чието подножие тънеше в мрак, въпреки множеството факли в нишите по стените. Синият сокол се спусна над главите на хората и се гмурна в бездната. Трепкащите пламъчета осветяваха перата му, когато минаваше край тях, докато накрая се превърна в миниатюрна искрица и изчезна в мрака.
Ангелът слизаше редом с лорд Азриел, а госпожа Колтър се озова до крал Огунве.
— Извинете невежеството ми, ваше величество — каза тя, — но никога не бях виждала, нито чувала за същества като онзи мъж със сокола — поне до вчера, когато се появиха в пещерата… Откъде идват? Можете ли да ми кажете нещо за тези хора? За нищо на света не бих го обидила, но ако го заговоря, без да знам нищо за него, може неволно да го оскърбя.
— Добре правите, че питате — отвърна африканецът. — Неговите хора са горди. Техният свят е вървял по път, различен от нашия. Там има два вида разумни същества — хора и жилоноги. Повечето хора са слуги на Всемогъщия и се опитват да изтребят малкия народ от незапомнени времена. На жилоногите се гледа като на дяволски изчадия. Ето защо те все още проявяват известно недоверие към нас, които сме по-едри. Ала жилоногите са свирепи и горди воини, безмилостни противници и ценни шпиони.
— Всичките ли са на ваша страна, или и те са разделени като хората?
— Някои от тях са с враговете ни, но повечето са с нас.
— А ангелите? Знаете ли, доскоро смятах, че ангелите са измислица от Средновековието и че не съществуват… Да разговаряш с ангел, е някак смущаващо, не мислите ли… Колко от тях са с лорд Азриел?
— Госпожо Колтър — погледна я кралят, — питате за неща, от които би се интересувал всеки шпионин.
— Много добър шпионин, ако ви пита така открито! — усмихна се тя. — Аз съм пленница, ваше величество. Не бих могла да избягам, дори и да имах къде да отида. Вече съм безвредна, можете да ми вярвате.
— Щом казвате, с удоволствие ще ви повярвам — отвърна кралят. — Ангелите са по-трудни за разбиране от което и да било човешко същество. Да вземем само това, че не са еднакви — някои са по- могъщи от други. Сключват помежду си неразбираеми за нас съюзи, таят стари вражди, а ние почти нищо не знаем за това. Всемогъщият още със самата си поява се опитва да ги потиска.
Госпожа Колтър спря като закована. Беше потресена до дъното на душата си. Африканският крал застана до нея, убеден, че внезапно се е почувствала зле. И наистина, лицето й беше мъртвешки бледо в светлината на факлите.
— Казахте го така небрежно — промълви тя, — сякаш е нещо, което не може да не знам… Но как е възможно? Нали Всемогъщият е сътворил света? Той е съществувал преди всичко друго. Как може да се е появил?
— Знаем го от ангелите — каза Огунве. — Някои от нас също бяха потресени, когато разбраха, че Всемогъщият не е създал света. Може да е имало създател, може и да не е имало — това никой не знае. Знаем само, че в един момент Всемогъщият е взел властта и оттогава ангелите се бунтуват, човешките същества също се борят срещу него. Това е последният бунт. Никога преди хора, ангели и всички разумни същества не са сключвали подобен съюз. Това е най-голямата армия, събирана някога. Но и тя може да се окаже недостатъчна. Ще видим.
— Но какво смята да прави лорд Азриел? Какъв е този свят и защо той е тук?
— Доведе ни тук, защото този свят е празен. Няма разумен живот. Ние не сме колониалисти, госпожо Колтър. Не сме дошли да завоюваме, а да градим.
— Той мисли ли да нападне небесното царство?
Огунве я изгледа безизразно.
— Няма да нападаме царството — заяви, — но ако царството ни нападне, да се готви за война, защото ние сме готови. Госпожо Колтър, аз съм крал, но за мен е чест да се присъединя към лорд Азриел в усилията му да изгради свят без царства. Без крале, без епископи, без свещеници. Небесното царство носи това име, откакто Всемогъщият се е възцарил над останалите ангели. Ние не го искаме. Този свят тук е различен. Ние искаме да бъдем свободни граждани на небесната република.
