помътняла. Всъщност изглеждаше грозен и наранен.
Когато се охлади достатъчно, Уил го пъхна в раницата, седна и зачака Лира да се върне, без да обръща внимание на двамата шпиони.
Йорек я отведе още по-далеч, където не можеха да ги видят от пещерата, обгърна я с огромните си лапи и тя се настани в тях като в люлка, а Панталеймон се сгуши на гърдите й, превърнат в мишле. Йорек се наведе над нея и притисна лице към обгорените й ръце. Без да каже дума, той започна да ги ближе. Това облекчи болката й и я накара да се почувства спокойна и сигурна както никога в живота си.
Ала когато ръцете й бяха чисти от саждите и мръсотията, Йорек заговори. От вибриращия му глас по гърба й полазиха тръпки.
— Лира Златоуста, какъв е този план да идеш на гости при мъртвите?
— Хрумна ми насън, Йорек. Видях духа на Роджър, който ме викаше… Нали си спомняш Роджър? След като се разделихме с теб, той беше убит и вината беше моя, поне аз така го чувствам. И си мисля, че трябва да довърша започнатото, това е всичко. Да отида и да му кажа, че съжалявам — и ако мога, да го измъкна оттам. Ако Уил може да отвори прозорец към света на мъртвите, значи трябва да опитаме.
— Мога и трябва са различни неща.
— Но ако трябва и можеш, тогава нямаш извинение да не го направиш.
— Докато си жива, нямаш работа с мъртвите.
— Не е така, Йорек — меко възрази тя. — Длъжни сме да спазваме обещанията си, независимо колко е трудно. Ще ти призная, само на теб — умирам от страх. И ми се иска никога да не ми се беше присънвал този сън, а на Уил да не му беше хрумвало, че можем да проникнем там с помощта на ножа. Но станалото — станало. Не можем да се измъкнем.
Лира усети треперенето на Панталеймон и го погали с изранените си ръце.
— Само че не знаем как да стигнем дотам — продължи тя. — И няма да разберем, докато не опитаме. А ти какво ще правиш, Йорек?
— Ще се върна на север с моите поданици. Не можем да живеем в планината. Дори снегът тук е различен. Мислех, че ще можем да останем, но в морето ще ни е по-лесно, дори и да е топло. Това си струваше да се знае. Освен това си мисля, че ще сме нужни там. Усещам войната, когато е на прага ми. Надушвам я. Чувам я. Преди да тръгна насам, говорих със Серафина Пекала. Тя ми каза, че отива при повелителя Фаа и циганите. Ако се задава война, ние ще сме нужни там.
При споменаването на познатите и скъпи имена Лира се оживи и се изправи. Но Йорек още не беше свършил.
— Ако не успеете да се измъкнете от света на мъртвите, няма да се видим никога повече, защото аз нямам дух. Тялото ми ще остане на земята, а после ще се превърне в част от нея. Но ако стане така, че и двамата оцелеем, ти винаги ще бъдеш скъп и почитан гост в Свалбард. Същото важи и за Уил. Той каза ли ти какво стана, когато се срещнахме за пръв път?
— Не, каза само, че било на някаква река.
— Той ме засрами. Мислех, че никой не е способен да го направи, но това момче се оказа твърде дръзко и твърде умно. Никак не съм във възторг от този ваш план, но ако има някой, на когото бих те поверил, това е Уил. Двамата сте си лика-прилика. Всичко хубаво, Лира Златоуста, скъпа моя приятелко!
Тя се повдигна на пръсти, обви ръце около врата му и притисна лице в козината му, неспособна да изрече и дума.
Минута по-късно мечокът се изправи и нежно се освободи от прегръдката й, после се обърна и безмълвно се отдалечи в мрака. Силуетът му почти мигновено избледня на фона на покритата със сняг земя, а може би очите на момичето бяха замъглени от сълзите и не можеха да го видят.
