публични места.
Петте фамилии и семейство Корлеоне бяха в задънена улица.
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Америго Бонасера, живееше само през няколко улици от своето погребално бюро на Малбъри Стрийт и затова винаги си ходеше за вечеря в къщи. Вечер той се връщаше в службата си и се присъединяваше покорно към опечалените, изразявайки своето уважение към покойника, изложен за поклонение в неговите мрачни салони.
Винаги се възмущаваше от шегите, които си правеха с неговата професия, с ужасните технически подробности, които бяха толкова маловажни. Разбира се, никой от неговите приятели, близки или съседи не биха си направили такива шеги. За хора, които с векове бяха изкарвали хляба си с пот на челото, всяка професия заслужаваше уважение.
Вечеряйки сега с жена си в техния богато обзаведен апартамент, с позлатени статуи на Богородица и червени стъклени свещи, горящи на бюфета, Бонасера запали цигара „Камъл“ и изпи ободрителна чаша американско уиски. Жена му донесе на масата чинии със супа, от които се вдигаше пара. Сега двамата бяха сами, той беше изпратил дъщеря си да живее в Бостон у сестрата на майка и, където да забрави своето ужасно преживяване и раните си, причинени от ръцете на двамата грубияни, които дон Корлеоне беше наказал.
Докато ядяха супата си, жена му го попита:
— Ще отиваш ли пак да работиш тази вечер?
Америго Бонасера кимна. Жена му уважаваше работата му, но не я разбираше. Не разбираше, че техническата страна на неговата професия беше най-маловажната. Тя мислеше, като много други хора, че му плащат за умението да направи покойниците съвсем като живи в техните ковчези. А, разбира се, това му умение беше легендарно. Но по-важно, много по-необходимо беше неговото присъствие на бдението. Когато опечаленото семейство идваше вечер, за да посрещне своите роднини и приятели край ковчега на своя любим покойник, те имаха, нужда от Америго Бонасера да бъде с тях.
Защото той беше истински придружител към смъртта, ръководеше траурния ритуал с винаги печално, но въпреки това уверено, пълно с утеха лице, с непоколебим, но въпреки това приглушен глас. Можеше да смири скръбта, когато се изливаше непристойно, или да смъмри непослушните деца, чиито родители нямаха сърце да ги набият. Без никога да прекалява с нежност в своите съболезнования, той все пак никога не се държеше непочтително. Когато някое семейство веднъж бе ползувало услугите на Америго Бонасера да изпрати техния любим покойник, то всеки път отново търсеше помощта му. И той никога, никога не изостави нито един от своите клиенти през тяхната ужасна последна нощ на земята.
Обикновено си позволяваше кратка дрямка след вечеря. После се измиваше и избръсваше, като използуваше обилно талк, за да скрие гъстата си черна брада. Винаги изплакваше устата си. Слагаще си чисто бельо, бяла като сняг риза, черна вратовръзка, изгладен тъмен костюм, матови черни обувки и черни чорапи. И въпреки това присъствието му внушаваше утеха, а не скръб. Освен това продължаваше да боядисва косата си черна — нечувано лекомислие за италианец от неговото поколение, но той не го правеше от суетност. Просто косата му беше се променила и станала прошарена — цвят, който му се струваше неприличен за неговата професия.
След като свърши със супата, жена му сложи пред него малка пържола с няколко лъжици зелен спанак, от който сълзеше жълт зехтин. Той ядеше малко. Като изяде и пържолата, изпи чаша кафе и изпуши още една цигара „Кемъл“. Докато пиеше кафето си, той мислеше за своята бедна дъщеря. Тя никога нямаше да бъде същата като преди. Външната й красота беше възстановена, но в очите й имаше израз на изплашено животно, което той не бе могъл да понесе. Затова я бяха изпратили да живее известно време в Бостон. Времето щеше да излекува раните й. Болката и ужасът не бяха така фатални, както смъртта, това той добре знаеше. Неговата работа го правеше оптимист.