Госпожа Колтър искаше да каже още нещо, на устните й напираха множество въпроси, но кралят забърза да настигне командира си и тя трябваше да го последва.
Стълбата слизаше толкова надолу, че когато стигнаха подножието й, небето вече не се виждаше. Озоваха се в огромна зала, осветена от лъчисти кристали, вградени в поддържащите тавана колони. Стълби, висящи мостове, греди и подпори пресичаха полумрака над главите им, а по тях се движеха улисани в работа хора.
Лорд Азриел вече разговаряше с командирите си, когато госпожа Колтър ги настигна, и не пожела дай даде време да отдъхне, а тръгна през огромната зала. От време на време някоя сияеща фигура се стрелкаше във въздуха или кацаше до него, за да разменят набързо няколко думи. Въздухът беше топъл и влажен. Госпожа Колтър забеляза, че на всяка колона на височината на човешки ръст има празна ниша — вероятно дан на уважение към лорд Роке, който можеше да каца със сокола си там и да взема участие в обсъжданията.
Ала групата не остана дълго в залата. В дъното й някакъв работник отвори тежка двойна врата и ги пропусна на платформа с железни релси. Там чакаше малък закрит вагон, теглен от анбарен локомотив.
Машинистът се поклони, а демонът му, кафява маймунка, се шмугна зад гърба му, подплашен от демона на госпожа Колтър. Лорд Азриел размени няколко думи с човека и покани останалите да се качат във вагона, осветен от същите лъчисти кристали, окачени на сребърни скоби по махагоновата ламперия.
Влакът веднага потегли, плавно напусна перона и навлезе в някакъв тунел, като бързо увеличаваше скоростта. Само тракането на колелата върху гладките релси подсказваше, че се движат с шеметна бързина.
— Къде отиваме? — попита госпожа Колтър.
— В оръжейната — лаконично отговори лорд Азриел и продължи тихия си разговор с ангела.
— Милорд — обърна се госпожа Колтър към лорд Роке, — вашите шпиони винаги ли се движат по двойки?
— Защо питате?
— Обикновено любопитство. С демона ми не успяхме да победим вашите шпиони в пещерата. Бях изненадана да открия колко добре се сражават.
— Изненадана? Смятате, че хора с нашия ръст не могат да бъдат добри бойци?
Тя го погледна спокойно, макар да потръпна вътрешно от тази необуздана гордост.
— Така е. Мислех, че лесно ще ви победим, но всъщност ние бяхме победени. Признавам грешката си. Винаги ли се сражавате по двама?
— Вие сте двама, вие и демонът ви, нали така? Да не би да очаквате, че ще ви дадем предимство?
Надменният му поглед, искрящ дори в слабата светлина на кристалите, я възпря от по-нататъшни въпроси.
Тя сведе очи с престорена скромност и замълча.
Изминаха няколко минути. Госпожа Колтър усещаше, че влакът се движи надолу към самите недра на планината. Нямаше представа какъв път са изминали, но след петнайсетина минути влакът забави скорост и не след дълго спря на платформата, където анбарните светлини сияеха ослепително след непрогледния мрак на тунела.
Лорд Азриел отвори вратите и групата слезе на перона. Въздухът беше толкова горещ и наситен със серни изпарения, че госпожа Колтър се задъха. Отнякъде долитаха тежки удари на чукове и стъргане на стомана в камък.
Един работник им отвори врата, извеждаща вън от платформата, и шумът тутакси се усили, а топлината ги връхлетя като приливна вълна. Ослепителната светлина ги накара да закрият очи, само Ксафания като че не забеляза лавината от звуци, светлина и жега. Когато посвикна малко, госпожа Колтър се огледа, тръпнеща от любопитство.
В собствения си свят беше виждала пещи, леярни и заводи, но и най-големият изглеждаше като селска ковачница в сравнение с това. Чукове с големината на къщи се издигаха за секунди до високия таван, после се стоварваха с грохот обратно и приплескваха железни блокове колкото дънери. Цялата планина се
