но това се дължеше повече на стреса, на животинския страх, който беше обхванал тялото му; не беше лошо наранен, независимо от градушката от тежки удари. Той се остави Коуч да го заведе за ръка в задната стая на магазина да сложи лед на лицето му, което, макар и да не беше разцепено или кървящо, беше станало на бучки от натъртените места, които се подуваха. Сега страхът му преминаваше и от унижението, което беше изживял, стомахът му се разбърка и рябваше да повърне. Коуч държеше главата му над мивката, подкрепяше го, сякаш беше пиян, а после му помогна да се качи горе в апартамента и го накара да легне в една от спалите. Карло въобще не забеляза, че Сали Рагс беше изчезнал.
Сали Рагс беше минал по Трето авеню и се беше обадил на Роко Лампоне, за да му докладва за случилото се. Роко прие новината спокойно и на свой ред се обади на своя шеф Пийт Клеменза. Клеменза изстена: „О, господи, този пролет Сони с неговия характер“, но благоразумно беше натиснал с пръст вилката, така че Роко въобще не чу неговата забележка.
Клеменза се обади на Том Хейгън в къщата в Лонг Бийч. Хейгън мълча известно време, после каза: „Колкото може по-коро изпрати няколко от твоите хора и коли по пътя за Лонг Бийч, в случай че Сони бъде задържан от движението или от някаква друга случайност. Когато е така вбесен, той просто не знае какво прави. Възможно е някои от нашите «приятели» да разберат, че е бил в града. Човек никога не знае.“
Клеменза колебливо каза: „Докато успея да изпратя някой на шосето, Сони ще си е в къщи. И семейство Таталия не могат да го изпреварят.“
„Зная — каза Хейгън търпеливо. — Но ако се случи нещо непредвидено, Сони може да се забави. Направи всичко възможно, Пийт.“
Клеменза неохотно се обади на Роко Лампоне и му нареди да вземе няколко души и коли и да прикрива пътя към Лонг Бийч. Самият той отиде при своя любим кадилак и с трима души от взвода, който сега пазеше дома му, потегли по Атлантик Бийч Бридж към Ню Йорк.
Един от зяпачите край магазина за бонбони — дребен комарджия, на когото семейство Таталия плащаше като информатор, се обади на свръзката си. Но семейство Таталия не се беше организирало добре за войната, свръзката трябваше да премине по всички предпазни нива, докато накрая стигне до техния довереник, който се свърза с шефа на семейство Таталия. По това време Сони Корлеоне вече се беше прибрал жив и здрав на уличката, в къщата на баща си в Лонг Бийч, му предстоеше да застане лице срещу лице с разгневения си баща.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Войната от 1947 година между семейство Корлеоне Петте фамилии, обединени против тях, се оказа скъпа и за двете страни. Нещата се усложняваха и от натиска, оказван от полицията, която искаше да разкрие убийството на капита МакКлъски. Рядкост беше служителите от полицията да не с съобразяват с политическата сила, която покровителствуваш хазарта и другите пороци, но в този случай политиците бях толкова безпомощни, колкото и командният състав на една развилняла се и грабеща армия, чиито офицери отказват да с подчиняват.
Тази липса на покровителство не засягаше толкова семейство Корлеоне, колкото техните противници. Приходите на групата Корлеоне зависеха най-вече от хазарта и тя беше ударена особено силно в комара на „числа“. Агентите им, които се опитаха да продължат игрите, паднаха в полицейските капани и обикновено ги поналагаха, преди да ги заведат при следователя. Дори някои от „банките“ бяха открити и нападнати, което доведе до тежки финансови загуби. „Банкерите“ хора с лично достойнство, с пълно право се оплакваха на своите довереници, които поставиха техните оплаквания на разискване пред семейния съвет. Но нищо не можеше да с направи. Беше им казано да прекъснат бизнеса. Беше позволено на местните агенти-негри да поемат операциите в Харлем — най-богатия район, и те започнаха да действуват така, безсистемно, че на полицията никак не й беше трудно да ги пипне.
След смъртта на капитан МакКлъски някои вестници от печатаха факти, които изобличаваха връзките му със Солоцо Те публикуваха доказателства, че МакКлъски е получил огромни суми в брой малко преди смъртта си. Тези факти бяха представени от Хейгън. Полицията отказа да ги потвърди или отрече, но имаха ефект. Полицаите бяха информирани от доносчици и от полицаи, на които семейството плащаше, че МакКлъски е бил мошеник. Не защото е вземал пари или чисти подкупи, това всеки можеше да върши. Възмутително беше, че е вземал най-мръсните от мръсните пари — за убийства и наркотици. А за морала на един полицай това беше не простимо.
