това, усещаше как атомите се свързват помежду си и образуват нови кристали, как се оформя нова невидима решетка.
— Върхът! — изрева Йорек. — Дръж върха прав!
Той се подчини и му помогна мислено да съедини двете парчета, които прилепнаха съвършено едно към друго.
Когато стигнаха до последното късче, ушите на Уил бучаха. Той ce чувстваше толкова изтощен, че едва успяваше да реди клонките в огъня. От него се искаше да вижда всяка връзка, иначе ножът нямаше да бъде същият. Бяха стигнали до най-трудната част — трябваше да съединят острието с последното малко парче, за което беше закрепена дръжката. Ако Уил не успееше да го задържи мислено в едно цяло с останалата част, ножът просто щеше да се разпадне, сякаш не е бил поправян.
Мечокът също го знаеше и спря, преди да започне нагряването на последното парче. Той погледна момчето и в очите му не се четеше нищо, само бездънен черен блясък, но Уил го разбра — това беше работа, тежка работа, но заедно те можеха да се справят с нея.
Никой не можеше да каже колко е продължило това последно усилие, но когато Йорек нанесе последния удар, Уил почувства как атомите се свързват и се наместват. Той се отпусна омаломощен на пода, неспособен да помръдне. Лира беше в същото състояние — очите й бяха изцъклени, клепачите зачервени, косата потъмняла от сажди и пушек. Самият Йорек беше като замаян. Бялата му козина беше опърлена на няколко места, цялата изпъстрена с петна от сажди.
Тиалис и Салмакия бяха спали на смени. Сега тя беше будна, а кавалерът спеше, но когато острието се охлади и от червено стана сиво, после сребристо, и Уил посегна към дръжката, Салмакия събуди спътника си, като сложи ръка на рамото му. Той тутакси скочи.
Ала момчето не докосна ножа, а само приближи длан до него. Температурата му все още беше твърде висока. Двамата шпиони се успокоиха и се отпуснаха върху скалната издатина. Йорек се обърна към Уил:
— Излез за малко. А ти остани тук, но не пипай ножа — нареди той на Лира.
Тя седна до наковалнята, където ножът се охлаждаше. Йорек й каза да подклажда огъня и да не го оставя да догори — имаше още една, последна операция, преди да приключат.
Уил тръгна след мечока към тъмния склон. Студът беше жесток, особено след адската жега в пещерата.
— Не е трябвало да правят този нож — продума Йорек, след като бяха вървели мълчаливо няколко минути. — И може би не биваше да го поправям. Боя се. Никога преди не съм имал опасения, никога не съм се съмнявал. Сега съм изпълнен със съмнения. Съмнението е човешка черта, непозната на мечките. Ако се превръщам в човек, значи нещо не е наред, става нещо лошо. И аз го влошавам още повече.
— Но когато първата мечка е изковала първата броня, това лошо ли е било?
Йорек мълчеше. Двамата стигнаха до голяма пряспа. Мечокът легна в нея и се отъркаля, а във въздуха се разхвърчаха облаци от сняг — сякаш самият той беше от сняг, неговото живо въплъщение.
След малко той се изправи, изтръска се и едва тогава отговори:
— Може би. Но преди тази първа бронирана мечка не е имало други. Поне не знаем за това. Така се слага началото на традицията. Ние познаваме традициите и ги спазваме твърдо и неотклонно. Без традицията мечият дух е слаб, както е слаба мечата плът без бронята. Но си мисля, че като поправих този нож, аз пристъпих отвъд мечата природа. Може би съм същият глупак като Йофур Ракнисон. Времето ще покаже. Ала сега съм неуверен й разколебан. Кажи ми, защо се счупи ножът?
Уил разтърка главата си с две ръце, за да прогони зараждащата се болка.
— Жената ме погледна и си помислих, че има лицето на майка ми — каза той, като се опитваше да извика спомена. — Тогава ножът попадна на нещо, което не можеше да пробие, а умът ми едновременно го тласкаше напред и го дърпаше назад. Затова се счупи. Сигурен съм, че жената знаеше какво прави. Много е умна.
