момичето е Аполония и всяка нощ мислеше за прекрасното й лице и прекрасното й име. Изпиваше доста вино, за да може да заспи, и затова на старите прислужнички в къщата беше наредено да оставят по едно изстудено шише до леглото му. А той го изпиваше всяка вечер.
В неделя, под звуците на църковните камбани, които огласяха цяла Сицилия, той отиде с алфа-ромеото до селото и спря точно пред кафенето. Кало и Фабрицио бяха на задната седалка със своите лупари и Майкъл им нареди да чакат в кафенето и да не влизат в къщата. Кафенето беше затворено, но Вители беше там и ги чакаше, облегнат на перилата на своята празна тераса.
Когато всички се ръкуваха, Майкъл взе трите пакета с подаръците и двамата с Вители се заизкачваха нагоре по хълма към неговия дом. Той се оказа по-голям от обикновената селска колиба — семейство Вители не беше бедно.
Вътре къщата беше изпълнена със статуетки на Мадоната, в стъклени ковчежета, а пред краката на статуетките с червен пламък блещукаха обредни светлинни. Двамата сина чакаха, те също бяха облечени в своите неделни черни костюми. Бяха здрави младежи, едва двайсетгодишни, но изглеждаха по-възрастни от тежката работа в стопанството. Майката беше енергична жена, пълна като своя мъж. Момичето не се виждаше никъде.
След като се представиха — Майкъл дори не чу имената, — те седнаха в стаята, която можеше да бъде както всекидневна, така и официална трапезария. Беше задръстена с всякакъв вид мебели и не много голяма, но в Сицилия това беше разкошът на средната класа.
Майкъл даде подаръците на синьор Вители и синьора Вители. За бащата имаше златно ножче за подрязване на пури, а за майката топче от най-финия плат, който можеше да се купи в Палермо. Остана още един пакет, който беше за момичето. Подаръците му бяха приети със сдържана благодарност. Те бяха направени малко преждевременно, не биваше да подарява нищо преди второто си посещение.
По селски обичай бащата се обърна към него като мъж към мъж:
— Не мисли, че сме хора без достойнство, които приемат непознати в къщата си така лесно. Но за теб гарантира лично дон Томазино, а никой в този край не би се усъмнил в думата, дадена от този добър човек. Затова те посрещаме. Но трябва да ти кажа, че ако намеренията ти към дъщеря ми са сериозни, ще трябва да научим нещо повече за теб и твоето семейство. Ти знаеш тези неща, семейството ти произхожда от тази страна.
Майкъл кимна и учтиво заяви:
— Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш, когато пожелаеш.
Синьор Вители вдигна ръка:
— Аз не съм любопитен човек. Нека видим първо дали е необходимо. Сега си добре дошъл в моя дом като приятел на дон Томазино.
Въпреки лекарството в носа му, Майкъл в същност подуши присъствието на момичето в стаята. Той се обърна и я видя да стои под сводестата врата, която водеше към задната част на къщата. Миризмата беше на свежи цветя и лимонови цветчета, но в гарвановочерната си къдрава коса тя не беше затъкнала нищо, нямаше украса и на строгата семпла черна рокля, която очевидно беше най-хубавата й неделна премяна. Тя му хвърли бърз поглед и лека усмивка, преди да сведе скромно очи и да седне до майка си.
Майкъл отново почувствува, че не му стига въздух, че тялото му се залива от нещо, което не беше толкова страст, колкото безумно желание да я притежава. За първи път той разбра класическата ревнивост на италианеца. В този миг беше готов да убие всеки, който докоснеше това момиче, който се опиташе да предяви права над нея, да му я отнеме. Както скъперникът ламти за жълтици, както селянинът жадува да притежава собствената си земя, така той жадуваше да притежава нея. Нищо нямаше да го спре да получи това момиче, да го притежава, да я затвори в някоя къща и да я заключи там като пленница само за себе си. Даже не искаше никой да я вижда.
Когато тя се обърна и се усмихна на един от братята си, Майкъл, без дори да се усети, хвърли на младежа убийствен поглед. Семейството виждаше, че това е класически случай на „ударен от гръм“ и се успокои. Този млад мъж щеше да бъде като глина в ръцете на дъщеря им, докато се оженеха. След това, разбира се, нещата щяха да се променят, но това нямаше да има значение.
