по стълбите, затова предишният собственик беше използувал за тях товарния асансьор — малка метална платформа, която се издигаше от земята край сградата. Този асансьор беше за ковчези и покойници. Той се спускаше в приземието, а после се изкачваше в самия траурен салон, така че каченият в него човек се издигаше и минаваше през един отвор в пода до ковчега, а другите опечалени преместваха своите черни столове настрана, за да дадат възможност на асансьора да мине през този отвор. След това, когато сакатият или възрастен човек изкажеше своите съболезнования, асансьорът отново се издигаше през излъскания под, за да го отведе долу и после навън.
Америго Бонасера беше решил, че това разрешение на проблема е неподходящо и скъпо. Затова нареди да преустроят предната част на сградата: площадката със стълбите беше премахната, а на нейно място беше направена леко наклонена пътека. Разбира се, асансьорът все още се използуваше за ковчези и трупове.
В задната част на сградата, отделени от траурния салон и приемните стаи с масивна, изолираща шума врата, бяха служебният офис, стаята за балсамиране, складът за ковчези и една грижливо заключена малка стаичка, в която се намираха химикалите и ужасните инструменти на неговия занаят. Бонасера отиде в офиса, седна на бюрото си и запали цигара „Камъл“ — един от малкото случаи, когато пушеше в тази сграда. После зачака дон Корлеоне.
Той чакаше, изпълнен с чувство на крайно отчаяние. Защото не се съмняваше в това каква услуга ще бъде помолен да извърши. През последната година семейство Корлеоне беше водило война срещу петте големи мафиотски фамилии в Ню Йорк й вестниците бяха пълни с новини за това клане. Много хора и от двете страни бяха убити. Сега семейство Корлеоне беше убило някой толкова важен, че искаха да скрият тялото му, да направят така, че то да изчезне, а имаше ли по-добър начин от този, да го погребат официално чрез един регистриран собственик на погребално бюро? Америго Бонасера не си правеше никакви илюзии относно деянието, което трябваше да извърши. Той щеше да бъде съучастник в убийство. Ако това се разкриеше, щеше да прекара години в затвора. Жена му и дъщеря му щяха да бъдат опозорени, а неговото добро име, уважаваното име на Америго Бонасера щеше да бъде омърсено в кървавата кал на мафиотската война.
Той си позволи да изпуши още една цигара. И тогава започна да си мисли за нещо още по-ужасяващо. Когато другите мафиотски фамилии откриеха, че е помогнал на Корлеонови, щяха да го третират като враг. Щяха да го убият. И сега той проклинаше деня, в който беше отишъл при Кръстника и го беше помолил да отмъсти. Проклинаше деня, в който неговата жена и жената на дон Корлеоне бяха станали приятелки. Проклинаше дъщеря си, Америка и собственото си преуспяване. И тогава неговият оптимизъм се възвърна. Всичко можеше да мине добре. Дон Корлеоне беше умен човек. Сигурно всичко беше направено, за да не се разкрие тайната. Трябваше само да запази самообладание. Защото, разбира се, много по-фатално беше да си спечелиш недоволството на дон Корлеоне.
Чу шума от гуми върху чакъла. Неговото обиграно ухо му подсказваше, че по тясната пътека идва кола и спира в задния двор. Той отвори задната врата, за да ги пусне вътре. Влезе огромният дебел мъж Клеменза, последван от двама млади мъже със сурови лица. Те претърсиха стаята, без да кажат нито дума на Бонасера, после Клеменза излезе. Двамата млади мъже останаха със собственика на погребалното бюро.
След няколко минути Бонасера позна шума от голяма линейка, която идваше по алеята. После на вратата се появи Клеменза, последван от двама души, които носеха носилка. Ето че най-ужасните страхове на Америго Бонасера ставаха реалност. На носилката имаше труп, увит в сиво одеяло, изпод което стърчаха пожълтели боси крака.
Клеменза посочи на носачите да оставят носилката в стаята за балсамиране, И тогава от мрака на двора в осветения офис влезе друг човек. Беше дон Корлеоне.
— Дон Корлеоне бе отслабнал по време на боледуването си и се движеше необикновено вдървено. Той държеше шапката в ръцете си, а косата му изглеждаше рядка по масивния му череп. Изглеждаше по-стар и по-съсухрен, откакто Бонасера го беше видял на сватбата, но излъчваше сила. Като държеше шапката пред гърдите си, тоц се обърна към Бонасера:
— Е, стари приятелю, готов ли си да ми направиш услуга?