Тъкмо беше изпил кафето си, когато телефонът в хола иззвъня. Жена му никога не се обаждаше, когато той си беше в къщи, затова стана, пресуши чашата си и загаси цигарата. Като отиваше към телефона, махна вратовръзката и започна да разкопчава ризата си, приготвяйки се за своя кратък сън. После вдигна телефона и каза учтиво и спокойно: „Ало.“
Гласът от другия край беше дрезгав и напрегнат: „Обажда се Том Хейгън — каза той. — Звъня ви от името на дон Корлеоне, по негова молба.“
Америго Бонасера усети как кафето се разбърка в стомаха му, а на него самия му се догади. Беше изминала повече от година, откакто беше станал длъжник на дон Корлеоне, който отмъсти за честта на дъщеря му, и през това време мисълта, че трябва да се отплаща за тази услуга, беше избледняла в неговата памет. Толкова беше благодарен, като видя кървавите лица на онези двамата грубияни, че беше готов да направи всичко за дон Корлеоне. Но времето заличава следите на благодарността по-бързо дори от следите на красотата. Сега Бонасера изпитваше гадене, като човек, изправен пред бедствие. Езикът му се преплете, когато отговори: „Да, разбирам. Слушам ви.“
Беше изненадан от студенината в гласа на Хейгън. Този consigliori винаги беше любезен, въпреки че не беше италианец, но сега беше оскърбително груб: „Дължите на дон Корлеоне услуга — каза Хейгън. — Той не се съмнява, че ще му се отблагодарите. Че ще бъдете щастлив, че имате тази възможност. След един час, не по-рано, а може би и по-късно, той ще бъде във вашето погребално бюро, за да поиска помощта ви. Бъдете там да го посрещнете. Не оставяйте в бюрото нито един от хората, който работят при вас. Изпратете ги по домовете им. Ако имате някакви възражения, кажете ги сега и аз ще съобщя на дон Корлеоне. Той има други приятели, които могат да му свършат тази услуга.“
Америго Бонасера почти извика от страх: „Как можете да си помислите, че ще откажа на Кръстника? Разбира се, че ще направя всичко, което той пожелае. Не съм забравил своя дълг. Ще отида в бюрото си веднага, незабавно.“ Сега гласът на Хейгън беше по-мил, но в него имаше нещо странно. „Благодаря ви — каза той. — Дон Корлеоне никога не се е съмнявал във вас. Аз имах съмнения. Направете му услуга тази вечер и винаги ще можете да идвате при мен, когато имате неприятности, ще си спечелите моето приятелство.“
Това уплаши Америго Бонасера още повече. Той заекна: „Самият дои ли ще дойде тази вечер при мен?“
„Да“ — каза Хейгън.
„Тогава той напълно се е възстановил от раните си, слава богу“ — каза Бонасера. Но го каза като въпрос.
От другата страна на телефона последва пауза, после гласът на Хейгън каза много тихо: „Да.“ Чу се тракване и телефонът онемя.
Бонасера се потеше. Той отиде в спалнята, смени ризата си и изплакна устата си. Но нито се обръсна, нито сложи нова вратовръзка. Сложи старата, която беше носил през деня. Обади се в погребалното бюро и нареди на помощника си да остане тази вечер с опечаленото семейство в предния салон. Самият той щеше да бъде зает в работните помещения на сградата. Когато помощникът му започна да задава въпроси, той го прекъсна много рязко и му каза да изпълнява стриктно нарежданията му.
Бонасера облече сакото си, а жена му, която още се хранеше, го погледна учудено. „Имам работа“ — каза той и тя не посмя да го разпитва поради странния израз на лицето му. Той излезе от къщи и извървя няколкото улички до своето погребално бюро.
Сградата беше единствена сред огромното пространство, цялото оградено с ограда от колове. Имаше тесен път, водещ, от улицата към задната част, точно толкова широк, колкото да могат да минават линейките и катафалките. Бонасера отключи вратата и я остави отворена. После отиде към задната част на сградата и влезе вътре през широката врата. Когато влизаше, видя, че през предната врата на погребалното бюро вече пристигат опечалените, за да засвйдетелствуват своята почит към покойника, който лежеше сега там.
Преди много години, когато Бонасера купи това погребално бюро от собственика, който се канеше да се оттегли от работата, пред сградата имаше площадка с десетина стъпала, които опечалените трябваше да изкачват, преди да влязат в траурния салон. От това беше възникнал проблем за стари и сакати хора, които бяха решили на всяка цена да засвидетелствуват своята почит, — беше им почти невъзможно да се изкачат
