Сони се засмя. Лицето му беше ожесточено и напрегнато, когато каза:
— Не се тревожи, няма да оставя детето ти сираче, преди ца се е родило. — И той излезе от апартамента, след като я целуна леко по здравата буза.
На Сто и дванадесета източна улица имаше дълга колона от паркирани в две редици коли пред магазина за бонбони — щаб-кантората на Карло Рици. На тротоара пред магазина бащи играеха на топка с малките си деца, които бяха извели ла утринна неделна разходка и да им правят компания, докато залагат. Когато видяха, че Карло Рици идва, те спряха та играят и купиха на децата си сладолед, за да мируват. След това започнаха да изучават вестниците, които даваха сведения кои играчи ще хвърлят първи, опитвайки се да предвидят залаганията в, бейзбола, които щяха да им донесат печалба през този ден.
Карло отиде в голямата стая в дъното на магазина. Неговите двама „писари“ — един дребен жилав мъж на име Сали Рагс и един едър плещест човек на име Коуч, вече чакаха да започне залагането. Бяха сложили пред себе си своите огромни разчертани тефтери, готови да записват залаганията. На една дървена стойка имаше дъска с имената на шестнайсетте големи отбора от бейзболната лига, написани с тебешир по двойки, за да се вижда кой срещу кого играе. Срещу всяка двойка имаше празно квадратче за записване на курса за залагане.
Карло попита Коуч:
— Подслушва ли се днес телефонът на магазина?
Коуч поклати отрицателно глава:
— Още не са почнали.
Карло отиде до телефона и избра един номер. Сали Рагс и Коуч го наблюдаваха с безразличие, докато той записвай „колонката“ — курсът на залагане на всички бейзболни мачове за деня. Наблюдаваха го, когато затвори телефона, отиде я черната дъска и записа курса на залагане срещу всеки мач. Макар че Карло не знаеше, те бяха получили вече колонката — прореряваха работата му. През първата седмица, когато беше започнал работа, Карло беше направил грешка при преписването на курса за залагане върху черната дъска и беше осъществил мечтата на комарджиите — „цедилката“. Това ще рече, че като залага по Неговия курс и след това заложи на същия отбор при друг събирач на облози по верния курс, комарджнята не може да загуби. Единственият, който загуби беше Карло. Тази грешка му беше донесла загуба от шест хиляди долара за седмицата и беше потвърдила мнението на дои Корлеоне за неговия зет. Той беше наредил цялата работа на Карло да се проверява.
Обикновено високопоставените членове от семейство Корлеоне никога не се занимаваха с такива практически подробности. До тяхното ниво имаше най-малко петпластова изоля ция. Но тъй като кантората се използуваше като база за изпитание на зетя, то тя беше поставена под прекия надзор на Том Хейгън, на когото всеки ден изпращаха доклад.
Сега, когато колонката беше обявена, комарджиите се трупаха в задната стая на магазина за бонбони, за да си запишат курса за залагане на своите вестници срещу отпечатаните там мачове с предвижданията. Някои от тях държаха малките са деца за ръка, докато гледаха черната дъска. Един човек, който залагаше големи суми, погледна надолу към малкото момиченце, което държеше за ръка, и закачливо го попита: „Кого си избираш днес, миличко, «Гигантите» или «Пиратите»? Малкото момиченце, очаровано от колоритните имена, му отговори също с въпрос: «Гигантите» по-силни ли са от «Пиратите»?“ Бащата се засмя.
Пред двамата писари започна да се образува колона. Когато писарят изпълваше някой от листовете си, той го откъсваше, увиваше събраните пари в него и го подаваше на Карло. Карло излизаше през задния изход на стаята и се качваше по стълбището до апартамента, в който живееше семейството на собственика на магазина. Съобщаваше залаганията в центъра и слагаше парите в малък стенен сейф, скрит зад издърпаната завеса на прозореца. После слизаше пак долу в магазина за бонбони, като преди това изгаряше листовете със залаганията, хвърляше ги в тоалетната чиния и пускаше водата.
Никой от мачовете не започваше преди два часа следобед аради закона за ограниченията в неделя и затова след първата тълпа от комарджии — семейни мъже, които трябваше да заложат и да се втурнат обратно към къщи, за да заведат семействата си на плаж, един по един идваха комарджиите ергени и твърдоглавците, които осъждаха семействата си да прекарат неделите в горещите градски апартаменти. Ергените бяха големите комарджии, те залагаха по повече и идваха отново към четири часа, за да заложат на вторите мачове на отборите. Те бяха онези, които правеха неделите на Карло пълен работен ден с извънреден труд, макар че и някои жеени мъже се отбиваха от плажа, за да се опитат да компенсират загубите си.