Бонасера кимна. Дон Корлеоне последва носилката в стаята за балсамиране и Бонасера се повлече след него. Трупът бе поставен върху една от масите с улеи. Дон Корлеоне направи леко движение с шапката си и другите мъже напуснаха стаята.
Бонасера прошепна:
— Какво желаеш да направя?
Дон Корлеоне се беше втренчил в масата.
— Искам така да използуваш всичките си сили и всичките си способности, както ме обичаш — каза той. — Не искам майка му да го види такъв, какъвто е сега. — Той отиде до масата и дръпна сивото одеяло. Въпреки цялата си воля, въпреки всичките години на практика и опит, Америго Бонасера извика от ужас. На масата за балсамиране лежеше размазаното от куршуми лице на Сони Корлеоне. Лявото око, потънало в кръв, имаше звездообразно разкъсване около зеницата. Носът и лявата му буза бяха направени на пихтия.
За част от секундата дон Корлеоне протегна ръка, за да се подпре на тялото на Бонасера.
— Виж как са обезобразили сина ми — каза той.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Може би тъкмо безизходицата накара Сони Корлеоне да се впусне по този кървав път на изтощителна война, която завърши с неговата собствена смърт. Може би неговият мрачен, сприхав характер, оставен на свобода, го подтикна натам. Във всеки случай през тази пролет и това лято той извърши безсмислени нападения над вражеските части. Сводници от семейство Таталия бяха застреляни в Харлем, главорези по доковете бяха изклани. Служителите от профсъюзите, които бяха на страната на Петте фамилии, бяха предупредени да остат натнеутрални, а когато събирачите на облози от семейство Корлеоне и лихварите все още не бяха допускани по доковете. Сони изпрати Клеменза и неговите хора да опустошат цялото крайбрежие.
Това кръвопролитие беше безсмислено, защото не можеше да повлияе на изхода на войната. Сони беше великолепен тактик и спечели своите великолепни победи. Но онова, което беше необходимо, беше стратегическият гений на дон Корлеоне. Цялата работа се изроди в такава смъртоносна гангстерска война, че и двете страни установиха, че губят много средства я хора за нищо. Накрая семейство Корлеоне беше принудено да затвори някои от своите най-доходни кантори за облози, включително и тази, дадена на зет им Карло Рици да си изкарва прехраната. Карло започна да пие, да ходи с момичета от баровете и да тормози жена си Кони. Откакто Сони го беше бил, той не бе посмял вече да удари жена си, но и не спеше с нея. Кони се беше хвърлила в краката му, а той я беше отблъснал с презрение и с изискана патрицианска наслада. Като римлянин, както си мислеше той. Беше й казал с насмешка: „Иди извикай брат си и му кажи, че не искам да спя с теб. Може би ще ме бие, докато ме накара да се възбудя.“
Но той изпитваше смъртен страх от Сони, въпреки че двамата се отнасяха един към друг с хладна учтивост. Карло беше достатъчно умен, за да разбере, че Сони би могъл да го убие, че Сони беше човек, който можеше да убие друг човек така естествено, както това би направило едно животно, докато той самият трябваше да събере всичкия си кураж, за да извърши убийство. На Карло никога не му беше дошло на ум, че тъкмо за това беше по-добър от Сони Корлеоне, ако можеха да се използуват такива думи; той завиждаше на Сони за неговата страшна свирепост, която сега ставаше легендарна.
Том Хейгън, като consigliori, не одобряваше тактиката на Сони, но все пак реши да не протестира пред дон Корлеоне просто защото до известна степен тази тактика имаше успех. Най-после Петте фамилии, изглежда, се бяха поусмирили в хода на тази война на изтощение и техните контраудари намаляха и накрая съвсем спряха. Първоначално Хейгън не вярваше на това привидно умиротворяване, но Сони тържествуваше: „Ще продължа така — заяви той на Хейгън и тогава тези копелета ще дойдат да молят за споразумение.“
Сони се тревожеше за други неща. Жена му го тормозеше, защото до нея бяха стигнали слухове, че Луси Мансини е омагьосала мъжа й. И макар че публично се шегуваше с „атрибута“ на своя Сони и неговата
