— Боя се, че е вярно — каза Том. — Но Майк никога не е бил отмъстителен. Сигурен съм, че това няма нищо общо със случилото се.
Кей отвори чантичката си и извади писмо:
— Ще му предадете ли това, ако той се свърже с вас? Хейгън поклати глава:
— Ако приема писмото и вие кажете в съда, че съм го приел, това може да се изтълкува, сякаш аз зная за неговото местонахождение. Защо не изчакате малко? Сигурен съм, че Майк ще ви се обади.
Тя изпи чашата си и стана да си върви. Хейгън я придружи до коридора, но когато отвори вратата, отвън влезе една жена. Ниска, пълна, облечена в черно. Кей позна в нея майката на Майкъл. Тя подаде ръката си и я поздрави:
— Как сте, госпожо Корлеоне?
Малките черни очи на жената се втренчиха за миг в нея, а после набръчканата кожа на лицето с цвят на маслина се разтегна в малко рязка усмивка за поздрав, която, макар и странна, беше все пак наистина приятелска.
— А-a, ти малкото момиче на Майкъл — каза госпожа Корлеоне. Говореше с подчертан италиански акцент и Кей едва я разбираше. — Ти яде нещо? — Кей отговори „не“, като искаше да каже, че не желае да яде, но госпожа Корлеоне се обърна разгневено към Том Хейгън и го смъмри на италиански, завършвайки с думите: — Не давате на това бедно момиче дори едно кафе, ах, вие лош човек. — Тя улови Кей за ръка — ръката на старата жена беше учудващо топла и жива — и я заведе в кухнята. — Ти пий кафе и яж нещо, после някой закара теб в къщи. Хубаво момиче като теб не искам да пътуваш с влака. — Тя накара Кей да седне и се засуети из кухнята, като смъкна палтото и шапката си и ги метна на един стол. Само за няколко секунди на масата имаше хляб, сирене и салам, а на печката весело къкреше кафе.
Кей плахо рече:
— Дойдох да питам за Майк, не ми се е обаждал. Господин Хейгън каза, че никой не знае къде е, но че скоро ще се появи.
Хейгън бързо се намеси:
— Мамо, това е всичко, което можем да й кажем сега. Госпожа Корлеоне го погледна с унищожително презрение: — Да не би сега да искаш да ме учиш какво да правя, а? Мъжът ми не ме учи какво да правя, господ да го поживи. — Тя се прекръсти.
— Добре ли е господин Корлеоне? — попита Кей.
— Добре е — каза госпожа Корлеоне. — Добре е, но е започнал да остарява, започнал е да оглупява, щом позволява такива неща да се случват. — Тя непочтително се почука по главата. После сипа кафето и накара Кей да хапне малко хляб и сирене.
След като изпиха кафето, госпожа Корлеоне взе ръката яа Кей в своите две кафяви ръце и тихо каза:
— Майк няма пише теб, той няма обади се теб. Той крие се две-три години. Може би повече, може би много повече. Иди си в къщи при семейството, намери си хубаво момче и се ожени.
Кей извади писмото от чантичката си:
— Ще му изпратите ли това?
Старата жена взе писмото и потупа Кей по бузата:
— Разбира се, разбира се — каза тя. Хейгън понечи да възрази, но тя му изкрещя на италиански. После заведе Кей до вратата. Там я целуна много бързо по бузата и каза: — Забрави Майк, той не е човек за теб вече.
Отпред я чакаше кола с двама души, закараха я чак до хотела й в Ню Йорк, без да й кажат нито дума. Кей също мълчеше. Тя се опитваше да се примири с факта, че момчето, което бе обичала, бе станало хладнокръвен убиец. И това тя беше научила от най-достоверния източник — неговата майка.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Карло Рици беше ужасно Обиден на света. След като беше станал член на семейство Корлеоне, го бяха вкарали в „глуха линия“, предоставяйки му дребна работа в кантора за облози в покрайнините на Източен Манхатън. Беше разчитал на една от къщите на уличката в Лонг Бийч; знаеше, че дон Корлеоне може да извади семействата на подчинените си, когато пожелае, и беше сигурен, че това ще бъде направено и че той ще стане вътрешен човек. Но дон Корлеоне не се отнасяше добре с него. „Великият дон“, мислеше си той с презрение. Дърт мустакат негодник, когото убийците бяха сгащили на улицата като някой глупав дребен злосторник. Беше се надявал, че са светили маслото на стария глупак. Сони му беше приятел преди и ако станеше глава на семейството, може би щеше да успее да пробие, да стане вътрешен човек.
