истинската самоличност на Майкъл и онова, което той беше извършил, беше винаги внимателен и се отнасяше към него като към „уважаван човек“ като самия него. Но тези простодушни овчари си бяха съставили свое собствено мнение за Майкъл, което не беше много прозорливо. Студеният поглед, твърдото пребледняло лице на Майкъл, гневът, който се излъчваше от него — както студена пара от лед, — изтриха усмивките от лицата им и угасиха желанието им за фамилиарничене.
Когато Макъл видя, че го слушат с необходимото внимание и уважение, той им нареди:
— Доведете човека тук при мен.
Те не се поколебаха. Метнаха своите лупари на рамо и влязоха в тъмната прохлада на кафенето. След няколко секунди се появиха отново със собственика помежду им. Ниският човек никак не изглеждаше изплашен, но гневът му беше примесен с известно подозрение.
Майкъл се облегна на стола си и изгледа мъжа. После много спокойно каза:
— Разбирам, че съм те обидил, като говорих за дъщеря ти. Поднасям ти извиненията си, аз съм чужденец: в тази страна и не зная съвсем добре обичаите й. Позволи ми да кажа следното. Не съм искал да обидя нито теб, нито нея.
Това направи силно впечатление на овчарите-телохранители. Никога преди гласът на Майкъл не беше звучал така, когато им беше говорил. Тонът беше заповеднически и властен, макар той да се извиняваше. Собственикът на кафенето се сви и стана още по-внимателен, като разбра, че си няма работа с някой слуга в чифлик:
— Кой си ти и какво искаш от дъщеря ми?
Без дори да се поколебае, Майкъл отговори:
— Аз съм американец, който се крие в Сицилия от полицията на своята страна. Името ми е Майкъл. Можеш да съобщиш на полицията и да направиш състояние, но тогава дъщеря ти ще загуби баща си, вместо да си намери съпруг. Във всеки случай искам да се срещна с дъщеря ти. С твое разрешение и под надзора на семейството ти. Както изисква приличието. С необходимото уважение. Аз съм почтен човек и не мисля да позоря дъщеря ти. Искам да се срещна с нея, да поговоря и тогава, ако и тя се влюби в мен, ще се оженим. А ако не, вече никога няма да ме видиш. В края на краищата може да не й стана симпатичен и никой нищо не може да направи тогава. А когато му дойде времето, ще ти кажа за себе си всичко, което бащата на жена ми трябва да знае.
И тримата мъже го гледаха с удивление. Фабрицио прошепна със страхопочитание: „Той наистина е ударен от гръм.“ Собственикът на кафенето, за първи път, не изглеждаше толкова самоуверен, нито толкова надменен; гневът му се беше поуталожил. Накрая той попита:
— Ти да не си приятел на приятелите?
Тъй като думата „мафия“ никога не се произнасяше от обикновен сицилианец, това беше най-директният начин, по който собственикът на кафенето можеше да попита дали Майкъл не е член на мафията. Това беше обичайният начин, по който питаха дали някой принадлежи към мафията, но обикновено въпросът не се задаваше направо на лицето, за което ставаше дума.
— Не — отговори Майкъл. — Аз съм чужденец в тази страна.
Собственикът на кафенето го погледна още веднъж — смазаната лява страна на лицето, дългите крака, които бяха рядкост в Сицилия. Погледна двамата овчари, които носеха своите лупари съвсем открито, без страх, и си спомни как бяха дошли в кафенето му и му бяха казали, че техният господар иска да говори с него. Собственикът на кафенето беше изръмжал, че иска кучият син да се махне от неговата тераса, но единият от овчарите беше казал: „Повярвай ми, по-добре ще е да излезеш и сам да поговориш с него.“ И нещо го беше накарало да излезе. Сега нещо го караше да разбере, че най-добре ще е да се отнесе с известно уважение към този чужденец. Той неохотно каза:
— Ела в неделя следобед. Името ми е Вители и живея там горе на хълма, над селото. Но ти ела тук, в кафенето, и аз ще те заведа.