Уил чу стъпките й на пътеката и се обърна към двамата шпиони.
— Не мърдайте! — нареди им. — Вижте, ето го ножът. Няма да го използвам. Останете тук.
Когато излезе навън, намери Лира ридаеща на пътеката, а до нея Панталеймон, превърнат във вълк, беше вдигнал глава към тъмното небе. Лира мълчеше, а отблясъците от догарящия огън се отразяваха в бледия сняг и осветяваха мокрите й страни. Сълзите й се оглеждаха в очите на Уил и ги свързваха с тънка невидима нишка.
— Толкова много го обичам, Уил! — разтреперана прошепна тя. А той изглеждаше стар! Гладен, стар и тъжен… Само ние ли останахме, Уил? Не можем да разчитаме вече на никого… Само двамата сме. Но още не сме достатъчно пораснали. Толкова сме малки… Прекалено малки… Господин Скорзби е мъртъв, а Йорек е стар… Ще трябва да се справим сами с всичко.
— Можем да се справим — каза твърдо той. — Повече няма да се обръщам назад. Можем да го направим! Но сега ще трябва да поспим, а ако останем в този свят, вероятно ще дойдат гироптерите, шпионите са ги повикали… Мисля да отворя прозорец и да спим другаде. Не ми се иска онези двамата да идват с нас, но… Ако не сега, ще трябва да се отървем от тях някой друг път.
— Да — кимна Лира, подсмръкна и изтри носа си с ръкав. — Да опитаме. Сигурен ли си, че ножът действа? Изпробва ли го?
— Знам, че действа.
Панталеймон се беше превърнал в тигър — да плаши шпионите, поне такава беше целта — и влезе пред тях в пещерата. Лира и Уил нарамиха раниците.
— Какво правите? — попита Салмакия.
— Отиваме в друг свят — отвърна Уил и извади ножа.
Усети го отново цял и могъщ. Не си беше давал сметка колко много го обича.
— Но вие трябва да чакате гироптерите на лорд Азриел! — заяви Тиалис.
— Нямаме такова намерение. Ако се приближите до ножа, ще ви убия. Елате с нас, ако желаете, но не можете да ни накарате да останем. Тръгваме си.
— Вие ни излъгахте!
— Не е така — възрази Лира. — Аз ви излъгах. Уил не лъже. Трябваше да се сетите.
— Къде отивате?
Момчето не отговори, а вдигна ножа и направи разрез.
— Правите грешка! — заяви Салмакия. — Трябва да го разберете и да ни послушате. Не сте помислили…
— Помислили сме — прекъсна я Уил. — Мислихме много, но утре ще ви кажем какво сме измислили. Можете да дойдете с нас или да се върнете при лорд Азриел, както предпочитате.
Беше отворил света, в който преди време избягаха с Барух и Балтамос — онзи с безкрайния плаж и палмите отвъд пясъчните дюни.
— Тук ще спим — каза той. — Мястото е добро.
Всички преминаха отвъд и Уил тутакси затвори прозореца. Двамата с Лира се отпуснаха изтощени на пясъка, а лейди Салмакия остана на стража. Кавалерът отвори магнитния резонатор и започна да предава съобщението си в тъмното.
16.
Мислелетът
Под сводестия покрив окачени с магия ловка и изкусна, редици ярки лампи и пламтящи факли, захранвани от нафта и битум, разпръскваха лъчи.
— Детето ми! Моето момиченце! Къде е? Какво направихте с нея? Моята Лира! По-добре да бяхте изтръгнали сърцето ми! С мен тя беше в безопасност, а сега къде е?
Писъците на госпожа Колтър отекваха в малката стая на върха на елмазената кула. Жената беше вързана за един стол, с разрошена коса, разкъсани дрехи и безумен поглед. Демонът й се търкаляше и се гърчеше на пода, окован в сребърна верижка.
Лорд Азриел седеше на писалището и пишеше нещо, без да им обръща внимание. До него стоеше