Сега наблюдаваше как жена му сипва кафето. Господи, каква мърла се оказа тя. Пет месеца брачен животи беше вече започнала да дебелее, освен че беше бременна. Италиански кучки — това бяха всичките тия сицилианки.
Той се протегна и опипа мекия наедрял задник на Кони. Тя му се усмихна, а той с презрение каза:
— Имаш повече тлъстини от едно прасе. — Доставяше му удоволствие да вижда обидата, изписана на лицето й, и сълзите, изскочили в очите й. Какво като беше дъщеря на Великия дон, тя си беше негова жена, негова собственост и той можеше да се държи с нея както пожелае. Това, че член от семейство Корлеоне му служеше за изтривалка, го караше да се чувствува могъщ.
Беше я подбрал както трябва още от самото начало. Тя се беше опитала да задържи пълната с пари чанта от сватбата, но той добре й насини окото и взе парите. След което и не й каза какво е направил с тях. Това действително можеше да му създаде неприятности. Дори сега чувствуваше леко угризение на съвестта. Господи, беше прахосал почти петнайсет бона за залагания на конни надбягвания и по пачаврите от кабаретата.
Чувствуваше, че Кони го наблюдава откъм гърба му и затова раздвижи мускулите си, присягайки се към чинията със сладки кифлички на другия край на масата. Току-що беше омел една чиния с яйца и шунка, но беше голям мъж и се нуждаеше от голяма закуска. Доволен беше от гледката, която знаеше, че представлява за жена си. Той не беше типичният мазен и мургав италиански съпруг, а късо подстриган блондин с огромни, златисто окосмени ръце, широки рамена и тънка талия. Знаеше, че физически е по-силен от всички онези така наречени корави мъже, които работеха за семейството. Хора като Клеменза, Тесио, Роко Лампоне и онзи Поли, когото някой беше пречукал. Чудеше се какво точно е станало. После неизвестно защо се замисли за Сони. Ако застанеха един срещу друг, можеше да го надвие, въпреки че Сони беше малко по-едър и малко по-тежък от него. Но онова, което го плашеше, беше репутацията на Сони, макар самият той да го беше виждал само добродушен и весел. Сони му беше другар. Може би със смъртта, на стария дон нещата щяха да потръгнат.
Той бавно-бавно пиеше кафето си. Мразеше този апартамент. Беше свикнал с по-големите жилища на Запад, а след малко трябваше да прекоси града, за да отиде до своята кантора и да почне ежедневната си работа. Беше неделя, най-натовареният му ден от седмицата — играеха се бейзболните мачове, баскетболните мачове свършваха, започваха нощните надбягвания.
Усети, че Кони се суети нещо зад него, и обърна главата си, за да я погледне.
Тя се обличаше по най-модния нюйоркски стил, който той мразеше. Копринена рокля на цветя с колан, ефектна гривна и обици, ръкавите на волани. Изглеждаше двайсет години по-възрастна.
— Къде, по дяволите, отиваш? — попита я той. Тя му отговори студено:
— Да видя баща си в Лонг Бийч. Още не може да става и се нуждае от компания.
Карло полюбопитствува:
— Сони ли ръководи още шоуто?
Кони го погледна иронично:
— Какво шоу?
Той се вбеси:
— Слушай, мръсна долна италианска кучко, я да не ми говориш така, че ще ти избия това дете от шкембето. — Тя се уплаши и това го разяри още повече. Скочи от стола и я удари по лицето, като й остави червен белег. Бързо и точно я удари още три пъти. Видя как горната й устна се разцепи, потече кръв и устата й се поду. Това го спря. Не искаше да оставя следи. Кони изтича в спалнята, блъсна вратата зад себе си и той чу как ключът се завъртя в ключалката. Засмя се и се върна да си допие кафето.
