Лорд Азриел неволно се възхити на нахалството й.
— Гарантирам за госпожа Колтър — заяви той. — Тя знае какво ще се случи, ако ни предаде, макар че едва ли ще има тази възможност. Но ако някой от вас има някакви съмнения, нека ги изрази открито.
— Аз имам — каза крал Огунве, — но се съмнявам не в нея, а във вас.
— Защо? — учуди се лорд Азриел.
— Ако поиска да ви съблазни, няма да имате сили да й се противопоставите. Добре направихме, че я пленихме, но беше грешка да я допускаме до този съвет. Отнасяйте се с нея с най-голямо уважение, осигурете й всички удобства, но не я оставяйте тук и стойте по-далеч от нея!
— Какво пък, аз ви дадох възможност да говорите открито и приемам забележката ви — сви рамене лорд Азриел. — Държа на вашето присъствие повече, отколкото на нейното, ваше величество. Ще наредя да я преместят.
Той посегна към звънеца, но в този миг госпожа Колтър заговори:
— Моля ви, най-напред ме изслушайте! Мога да ви помогна. Бях свой човек в Магистратурата, толкова близо до тях, че едва ли ще срещнете втори път някого като мен. Знам как мислят, мога да предположа как ще постъпят. Сигурно се чудите дали може да ми се вярва и какво ме е накарало да ги напусна. Много е просто — те искат да убият дъщеря ми. Не могат да я оставят жива. В мига, в който разбрах коя е и какво представлява, когато чух за пророчеството на вещиците, вече знаех, че ще трябва да напусна Църквата. Разбрах, че съм неин враг и тя — мой. Не знаех нищо за вас, но знаех, че трябва да се опълча срещу Църквата, срещу всичко, в което тя вярва, ако трябва и срещу самия Висш съдник. Аз…
Госпожа Колтър замълча. Командирите я слушаха напрегнато. Тя се обърна към лорд Азриел, погледна го в очите и отново заговори, този път сякаш само на него. Гласът й беше нисък и зареден със страст, очите й блестяха.
— Бях най-лошата майка на света. Позволих да ми отнемат единственото дете, когато беше още съвсем мъничко бебе, защото не ме беше грижа. Интересуваше ме единствено кариерата ми. Не се сещах за нея години наред, а ако го правех, то беше само заради скандала около раждането й. Но после Църквата започна да се интересува от Праха и от децата и нещо се събуди в сърцето ми… Тогава си спомних, че съм майка и че Лира… е мое дете. Тя беше под заплаха и аз я спасих. Три пъти досега съм се намесвала, за да я спасявам от опасности. Първият път беше, когато Жертвеният съвет започна работа — тогава отидох в „Джордан“ и я взех със себе си в Лондон, за да не попадне в ръцете на Съвета… Поне така се надявах. Но тя избяга. Вторият път беше в Болвангар, когато я открих тъкмо навреме, под… под острието на… Сърцето ми щеше да се пръсне… Те… ние… аз бях постъпвала така с други деца, но когато ставаше дума за моето… О, вие дори не можете да си представите ужаса на този миг! Надявам се никога да не сте изпитвали такова страдание… Но аз я освободих и я измъкнах оттам. Спасих я за втори път. И все пак тогава още се чувствах част от Църквата, верен, предан и всеотдаен слуга, защото вярвах, че върша Божие дело. После разбрах за пророчеството на вещиците. Един ден, много скоро, Лира ще бъде съблазнена, както някога Ева — така казват те. Не знам каква форма ще приеме тази съблазън, но тя расте и не е трудно да си представим. Сега, когато и Църквата го знае, те ще я убият. Ако всичко зависи от нея, как биха могли да я оставят жива? Да поемат риска да чакат тя да устои каквато и да е съблазънта? Не, те нямат избор. Ако можеха, щяха да се върнат в райската градина и да убият и Ева, преди да се е поддала на изкушението. За тях убийството не е проблем. Самият Калвин е пращал деца на смърт. Ще я убият тържествено и с церемонии, с химни и псалми, с молитви и жалби, но в крайна сметка ще я убият. Ако попадне в ръцете им, все едно вече е мъртва. Затова, когато чух от вещицата за пророчеството, аз я спасих за трети път. Заведох я на място, където щеше да е в безопасност, и смятах да остана там.
— Да, но сте я упоили — прекъсна я крал Огунве. — Държали сте я в безсъзнание.