Хейгън разбираше, че полицаят вярва в закона и реда по един странно наивен начин. Полицаят вярваше в него повече отколкото обществото, на което служеше. Законът и реда бяха в края на краищата чудото, от което той получаваше властта си, личната власт, която ценеше така, както я ценят почти всички хора. И все пак винаги беше налице спотаеното възмущение от обществото, на което той служеше. Хората бяха едновременно и негови довереници и негова плячка. Като довереници те бяха неблагодарни, оскърбителни и взискателни. Като плячка бяха хитри и опасни, изпълнени с коварство. Веднага щом някой попаднеше в лапите на полицая, механизмът на обществото, което полицаят защищаваше, събираше всичките си сили, за да му отнеме наградата с измама. Това затруднено положение беше създадено от политиците. Съдиите даваха снизходителни присъди на най-отявлените разбойници. Губернаторите на щати и дори самият президент на Съединените щати помилваха под предлог, че и най-почтените адвокати понякога не успяват да оправдаят заподозрения. След време ченгето научаваше какво е станало. Защо да не приема данъка, който тези разбойници плащаха? Той имаше по-голяма нужда от него. Защо неговите деца да не учат в колеж? Защо неговата жена да не пазарува в по-скъпи магазини? Защо самият той да не се попече през зимата във Флорида? В края на краищата той рискуваше живота си, а това не бе шега.
Но обикновено полицаят отказваше да приема „мръсни“ подкупи. Той би взел пари, за да позволи на събирача на облози да действува. Би взел пари от човек, който мрази да плаща глоби за неправилно паркиране или превишена скорост. Би позволил на проститутките да практикуват занаята си срещу заплащане. Това са пороци, присъщи на човека. Но обикновено полицаят не би взел подкуп за наркотици, въоръжени обири, изнасилване, убийство и други подобни извращения. В неговите разбирания това бе посегателство срещу самата същина на личната му власт и то не можеше да бъде допуснато.
Убийството на един капитан от полицията можеше да се сравни с убийството на цар. Но когато стана известно, че МакКлъски е бил убит, когато е бил в компанията на известен контрабандист на наркотици, когато стана известно, че е заподозрян в заговор за убийство, желанието на полицаите да отмъстят за него започна да намалява. А и в края на краищата те все още имаха да правят вноски за жилища, да изплащат коли, да лансират децата си в живота. Без „мръсните“ пари полицаите трябваше доста да се блъскат, за да свържат двата края. Амбулантните търговци без разрешително даваха добри пари за обяд. Рушветите за глоби за паркиране стигаха за дребни пари. Някои, които бяха в по-отчаяно състояние, стигнаха дотам, че започнаха да изнудват арестуваните хомосексуалисти, побойници и хулигани в помещенията на полицейските участъци. Накрая полицаите омекнаха. Повишиха цените и позволиха на фамилиите да действуват. „Ведомостите“ отново бяха попълнени от районните посредници, които записваха всички назначени в местния участък и дела им всеки месец. Отново беше установено някакво подобие на обществен ред.
Идеята да се използуват частни детективи да пазят болничната стая на дон Корлеоне беше на Хейгън. Те, разбира се, бяха подсилени от много по-страшните войници от отряда на Тесио. Но дори това не задоволи Сони. Към средата на февруари, когато дон Корлеоне можеше да бъде преместен без никаква опасност за живота му, той го докара с линейка в дома му на малката уличка. Къщата беше така подновена, че сега неговата спалня се беше превърнала в болнична стая с всички необходими съоръжения за оказване на бърза помощ. Бяха наети специално подбрани и проверени сестри, които да се грижат за него през цялото денонощие, а доктор Кенеди, срещу огромно възнаграждение, беше убеден да остане като лекар в тази частна болница и да живее в нея. Поне дотогава, докато дон Корлеоне щеше да има нужда само от грижите на сестрите.
Самата уличка беше превърната в непревземаема крепост. В допълнителните къщи бяха настанени подкрепления, а наемателите бяха изпратени на почивка по техните родни места в Италия, като всичките им разноски се плащаха.
Фреди Корлеоне беше изпратен в Лас Вегас да се възстанови, а също и да проучи възможностите за