— Винаги, когато говориш за ножа, споменаваш майка си или баща си.
— Така ли? Да… Май че си прав.
— И какво мислиш да правиш?
— Не знам.
Внезапно Йорек посегна и стовари върху него лявата си лапа, толкова силно, че Уил се търколи надолу по склона и спря почти в подножието му. Ушите му запищяха.
Йорек бавно се спусна до него.
— Отговори ми честно — каза той.
Уил се изкушаваше да каже: „Ти не би направил това, ако ножът беше у мен!“, но се сдържа. Йорек и така го знаеше прекрасно. Би било глупаво и обидно да му го напомня. И все пак изкушението беше много силно.
Момчето се изправи и го погледна в очите.
— Казах, че не знам — изрече с привидно самообладание, — защото още не съм наясно с онова, което смятам да направя. Все още не мога да го преценя трезво. То ме плаши, плаши и Лира. Въпреки това се съгласих веднага, щом тя го каза.
— И какво е то?
— Искаме да слезем в света на мъртвите и да говорим с духа на Роджър, приятел на Лира. Същото момче, което е било убито в Свалбард. И ако наистина има свят на мъртвите, тогава и баща ми ще е там и аз искам да говоря с него, стига да е възможно. Но съм раздвоен, защото не по-малко искам да се върна у дома и да се грижа за майка си, а това със сигурност е възможно. Баща ми и ангелът Балтамос ми казаха, че трябва да ида при лорд Азриел и да му предложа ножа — кой знае, може пък и те да са прави…
— Ангелът избяга — подметна мечокът.
— Той не е воин. Направи каквото можа, но на повече не е способен. Не само той беше уплашен — аз също се боя. Трябва да го обмисля. Може би понякога грешим, защото грешният избор е по-опасният, а ние се боим да не изглеждаме страхливци и тъкмо затова избираме опасността. Повече ни вълнува да не изглеждаме страхливци, отколкото да отсъдим правилно. Много е трудно. Точно затова не ти отговорих.
— Ясно — кимна мечокът.
Двамата мълчаха дълго — поне така се стори на Уил, който едва издържаше на хапещия студ. Но Йорек още не беше свършил, а момчето се чувстваше слабо и замаяно от удара и не смееше да се довери на краката си.
— Много компромиси направих — промълви мечият крал. — Може би с помощта, която ти оказвам, аз обричам кралството си на унищожение. А може и да не е така, може би унищожението така или иначе е неизбежно. А може и да съм го отдалечил във времето. Това ме тревожи — принуден съм да върша неща, чужди на мечата природа, да мисля и да се съмнявам като човек. Но едно нещо ще ти кажа. Ти и сам го знаеш, но предпочиташ да си затвориш очите. Затова ще го изрека открито, за да съм сигурен, че си ме разбрал. Ако искаш да успееш в това, което си си наумил, не бива да мислиш за майка си. Забрави я засега. Ако умът ти е раздвоен, ножът пак ще се счупи. А сега искам да се сбогувам с Лира. Ти ще трябва да останеш в пещерата — онези двамата няма да позволят да се скриеш от погледа им, а аз не искам да чуят какво си говорим с нея.
Уил усети как гърлото му се свива и дъхът му се учестява, но успя да промълви:
— Благодаря, Йорек Бирнисон.
И това беше всичко.
Двамата закрачиха мълчаливо към пещерата, където огънят озаряваше с топлите си отблясъци дълбокия мрак.
Йорек се зае с последната процедура по възстановяването на тънкия кинжал. Той го пъхна в неугасналите въглени и дълбините на метала засияха със стотици преливащи се цветове. Когато настъпи моментът, Йорек нареди да Уил да го извади и да го хвърли в преспата пред входа на пещерата.
Дръжката от розово дърво беше овъглена и разкривена, но Уил омота една риза около ръката си и изпълни точно нарежданията на мечока. Сред съскането и кълбящата се пара той усети как атомите най- сетне се свързват в неделимо цяло и ножът е така остър, както и преди, а върхът може да открива невидими за окото пролуки.
Ала видът му не беше същият. Сега беше по-къс и не толкова изящен, а сребристата му повърхност бе
