъже с оръжието си и накара телохранителите да ги бият с пръчки по петите. После им нареди да сглобят отново пещта и да почистят мазето. Претърси ги и откри, че в същност са наети от ремонтна фирма със седалище в окръга Съфълк. Научи името на човека, който притежаваше фирмата. После ги изпрати и тримата до камиона им. „Да не сте посмели да се мернете пак в Лонг Бийч — заплаши ги той, — защото ще ви навра главите в задниците.“ Беше типично за младия Сантино, преди да стане по-възрастен и по-жесток, че разпростираше покровителството си само върху малкото общество, в което живееше. Сони лично се обади по телефона на собственика на ремонтната фирма и му каза да не изпраща никога вече своите хора на територията на Лонг Бийч. Веднага щом семейство Корлеоне установи своите традиционни делови връзки с местната полиция, семейството беше информирано за всички подобни