Към един и половина залагането беше приключило, затова Карло и Сали Рагс можеха вече да излязат и да седнат а малката веранда до магазина за бонбони и да подишат малко чист въздух. Те наблюдаваха как децата играят хокей а трева. Мина полицейска кола. Те не й обърнаха внимание, тази кантора беше под много солидно покровителство в района, не можеше да им се бъркат на местна почва. За една акция трябваше да се получи заповед от най-висша инстанция, но дори и тогава щеше да се получи предупреждение доста преди това.
Коуч излезе и седна до тях. Поприказваха известно време а бейзбол и жени. Карло каза през смях:
— Пак се наложи да понатупам жена си, за да я науча кой командува.
Коуч попита предпазливо:
— Тя няма ли вече скоро да ражда?
— А, аз само я ударих няколко пъти по лицето — каза Карло. — Не я нараних. — Той помълча малко. — Мисли си, е може да ме командува както си иска, но на мен такива не ми минават.
Имаше още няколко комарджии, които се навъртаха наоколо безцелно, говореха за бейзбол, едни седяха на стъпалата по-високо от двамата писари и Карло. Изведнъж децата, които играеха със стикове на улицата, се разпръснаха. От улицата с рев се зададе кола и спря пред магазина за бонбони. Тя спря така рязко, че гумите изсвириха и преди да беше напълно спряла, от мястото на шофьора изскочи човек, който е движеше толкова бързо, че всички замръзнаха на местата си. Беше Сони Корлеоне.
Неговото едро Купидоново лице с дебели, извити устни представляваше ужасна маска на яростта. За по-малко от секунда той беше вече на верандата и беше сграбчил Карло Рици за гърлото. Издърпа Карло настрани, опитвайки се да го завлече на улицата, но Карло се улови с огромните си мускулести ръце за железния парапет на верандата и не се пускаше. Той се сви, опитвайки се да скрие главата и лицето си. Ризата му се раздра в ръцете на Сони.
Онова, което последва, беше отвратително. Сони започа да бие приклекналия Карло с юмруци, като го ругаеше с пресипнал, задавен от ярост глас. Карло, въпреки страшната си физика, не се съпротивляваше, не извика нито за милост, нито за да протестира. Сали Рагс и Коуч не посмяха да се намесят. Те помислиха, че Сони иска да убие зет си и нямаха никакво желание да споделят участта му. Децата, които играеха хокей се събраха, за да наругаят шофьора, който ги беше накарал да се разпръснат, но сега гледаха с благоговеен интерес. Те бяха нахакани момчурляци, но видът на разярения Сони ги застави да мълчат. Междувременно друга кола беше спряла зад тази на Сони и двама от телохранителите му изскочиха от нея. Когато видяха какво става, те също не посмяха да се на месят. Стояха нащрек, готови да защитят своя шеф, ако НЯКОЕ от зяпачите проявеше неблагоразумието да се опита да помогне на Карло.
Онова, което правеше гледката отвратителна, беше пълното подчинение на Карло, но може би това спаси живота му. Той се държеше за железния парапет с ръцете си така, че Сони не можа да го завлече на улицата и независимо от очевидното равенство в силите на двамата, не се опита да от върне на ударите. Остави юмруците на Сони да се сипят по не защитените му глава и врат, докато гневът му се уталожи. Накрая, дишайки тежко, Сони погледна надолу към него и каза:
— Мръсно копеле, ако пак някога набиеш сестра ми, ще те убия.
Тези думи отслабиха напрежението. Защото ако Сони имаше намерение да го убие, той никога не би произнесъл тази заплаха. Каза го от безсилие, защото не можеше да изпълни заканата си. Карло не пожела да погледне Сони. Той продължаваше да държи главата си наведена, а ръцете му се бяха вплели в железния парапет. Остана така, докато колата не отмина с рев и не чу Коуч да казва със своя необичайно бащински глас:
— Хайде, Карло, ела да влезем в магазина. Да се махаме оттук.
Едва тогава Карло се реши да се изправи от позата, в която се бе свил до каменните стъпала на малката веранда, и да откопчи ръцете си от парапета. Ставайки, той видя децата, които го гледаха със странни, помръкнали лица на хора, които са били свидетели на унижението на техен събрат. Беше малко зашеметен,