— Трябваше. Лира ме мрази. — Тук гласът й, до този момент овладян, се прекърши, и тя избухна в ридания. — Боеше се от мен и ме мразеше и ако не я бях упоила, щеше да избяга като птиче от лапите на котка! Знаете ли какво е това за една майка? Да спи, беше единственият начин да е в безопасност! През цялото това време в пещерата… докато спеше безпомощна, а демонът й се гушеше в нея… О, тогава изпитвах такава обич, такава нежност, такава дълбока… Собственото ми дете… за пръв път можех да правя всичко за нея, за моето малко момиченце… Миех я, хранех я и я топлех, стараех се да й бъде удобно и леко, докато спи… Лежах до нея нощем, люлеех я в прегръдките си, ридаех в косите й, целувах затворените й очи. Моето момиченце…
Тя нямаше срам. Говореше тихо, без патос, без да повишава глас, а когато я разтърсваха ридания, млъкваше само за миг, сякаш сдържаше чувствата си заради онези, които я слушаха. Това правеше безсрамните й лъжи още по-въздействащи. Лорд Азриел я слушаше и си мислеше, че лъжата е в кръвта й.
Думите й бяха насочени предимно към крал Огунве, макар и да не личеше на пръв поглед, но лорд Азриел забеляза и това. Кралят не само беше главният й обвинител, той беше и човек, за разлика от Ксафания и лорд Роке, и тя прекрасно знаеше коя струйка да докосне.
Ала в действителност най-впечатлен беше лорд Роке. Той почувства у нея нещо толкова близко до природата на скорпиона, колкото изобщо беше възможно у човешко същество, и си помисли, че най-разумно е да държиш скорпиона под око.
Ето защо подкрепи крал Огунве, който беше променил мнението си и сега настояваше госпожа Колтър да остане. Лорд Азриел се оказа сам — вече беше склонен да я отпрати, но трябваше да се съобрази с желанието на командирите си.
Госпожа Колтър го погледна нежно и загрижено. Лорд Азриел беше сигурен, че никой от останалите не може да види скритото ликуване в красивите й очи.
— Остани тогава — рече той. — Но мисля, че вече говори достатъчно. Сега помълчи. Искам да помислим върху онова предложение за гарнизон на северната граница. Видяхте доклада — смятате ли, че е осъществимо? И има ли смисъл? Искам да видя и арсенала. От Ксафания очаквам да чуя какво е разположението на ангелските сили. Най-напред гарнизонът. Крал Огунве?
Африканецът заговори. Обсъждането продължи няколко минути и госпожа Колтър беше впечатлена от точното им познаване на отбранителните сили на Църквата, както и от оценката им за качествата на вражеските пълководци.
Ала сега, когато Тиалис и Салмакия бяха с децата и нямаше кой да следи работата на Магистратурата, сведенията им скоро щяха да остареят безнадеждно. В ума на госпожа Колтър проблесна една мисъл, която я накара да размени светкавичен поглед с демона си, но тя не каза нищо, само погали златистата му козина и продължи да слуша внимателно.
— Достатъчно! — заяви най-сетне лорд Азриел. — По-късно ще се занимаем с този въпрос. Сега арсеналът! Разбрах, че вече са готови да изпробват мислелета. Да отидем да погледаме.
Той извади от джоба си сребърен ключ и освободи маймунката от веригите, като се стараеше да не докосне и косъмче от златистата й козина.
Лорд Роке възседна сокола си и последва останалите, които напуснаха кулата и тръгнаха след лорд Азриел към крепостната стена.
Духаше студен вятър, който шибаше лицата им и затваряше очите им. Синият сокол се издигна заедно с мощния въздушен поток, надавайки ликуващи крясъци. Крал Огунве се загърна в дрехата си и постави ръка на главата на демона си гепард.
— Извинете, госпожо — смирено се обърна госпожа Колтър към ангела. — Ксафания ли се казвате?
— Да.
Външността й още от първия миг порази госпожа Колтър така, както преди това събратята й бяха поразили Рута Скади. Тя не светеше, а беше осветена, макар да не се виждаше източник на светлина. Беше висока, гола, с крила, а набразденото й лице беше по-старо от всичко, което госпожа Колтър беше виждала някога.
— И сте от онези ангели, които преди много време са се вдигнали на бунт?
— Да. Оттогава се скитам из множество светове. Сега се заклех във вярност на лорд Азриел, защото във великото му начинание виждам единствената надежда тиранията най-сетне да бъде унищожена. — А ако се провалите?
— Тогава всички ще бъдем унищожени и жестокостта ще се възцари навеки.
В това време лорд Азриел крачеше бързо покрай обрулените от вятъра стени към огромното стълбище,