Майкъл си беше купил нови дрехи в Палермо и не приличаше вече на грубо облечен-селянин, за семейството беше очевидно, че той е някакъв дон. Обезобразеното му лице не го правеше толкова страшен, колкото той си мислеше, защото другият профил беше толкова хубав, че правеше физическия му недостатък дори интересен. Още повече че това беше страна, в която, за да се наречеш обезобразен, трябваше да си съперничиш с много мъже, претърпели изключителни физически страдания.
Майкъл гледаше право в момичето, гледаше прелестния овал на лицето му. Сега той виждаше, че устните й са почти сини — толкова тъмна беше кръвта, пулсираща в тях. Той се обърна към нея, без да посмее да произнесе името й:
— Видях те миналия ден до портокаловата горичка. Когато избяга. Надявам се, че не съм те изплашил.
Момичето повдигна само за част от секундата очи към него. Тя поклати глава. Но прелестта на тези очи беше накарала Майкъл да отмести погледа си. Майката сърдито каза:
— Аполония, кажи нещо на бедния човек, изминал е километри, за да те види — но дългите черни мигли на момичето останаха спуснати върху очите й като крила. Майкъл й подаде подаръка, увит в златиста хартия, и момичето го остави в скута си. Бащата й нареди: „Отвори го, моето момиче“, но ръцете й не се помръднаха. Майката се присегна и отвори пакета с нетърпение, като внимаваше да не скъса скъпоценната хартия. Кутийката за бижу от червено кадифе я накара да спре за миг — никога не беше държала в ръцете си такова нещо и не знаеше как да я отвори. Но водена от инстинкта си, успя да отвори кутийката и извади подаръка. Беше тежка златна верижка, която се носеше като огърлица и която изпълни всички с благоговение не само заради очевидната си стойност, но и заради това, че в това общество подаръкът от злато беше израз на най-сериозни намерения. Това не можеше да означава нещо по-малко от предложение за женитба, или по-скоро беше знак, че кандидатът има намерение да направи предложение, за женитба. Вече не можеха да се съмняват в сериозността на намеренията на този чужденец. Не можеха да се съмняват и в неговата състоятелност.
Аполония все още не беше докоснала подаръка си. Майка й го взе, за да и го покаже, и тя повдигна дългите си мигли за миг, а после погледна право към Майкъл, кестенявите й очи трогателни като на кошута, и каза: „Грация“. За първи път той чу гласа й.
В него имаше кадифената мекота на младостта и стеснителност, които накараха ушите на Майкъл да зазвънят. Той продължаваше да гледа встрани от нея и да разговаря с бащата и майката, защото страшно се смущаваше, като я погледнеше. Но Майкъл забеляза, че въпреки традиционно широката рокля, тялото й почти се открояваше през плата с нескрита чувственост. Той забеляза също как кожата й потъмнява, когато тя се изчервява — тъмната кадифена кожа ставаше още по-тъмна от нахлуващата в лицето кръв.
Най-после Майкъл стана да си върви и останалите също станаха. Те се сбогуваха официално, момичето най-после застана срещу него, когато се ръкуваха, и той почувствува смущение от допира — ръката й беше топла и груба, ръка на селянка. Бащата тръгна с него надолу по хълма до колата му и го покани на вечеря следващата неделя. Майкъл кимна, но знаеше, че не може да чака цяла седмица, за да види момичето отново.
И не дочака неделята. На следващия ден, без своите овчари, той отиде с колата до селото и седна на терасата на кафенето да поговори с баща й. Сеньор Вители се смили и изпрати да повикат жена му и дъщеря му да дойдат в кафенето при тях. Тази среща не беше толкова мъчителна. Аполоння не се стесняваше вече толкова и говори повече. Беше облечена във всекидневната си шарена рокля, която й отиваше много повече.
На следващия ден се случи същото. Само че този път Аполоння си беше сложила златната верижка, която й беше подарил. Тогава той й се усмихна, като разбираше, че това е знак за него. Изкачи се с нея по хълма, а майка й вървеше наблизо зад тях. Но за двамата млади беше невъзможно да не се докосват и Аполония се спъна веднъж и политна към него, така че той трябваше да я хване, и тялото й, толкова топло и живо в ръцете му, надигна у него огромна топла вълна кръв, която го заля целия. Те не можаха да видят усмивката на майката зад тях, която знаеше, че нейната дъщеря е като дива коза и не се е спъвала по тази пътека от пеленаче. Усмихваше се и затова, че този беше единственият начин младият мъж да докосне дъщеря й преди сватбата.