Фабрицио понечи да каже нещо, но Майкъл го стрелна с поглед и езикът на овчаря замръзна в устата му. Това не убегна от погледна на Вители. Затова когато Майкъл стана и протегна ръката си, собственикът на кафенето я пое и се засмя. Той щеше да поразпита и ако подученото не го удовлетвореше, можеше да посрещне Майкъл с двамата си сина, които щяха да носят своите пушки. На собственика на кафенето не му липсваха връзки между „приятелите на приятелите“. Но нещо му подсказваше, че това е щастлива случайност, в която сицилианците вярваха, нещо му подсказваше, че хубостта на дъщеря му щеше да донесе на нея щастие, а на семейството й — сигурност. Толкова по-добре. Някои от местните младежи вече започваха да се навъртат около нея и този непознат със своето деформирано лице можеше да свърши необходимата работа и да ги поизплаши. Вители, за да покаже доброжелателството си, изпрати непознатите с бутилка от своето най-хубаво и най-студено вино. Забеляза, че един от овчарите плати сметката. Това му направи още по-силно впечатление, стана ясно, че Майкъл стои по-високо от двамата мъже, които го придружаваха.
Майкъл не се интересуваше повече от разходката. Намериха гараж и взеха кола и шофьор под наем, за да ги закара обратно в Корлеоне, и някъде преди вечеря доктор Таца беше вече информиран от овчарите за случилото се. Същата вечер, когато седяха в градината, доктор Таца каза на дон Томазино:
— Днес нашия приятел го е ударил гръм.
Дон Томазино не изглеждаше учуден. Той изсумтя:
— Иска ми се някой от онези млади хора в Палермо да ги удари гръм, тогава бих могъл да си отдъхна малко. — Той говореше за новия тип шефове на мафията, които се надигаха в големите градове като Палермо, и оспорваха властта на ветераните като него.
Майкъл каза на Томазино:
— Искам да кажеш на тези двама овчари да ме оставят сам в неделя. Ще отида на вечеря в семейството на това момиче и не искам те да се навъртат там.
Дон Томазино поклати глава:
— Отговорен съм пред баща ти за теб, не искай такова нещо от мене. И друго, чувам, че си говорил дори за брак. Не мога да позволя такова нещо, докато не изпратя човек да разговаря с баща ти.
Майкъл Корлеоне беше много внимателен, в края на краищата говореше с един уважаван човек:.
— Дон Томазино, вие познавате баща ми. Той оглушава, когато някой му каже думата „не“. И слухът му не се възвръща, докато не му отговорят с „да“. Е, добре, той е чул моето „не“ много пъти. За двамата от охраната разбирам, не искам да ви създавам неприятности, затова те могат да дойдат с мен в неделя, но ако аз поискам да се оженя, ще се оженя. Съгласете се, че щом не позволявам на собствения си баща да се меси в личния ми живот, ще бъде обидно за него да позволя на вас да го сторите.
Шефът на мафията въздъхна:
— Е, добре тогава, ще трябва да има сватба. Познавам твоя „гръм“. Тя е добро момиче от почтено семейство. Няма да ти позволят да накърниш честта им, без бащата да се опита да те убие, и тогава ще трябва да проливаш кръв. Освен това познавам добре семейството и не мога да допусна да се случи такова нещо.
Майкъл каза:
— Възможно е да не й бъде приятна външността ми, а освен това тя е много млада и може да реши, че съм стар за нея. — Видя, че двамата мъже му се усмихват. — Ще имам нужда от малко пари за подаръци и мисля, че ще ми трябва и кола.
Дон Томазино кимна с глава:
— Фабрицио ще се погрижи за всичко, той е умно момче, във флота са го занимавали с машинарии. Ще ти дам пари утре сутринта и ще уведомя баща ти какво става. Трябва да го сторя.
Майкъл се обърна към доктор Таца:
— Имате ли нещо, с което да пресушите тези проклети сополи, които непрекъснато текат от носа ми? Не мога да се явя пред това момиче и непрекъснато да подсмърчам.
Доктор Таца каза:
— Ще те намажа с едно лекарство, преди да отидеш при нея. От него леко ще се обезчувствиш, но не се притеснявай, ще мине още доста време, преди да получиш право да я целунеш. — И лекарят, и дон Томазино се засмяха на това остроумие.
До неделя Майкъл имаше вече на разположение едно алфа-ромео, очукано, но вършеше работа. Ходи също до Палермо с рейса, за да купи подаръци за момичето и семейството й. Научил беше, че името на
